Затворени вкъщи – границите на поносимото
От Елена Енева
Беше забавно да гледаме дрязгите на участниците в Биг Брадър. Как се изнервяха и почваха да си викат за дреболии! Неочаквано обаче, всички се озовахме в същото положение – затворени вкъщи с най-близките, на тясно. И макар да се обичаме, и при нас започнаха конфликтите.
Ние, хората, сме териториални животни. Важно е да знаем кое е нашето място, къде спим, къде притежанията ни са в безопасност, къде можем да се уединим, когато се изморим от общуване. Търпението ни към другите си има граници и спазването им е в основата на нормалното съжителстване.
Преди, когато тези граници биваха преминавани, винаги можехме да излезем от къщи. Да идем на разходка, на спорт, на гости. Мнозина, които понасят семейството си само в малки дози, можеха да стоят на работа, колкото си искат.
Децата ходеха на градина, на училище, при баба и дядо, при приятели и човек можеше да им се зарадва, като се върнат и донесат свеж хаос и глъч. Сега тези начини да разредим напрежението изчезнаха, а към тях се прибави тревогата за бъдещето. Нормално е да сме по-изнервени.
Изолацията вкъщи ясно показа, че повечето жилища не стават за живеене, а само за спане. През деня е трудно всеки да има достатъчно място, на което да прави каквото желае, без да пречи на другите.
Неизбежно някой влиза в стаята и прекъсва важен разговор, пречи да се съсредоточим в работата, в учебните занимания, в компютърните забавления. Шумът от другите стаи също е неприятен. Цялата тази раздразнителност се натрупва и избива под формата на скандали, посягане към алкохол, дори домашно насилие.
Границите на това, което толерираме и понасяме са най-различни. Те са физически – дали искаме да ни докосват и как; дали искаме сексуално общуване и доколко. Пространствените ни граници определят на какво разстояние е приемливо да ни доближават, коя е нашата стая, кое е нашето легло – кои са териториите, които смятаме за свои.
Правовите граници включват нещата, които са наши, над които имаме права. Психологическите граници са емоциите, чувствата, мислите, ценностите ни, вярванията ни, с които не позволяваме на другите да си играят.
Времевите ни граници обхващат темпото, с което действаме, времето, което ни е нужно, за да усетим, научим или осъзнаем нещо.
Колкото по-тясно е пространството, толкова по-лесно е всички тези граници да бъдат нарушавани, защото човек не може да се дистанцира от нарушителя. И макар че карантината ни спести стреса от блъскането в обществен транспорт и навалицата по улиците, тя постави на фокус взаимодействията у дома.
И тъй като няма къде да избягаме, налага се да измислим някакви начини за справяне със ситуацията.
Какво може да ни помогне?
Първо, и най-важно – да приемем, че всеки има граници на търпимост, които не са фиксирани, а се променят според ситуацията и състоянието на човека. Понякога сме изморени и изнервени и търпението ни рязко намалява. Понякога сме болни, а понякога просто ни омръзва да стоим мирно и ни се дивее.
Помага да приемем, че имаме право да променяме границите си и да не се опитваме да сме идеални или да чувстваме вина, че точно днес понасяме по-малко.
Второ, другите няма как да разберат какви са границите ни, ако сами не им го кажем. Ако смятаме, че трябва сами да се досетят, обикновено излиза "Махайте се, бе, аман от вас!" Когато приемем, че другите не са длъжни да ни четат мислите, ще можем да го кажем по-скоро като "Скъпи мои, в момента имам нужда да остана сам. Половин час не ме закачайте!" или като "Мамо, това е учебната ми програма. Не влизай в стаята, докато съм в час!". Остава само да чуваме какво ни казват.
Трето, да обсъдим потребностите си с останалите членове на семейството и да измислим начини как да ги задоволим – "За бога, знам, че обожаваш да слушаш музика, ама аз обичам да ми е тихо. Какво да направим? Ще си сложиш слушалки? Добре."
Или "Всички искаме да прекараме известно време насаме, но жилището е малко и няма достатъчно стаи за всички. Хайде да си направим график, кой кога може да постои сам в спалнята."
Или "Знам, че вече сте изнервени и ви се тича. Ок, можете да се биете с възглавници, но първо приберете всички дребни, чупливи предмети!"
Четвърто и много важно – разпределете домакинските задължения между всички в къщи. Нека всеки има някакви ежедневни задачи, с които да допринася за останалите, а и да спестим изнервянето на този, който смята, че върши всичко, а другите си почиват, както и претенциите към него.
Наличието на пространство и време, в което да правим каквото искаме, възможността да регулираме честотата и близостта на срещата с другите са важни човешки потребности. В момента те са накърнени. Налага се да преговаряме за територията си и да я отстояваме от най-близките си. Добре е да погледнем сериозно на проблема и да почнем да се организираме отсега.
