Зеле
Домът му беше приличен, даже хубав, разположен кокетно в северозападната част на двора. Стените бяха боядисани в пепеляво розово, а белите каси на прозорците правеха фасадата още по-свежа. Асмата махаше към небето с ведро зелени филизи, а розите докосваха цветовете си, разлюлени от лекия юнски вятър.
В градините, разположени от източната и южна част, цъфтяха всякакви красоти – от уханните влечащи карамфили – до едрите кърваво червени кани и елегантни антуриуми… Райската ябълка бе надвесила клоните си над пътната врата, а до нея се извисяваше наперена млада череша...
Изобщо, целият двор беше като райско кътче… А Христо живееше сам и сам споделяше красотата на своята обител. Ергенуваше си на воля и сякаш това ни най-малко го притесняваше, макар че наближаваше четиридесетте…
Чаках го да донесе кафето и си мислех колко по-различно би било, ако по плочниците между градинките щапукаха детски крачета…
- Какво казваш? – стресна ме той, разчупвайки тишината около мен с порцеланов звън.
- А, нищо не казвам, гледам колко красив е дворът – градините, цветята…
- А булка нямааа… - засмя се.
- А ти какво казваш? – отвърнах и аз с усмивка.
- Вече реших – тупна леко с длан по масата Христо – ще я търся в интернет!
- Сигурно се шегуваш, Зеле, това е несериозна работа…
( Някога му измислихме този прякор, Зеле, на нашия гламав Христо, приятелят от детството, защото вечно се хилеше и вземаше всичко на подбив.)
- Кой ти каза? Едно изследване доказва, че химията между индивидите се усещала най-вече чрез интернет…
- И как?
- Ей така – ако съзреш снимката на някого и те залее горещата вълна – това значи е химия… Мен вече ме заля веднъж…
- Ами!
- Да, беше една скучна вечер, от никъде – нищо. И изведнъж – хоп! Вдясно се появи снимката й, Диди Eм. Гледам я тази снимка, а под лъжичката ми тъка – една светлокоса млада жена, с нежен грим, сдържано деколте и загадъчна усмивка… Направо подскочих!
Пуснах й покана за приятелство и тя след два дни потвърди, явно и при нея се е надигнала вълната! И нали знаеш, в мрежата народът реагира преди всичко на картинки и сантиментална поезия…
Започнах първо със серията с розите – цветята на любовта – изпратих й всякакъв колор – имаше дори синя и черна роза, а тя под тях пишеше по някой ред подходящ коментар… Разбрах, че й харесва и подхванах дългата поредица с градини от холандски лалета, японски разцъфнали вишни, подстригани чимшири във вид на слонове и щрауси…
Дойде после ред на кулинарните фантазии – блюда с листа и клонки, всякакви алабализми и тя не издържа, написа ми, че съм бил изключителен! След този неин комплимент – започна дългият флирт…
Христо се смееше и по този начин не даваше да се разбере дали е бил доволен или този смях е резултат от удоволствието, което изпитва, разказвайки историята.
Едно време, той измъкваше от капаните на дядо си Рошан мишките, връзваше ги с канап и ги провесваше пред двете акации пред тяхната врата, а веднъж и пред вратата на госпожа Санда. Тя по няколко пъти на ден пръскаше с вода площадката пред двора и бръскаше с една голяма метла, докато не остане прашинка…
Един ден, когато видя люлеещите се плъхове отпред, г-жа Санда припадна… Ние, в сложна тинейджърска възраст, както я наричат сега, се изплашихме много, когато очите й побеляха, а на устата й се появи пяна…
Но този момент отмина бързо и когато се изправи на крака, тя вдигна ръце към небето и започна да проклина пакостника, докато не се появи отново пяна на устата й…
След години, когато Зеле влезе в казармата, по време на стрелба, рикошетът на един куршум отнесе част от черепа му. На това място му поставят пластмасово парче, което не му пречеше по никакъв начин, дори стана още по-весел и усмихнат.
Понякога се шегуваше с този факт, казваше, че пластмасата предизвикала "специален" ефект с положителен знак в главата му и много центрове в мозъка му така се задвижили, че и най-неприятнияш му предмет, математиката, бил вече за него като да подреди кубчето на Рубик…
Уволниха го преждевременно и когато се върна, започна да се подготвя за кандидатстудентски изпити. Рисуваше много хубаво и реши да опита късмета си в художествената академия. Не можа да се класира, но после записа курсове във Велико Търново, мота се из София около две години отново на курс и когато се завърна – подреди ателие.
Започна да се занимава с грънчарство. Правеше глинени изделия, изпичаше ги, после ги гледжосваше и шареше по неповторим начин. Съдовете му се изкупуваха от галерии, магазини, дори лично идваха при него да правят поръчки.
Работеше с удоволствие, грънците му имаха уникални шарки, наложи свой стил. "Аз съм марков творец", обичаше да казва на шега, но това беше самата истина.
Прочие, съществуваше една кратка любовна история, която Зеле не обичаше да си спомня. Не говореше никога за нея, може би с надеждата и другите да я забравят. Или просто я беше изключил окончателно от живота си.
Няколко години след като беше отворил ателие, Зеле завърза приятелство с една приложничка – истинска магьосница, която с ръцете си правеше чудеса. Приоритетните й творби бяха паната от коприна, необикновено красиви. Казваше се Дориана.
Не беше много разговорлива, изглеждаше по-скоро тъжна. Според мен, тя и Зеле бяха нещо, като слънцето и сянката, но имаше хармония между тях. Заживяха заедно, създавайки чудни светове с дарбите си. Отбивах се често, за да ги погледам как работят и да напълня очите си с красота…
И, точно когато Зеле хлътна окончателно и реши да направи предложение на Дориана, се случи онази история… Отпътувал той веднъж към Троян за глина, но съкращава престоя си и се връща ден по-рано. Неочаквано заварва у дома си мъж, който настоява Дориана да си тръгне с него.
Когато разправията стига до бой и неканеният посетител посегнал към Зеле, тя, знаейки за операцията на главата му, безмълвно става, издърпва въпросния натрапник и напуска Зеле заедно с него. Окончателно и завинаги… Явно истински го е обичала, предпочитайки да се жертва и да не поставя живота му в опасност…
После се разбра, че това бил бившият й годеник, който се завърнал от странство, където прекарал дълги години с друга жена…
Тази случка не промени видимо Зеле, но изглежда му създаде комплекс, който го държеше на диагонално разстояние от темата за сватби и женитби. Навъртаха се около него нежни особи, но в крайна сметка, както идваха – така си и отиваха.
- И как се развиха нещата около Диди Ем? – любопитно запитах Зеле.
- Интересно, много интересно! – отговори ми той и се запревива от смях. – Нещата тръгнаха в развитие, нали ти казвам, бяхме подвластни и двамата на химията, която се получи помежду ни. Направо давахме дежурства в чата, имаше безсънни нощи, нови модели грънци, разтърсващи вдъхновения и прочие…
В крайна сметка, тя ме покани на гости, а аз това и чаках – хвърлих се в колата и подпалих към Ловеч, градът, в който живееше Диди Ем. Открих адреса на тази комплексарка и позвъних на вратата на апартамента й…
- Защо комплексарка? – изненадах се.
- Само миг и ще разбереш защо, слушай: влизам аз, а тя любезно се усмихва, подава ми ръка и официално ми съобщава фамилното си име – "Мечкова", казва. Аз поемам нежната й бледа десница и се представям с изискан поклон: Вълчанов…
Че като се изпъна тогава Диди Ем… Ти, казва, подиграваш ли се с мен?! Изтика ме навън и цялата работа приключи до там… Помислила е, че аз се будалкам, понеже искам да я засегна на фамилия – Мечкова, а аз – Вълчанов…
Сетила се е вероятно за онзи виц, в който се разказва как тримата полицаи – Котев, Мечев и Кучев се озовали заедно на нощно дежурство и…
Непринуден смях продължава да изпълва пространството дълго и напълно в хармония с прекрасното райско кътче – дворът на Зеле,който ухае чудно през лятото…
Той продължава да е "марков творец". Продължава да създава прекрасни керамични изделия, а между тях има и две фигурки - на бродеща мечка и на подгонен вълк, които не се продават.
