Защо превръщаме живота си в състезание?
Знаете за какво говоря – за това, че постоянно се сравняваме с другите. Постоянно си намираме недостатъци, било то по отношение на външния ни вид, работата или нещо друго. Видим ли някого, който е по-добър от нас, се отчайваме и упрекваме себе си, че не сме достатъчно съвършени.
И така, животът ни преминава в едно непрекъснато състезание, в опити да победим конкуренцията. Хора! Конкуренция няма! Ние сами си я измисляме. Никой не може да определи кой и защо е по-красив, по-добър или по-умен от другия, защото според личните си възможности всеки се старае да дава най-доброто от себе си. Въпросът е дали ние самите чувстваме, че това е достатъчно, и колко сме удовлетворени.
Много често ми се е случвало да се сравнявам с другите. Исках да бъда по-добра от всички и във всичко. Прекарвах живота си като едно невъобразимо състезание. Кой беше съперникът ми обаче?
Мислех, че съм го определила много добре – това беше всеки, който е по-умен от мен, всяко момиче, което е по-красиво от мен, всеки по-щастлив от мен. Състезавах се с тях, в някои случаи побеждавах, в други не. Какво осъзнавах все повече и повече, докато измъчвах себе си в този маратон без край?
Осъзнах, че победата всъщност не ми носи особена радост, тъй като след всяка победа идваше следващото състезание – още по-трудно и изтощително. Малко по малко убивах душата си, пренебрегвайки виковете й да спра. Да спра това непрекъснато надбягване с другите.
И в крайна сметка разбрах, че този, с когото се състезавам не са другите... Аз се състезавах със себе си или по-скоро с представата, която си бях създала за себе си, такава, каквато исках да изглеждам пред другите. Представа, която непрекъснато ми се изплъзваше и колкото по-близо бях, толкова по-голям беше страхът, че ще я изпусна!
Чудите се защо пиша всичко това? За хората, които ме познават добре, не е тайна, че имах проблеми с храненето. Няма да изпадам в подробности, въпросът е как все повече момичета стигат до такъв проблем в стремежа си да победят себе си, да уловят онази представа, която се върти в главата им, начинът, по който "трябва" да изглеждат. Истината е, че колкото повече гониш тази представа, тя отива все по-далеч и по-далеч. В стремежа си да бъдем красиви, ние убиваме всичко прекрасно в нас.
Защото красотата не е състезание, което трябва да печелиш, не е конкуренция. Това, че другите са красиви, не прави нас грозни. Красотата е чувството, което идва, когато спреш да гониш другите и обикнеш себе си, с всичките си недостатъци – дори най-ужасните.
Е, пробвайте и ще видите, че те вече няма да ви се струват толкова ужасни. Дори може да се харесате повече отколкото преди, когато изцеждахте и последната капка живот от себе си, тичайки след красотата, мъчейки се с всички сили да я уловите. Нима наистина мислим, че красотата е състезание?
Не! Тя е покоят в ума ни, в сърцето ни. Тя е спокойствието, което изпитва човек, когато приеме себе си. В крайна сметка, ако се чувстваме добре с нашата същност, какво значение има дали някой е по-красив от нас и какво казват другите? Както гласи една моя любима реплика: "Денят, в който спреш да се състезаваш, е денят, в който печелиш състезанието!"
