Здравей, Тъга, казвам се…
От HighViewArt
Учиха ме и ме научиха, че тъжни са само слабите хора. Тези, дето не умеят да се преборят със себе си, за себе си и за мечтите си. Губят често, страхуват се да влизат в битки, плашат се от болките и се ужасяват от това да не получат някоя и друга рана.
"Юнак без рани не може" ми повтаряше често баба ми. Е, станах юнак и тялото ми се покри с рани. Битките не са ми проблем – нито моите, нито чуждите. Хвърлям се с главата напред, безразсъдно, безсмислено, понякога с ужасно глупава мотивация. Нали раните правят героя.
Но така научих и още нещо – тъгата е плашеща, защото кой обича герои, които, от много белези, са заприличали на чудовища? Хората обръщат очи, бягат, кръстят се и неистово се молят да не ги застига същото.
Учиха ме и аз повярвах, че от тъгата трябва да се срамуваш. Защото, какво ще кажат хората, ако те видят, че тъгуваш. Ще кажат, че нещо не сме ти дали, че не сме ти осигурили храна и дрехи. И обич. Затова за пред тях имаш всичко и можеш всичко.
Но така научих още нещо – тъгата е самотна. Тъгата е за лична консумация. За у дома. Развързваш я, когато си ударил три ключа и я оставяш свободна само в малкото пространство на стаята. После прибираш духа ѝ в душата си и живееш така, сякаш никога не я е имало.
Учиха ме и аз запомних, че тъгата е глупава. Умните хора умеят да подреждат живота си така, че в него да няма място за тъга. Оказах се глупава. Така и не успях да подредя живота си по конец. Конеца го използвам да вървя по него, да балансирам с последни усилия. Понякога се порязвам на него, задушавам се с него, задавям се, когато, без да искам, поглъщам власинки от него.
И така свикнах, че тъгата боли. Боли физически. Стиска ме за гърлото, сяда на гърдите ми и ми спира дъха. И колкото по-силно ритам и удрям с юмруци, толкова по-желязна става хватката ѝ. Докато не изпадна в безсъзнание. После нищо не помня. Събуждам се опустошена, изчезнала в тъмно царство, което, неясно как, съм намерила през девет планини в десета, изплашена до смърт, гневна на себе си, отчаяна, че всичко това може да се повтори и аз отново няма да знам какво да направя.
Защото никой не ме научи как да тъгувам. Как да бъда уязвима без това да е плашещо за мен, как да слушам тъгата, как да я разбирам, как да я освобождавам без да ме разкъсва на парчета. Как да не я отричам и да не се срамувам от нея. Как да я моля за помощ…
На това искам да се науча. Затова сега съм я оставила да върви до мен, да влиза в душата ми, да остава в очите ми. Да ми говори. Готова съм да поживеем само двете с нея, за да се опознаем. Затова започвам от начало.
Здравей, Тъга, казвам сe…
Автор: Сашка Александрова / Myvelikoturnovo.com
