Защо обичаме да пътуваме?

6 май 2015

Вие познавате ли човек, който да не обича да пътува? Аз не. Защо всички сме толкова запленени от красотата на далечни и екзотични (и не чак толкова далечни и екзотични) дестинации?

Отговорите на този въпрос могат да са безброй – всеки ще каже нещо различно, ако поискаме по-задълбочен и личен разказ или пък всички могат да дадат еднакъв и универсален, защото е бърз и не изисква мисъл. Сега аз ще дам моите отговори, които може би ще се припокриват с вашите или пък точно обратното – няма да имат нищо общо. Всъщност мисля, че отговорът ми ще бъде само един, само че ще ми се наложи да го сглобя. Е, какво решавате? Ще поемете ли на пътешествие с мен в търсенето му?

И така, най-бързият и според мен очевиден отговор е, че ни се пътува, защото ни е омръзнало от еднообразието. Паулу Коелю го е казал изключително точно: "Ако мислиш, че рискът е опасен, опитай еднообразието - то е смъртоносно".

Дааа, когато рутината ни завладее, положението става страшно. Чудим се защо нещо не върви, защо все ни е сиво. Представяме си как вместо в локви газим в белия пясък на Бали, а вместо да се борим с дъжд и ветрове се наслаждаваме на слънце и бриз. Определено имаме нужда от смяна на пейзажа от време на време. А в интерес на истината дори не се налага да ходим на Бали – близкото китно селце ще свърши същата работа или пък което и да е номерче от 100-те национални туристически обекта. Вадете картата!

Всъщност повечето от нас искат да се измъкнат не само защото им е скучно, но и защото са преуморени. Ваканцията винаги поражда асоциации със спокойствие, релакс и време, което можем да хабим както си пожелаем, или с други думи – свобода. Не ни ли липсва точно това в забързаното ежедневие? Вързани сме за бюрото, за компютъра, за телефона. Почти на всички някой ни нарежда отгоре. Подчинени сме, имаме точно определен график, крайни срокове, които ако не спазваме, водят до провал. А ако ги спазваме, водят до стрес.

Всичко това наистина е уморително, а едно пътуване със сигурност би презаредило батериите. Стига да го организираме сами, не трябва да се съобразяваме с абсолютно нищо друго, освен със собствените си интереси. И тогава сме наистина свободни – може да се държим лудо, защото не познаваме никой, може да се изгубим и да се лутаме цял ден, защото не бързаме за никъде, може вместо да отидем на плаж да посетим музей, защото не следваме план.

Не мислите ли, че ние, хората, сме любопитни животни? Много често си врем носа там, където въобще не ни е работа. Когато обсъждаме с дружки дали съседката от третия етаж си е хванала ново гадже или пак се е събрала с бившия си, тогава клюкарстваме.

Но когато целия този интерес е насочен към научаване на информация, която ще обогати общата ни култура и ще ни помогне да разберем по-добре живота, тогава сме любознателни. И точно тогава искаме да отидем някъде извън родината, за да видим един друг свят. Културата е различна, архитектурата е различна, храната също, а пък за хората да не говорим – всичко това привлича повечето от нас като магнит. Колкото повече светове си видял, толкова по-широк става твоя собствен мироглед. А какво по-хубаво от ум, който е изцяло отворен за нови идеи?

Така, май е време да навлезем в дълбокото. Да погледнем въпроса от философската му страна. Животът сам по себе си е едно пътуване, нали така? Имаме си начало и край, имаме си върхове и низини, приливи и отливи, изгреви и залези. Имаме си и собствени забележителности – моментите, които не се забравят.

В по-голямата част от случаите си нямаме гид, но съгласете се - без него е по-интересно. Понякога всеки ден откриваме нови места, а друг път с години не помръдваме наникъде. Но със сигурност винаги научаваме нещо ново. Нали това е целта на всяко едно пътуване – да излезеш променен от него. Маршрутите са много и ние сами решаваме по кой от тях да поемем. Но независимо какво изберем, не бива да забравяме, че самото пътуване е крайната дестинация.

Погледнахме през призмата на философията, сега е време да използваме и тази на историята. Досещате ли се как са живели нашите предци? Преди да започнат да се заселват и установяват, те са били номади. Прекарвали са сравнително кратко време на едно място, били са почти винаги в движение.Този начин на живот съществува и в наши дни, запазен като традиция сред някои племена. Напоследък дори се разпространява и сред хора с приетия за нормален уседнал начин на живот.

Движенето, както знаем, поддържа тялото ни здраво. Освен това, "скитосването" пречи на притежанието. Човек не би могъл да има собствена земя задълго, пък какво остава за къща. А когато нямаш свое място, няма как да го пълниш с дрънкулки и ненужни вещи. Когато не притежаваш нищо, няма как да се мислиш за нещо повече от другите, просто защото те имат по-малко. Без завист и без алчност. Споделяш. Радваш се дори и на най-малкото. Даваш и получаваш. Без да си длъжник и без да са ти длъжници. Живееш с и за хората, а не с и за вещите.

Да, нямаш къща, където да се прибираш всеки ден, но за какво, по дяволите, ти трябва да се затваряш в бетонна кутия с изглед към асфалтово море и електрически лиани, когато светът може да е твой дом? Когато може всеки ден да виждаш нещо различно и уникално, да преоткриваш радостта от живота отново и отново? И най-накрая, чрез това пътуване, да намериш и пътя до себе си, до истинското си Аз.

Историкът в мен замлъкна и сега не мога да затворя устата на вътрешното ми пътешествениче. Но те всъщност са на едно мнение и то е, че пътуването тече в кръвта ни, че то е истинската ни природа. И че само по този начин можем да се докоснем до истинска природа.

Спомняте ли си, че казах, че не познавам човек, който да не обича да пътува? Аз всъщност вярвам, че такива не съществуват. Те обичат пътуването, но са го облекли в страх – от новото, от неизвестното. Страх от живота. Този страх е измамен, така че най-добре е веднага да събуят килотите на страха, те отдавна вече не са на мода. Това, което ще остане е едно почти голо пътуване, обгърнато само и единствено във воал от незабравими приключения.

Ако все още не сте усетили остър и нетърпим глад за пътешествия, ще се опитам за последен път да събудя апетита ви чрез думите на Рейчъл Уолчин: "Ако бяхме създадени да живеем на едно място, щяхме да имаме корени, вместо крака". Е, какво мислите? Успяхме да пристигнем при отговора на въпроса, нали?