цветно

Жокера: На какво се смееш?

Готъм сити.
Артър Флек.
Осиновен, малтретиран физически и психически, неуравновесен човек към четиридесетте си години, живее с майка си, за която се грижи вероятно почти цял живот.

Артър страда от тежка маниакална психоза и има заболяване, което на пръв поглед се изразява за околния свят в неконтролируем, невъздържан смях, спохождащ го навсякъде, дори когато ситуацията не е никак смешна и забавна. Артър външно изразява емоционалното си състояние чрез този смях.

Но Артър е най-тъжният и самотен човек на света, който не се справя в нищо. Не се справя да създава отношения, не се справя в работата си, не се справя дори в мечтата си - да бъде успешен комик, който излиза на сцена и разказва шегите записани на парцалива тетрадка.

Тъй като не е имал до себе си мъжка авторитетна фигура, която да бъде опора, сила, грижа, обич, пример за Артър, последният разпознава като авторитет водещия на вечерно шоу по телевизията, в лицето на Мъри Франклин (Робърт де Ниро).

Артър изпитва огромно възхищение към водещия, не просто представяйки си, а халюцинирайки какво си говорят, как се прегръщат, как водещият също харесва Артър и откликва на илюзиите му - харесвам те, отвръщам ти, разбирам те, приемам те, за мен си много готин и ще се радвам да си говорим, бих искал да те опозная, защото си много интересен и забавен човек, жалко, че не съм ти баща.

Майката на Артър го нарича "Happy", роден за да носи радост, но низвергнатият човек казва сам за себе си, че не е имал и един щастлив ден на тази земя, както и, че единственото, което притежава са негативните мисли. Всичко това минути преди да задуши с възглавница майка си.

Негативните мисли са неговата мека завивка. Негативните мисли са нещо познато, удобно, там намира комфорта и с тях може да се играе. Лошите мисли са домът на човека с най-фалшивата усмивка и с най-изкуственият смях.

Артър е невидим, неразбран, отхвърлен, незабелязан, непохватен, самотен, отритнат, некадърен, бездарен и...болен човек. Дори и единственият човек, пред който поне малко споделя, социалната служителка, приключва работата си с него, тъй като спират дейността на нейната служба и закриват филиала.

Вратите са напълно затворени. Побой по време на работа, тормоз на улицата, агресия в метрото, недоразумения в градския транспорт, подигравка след подигравка, за да се роди той.

Но кой да се роди всъщност - Артър Флек или Жокера? От чие име се извършват убийствата? От смачкания Артър или от Жокера пълен със самочувствие и увереност.

Други интересни въпроси, които можем да си зададем са: кой кого е създал - майката на Артър ли е помогнала за отглеждането на Жокера? Обществото ли е превърнало Артър Флек в Жокера?

Кой носи отговорността този човек да е неконтролируем и непредсказуем? Движат ли се безопасно и свободно жокери сред нас, но ние не ги забелязваме, защото нямат зелена коса и боя по лицето, нямат сигнал, който да ни извади очите и да алармира тревога.

Може ли майка му, неговата осиновителка, Пени Флек, да отгледа и възпита адекватен човек в стабилна среда, когато тя самата е психически неуравновесена жена. Майка, която също живее в затворен свят захранван от различни самовнушения, служещи и спомагащи за лудостта на Артър.

Всичко това е умело маркирано и подчертано със зелен маркер без излишно задълбаване във филма на Тод Филипс. Като учебник, в който макар и да има не толкова важни моменти, основните са показани и трябва да им обърнеш внимание.

Артър не е типичният злодей, както не е и престъпник по калъп. Той не копнее за богатства, пари, власт, величие, той няма подобна мания, поне аз това разбрах от видяното. Неговите подбуди за убиване са от друг тип.

При едно от убийствата Артър посочва, че след това не е изпитал нищо, нямал е угризения. При другото извършено пък казва на колегата си, че е свободен да си тръгне от апартамента му, защото "той бил единственият човек, който се е отнасял добре с него" и поради тази причина няма да го убие и може да си върви.

Артър не се смилява над него, не го пощадява, напротив - извършва допустимата според себе си справедливост. Тоест като извод можем да направим следното - Артър е човек, който през живота си не е получил грам съчувствие от никой, нито от майка си, нито от колегите си, нито от психолози, въобще от хората генерално.

Никой не го е разбирал, никой не е проявил емпатия. Артър не проявява нищо към хората, които убива, напротив, те си го заслужават, според неговите критерии за добро и зло, за праведно и грешно. 

След отнемането на живот Артър прави нещо много показателно и тенденциозно в усамотение, но пред въображаема публика пълна с клакьори - изпълнява своя победоносен, грациозен танц, размахвайки ръце във въздуха изящно.

Танц на лудостта в който Жокера пирува и демонстрира самочувствие, което Артър не притежава. Може би и така си внушава - ето, намери се нещо в което съм истински добър и което ми се отдава. 

В резултат на всичко Артър не проявява съчувствие към никого и всеки, който не показва симпатия към него, който не се отнася с внимание, който няма признаци на емпатия - е враг.

Вероятно последната реплика от филма в някоя друга лента би звучала тъпо и плоско:
"- На какво се смееш?
- И да ти го кажа, няма да го схванеш."

Обаче в Жокера звучи като за Оскар.
Негов е.

Дързък ще го нарекат, вулканичен, феноменален, а истината е, че Артър Флек е един много болен човек, който плаши до смърт. И страхът не идва толкова от Артър, който има нужда от лечение, а от Жокера, на когото нищо не може да му подейства.

Нито лек, нито окови, нито чаша топло мляко и прегръдка - нещата са непоправими още от детството. Филмът е от онези, за които ще мълчите известно време след напускане на киносалона.

И после ще говорите дълго за него.

Четете още интересни текстове на автора в Групата "Истории от Гардероба"

Вижте трейлъра във видеото:

Предстоящи събития

Мисъл на деня