цветно

Златната рибка на мис Уотсън

Снимка: pixabay.com

Селото осъмна в паника. Хората редяха молитви към небесата, веднага щом се развидели. Бяха благодарни, че са останали живи след тази безмилостна буря. Дъждът не бе спрял през цялата нощ да се лее като из ведро и да налива улиците с вода, сякаш бяха стомни.

Безмилостен вятър блъскаше по вратите и прозорците. Свиваше от страх сърцата на селяните, които трепериха уплашени в колибите си. Казваха, че явно Бог е решил да заличи малкото им селище от картата, което и без това беше забравено отдавна от света.

Но опасността не бе отминала. Най-лошото тепърва предстоеше. Още в ранните часове на новия ден, кметът обяви бедствено положение. Язовирната стена се бе пропукала и всеки момент се очакваше съвсем да се скъса. Ако дъждът бе спрял, ситуацията можеше да бъде овладяна. Но не. Той продължаваше да се излива над бедното село, сякаш искаше да го удави колкото може по-скоро. Искаше да го превърне в митичен град, потънал под водната му прегръдка.

Хора от съседните села се бяха притекли на помощ. Идваха да изведат уплашения народ от домовете им, които можеха да не открият, когато се завърнат. Всеки тичаше нанякъде. Едни бяха взели децата си на ръце, оставяйки цялата си покъщнина да потъне във водния ад.

Други прибираха в торби най-ценните си вещи и с болка в сърцето изоставяха имота си, в който витаеха всичките им спомени. Трети пък скриваха в пазвата си кучето или котето, за което са се грижили години наред и без да се обръщат назад, следваха спасителните екипи.

Една жена обаче, не бързаше за никъде. Тя бе излязла по пеньоар пред дома си. Наблюдаваше настаналия хаос по улиците. Бледото ѝ, изпито от годините лице, бе спокойно, сякаш не осъзнаваше какво всъщност се случваше. Зелените ѝ очи се шареха наляво и надясно, а устните ѝ, покрити с ярко червено червило, оставаха заключени в безмълвие.

В едната си слаба, кокалеста ръка, държеше черен чадър, с който се предпазваше от дъжда. А с другата притискаше към крехкото си седемдесет годишно тяло един кръгъл стъклен аквариум, в който плуваше малка златна рибка.

Мис Уотсън живееше в селото от около десет години. Беше англичанка, омъжила се за българин, преди много години. Но откакто той почина, тя се бе заела да открие родното му място. Заживя в къщата от детството му, която беше много стара и порутена. Седмици наред майстори правиха ремонта, докато стане годна за живеене. И накрая, тя успя да се нанесе в новия си дом. Той сякаш ѝ напомняше за съпруга ѝ, усещаше присъствието му.

Преди да почине, той се бе разболял тежко. В последните месеци от живота си, все говореше за българското село, където се е родил и отраснал. Казваше колко много му липсва животът там и колко щастлив се е чувствал. Именно това бе породило желанието на съпругата му да види магическото място, за което бе слушала толкова много. И без да очаква, тя също се влюби в него. Изпита чувство, което сякаш я накара да се влюби отново в съпруга си.

Но местните хора не харесваха мис Уотсън. Тя се опитваше много пъти да се сближи с тях. Знаеше малко български език, което означава, че това негостоприемство не идваше от езиковата бариера. Винаги, когато излезеше по улиците, жените я гледаха странно, дори с насмешка. Тя ги поздравяваше любезно, но не получаваше същото в отговор. Мъжете се подбутваха като ученици, когато тя приближаваше. След което избухваха в смях, който би могъл да накара всекиго да се почувства неудобно.

Казваха, че мис Уотсън е луда. Тя винаги ходеше облечена елегантно, дори да излизаше просто за разходка до площада или полето край селото. Устните ѝ все бяха покрити с обилен слой червено червило, което се забелязваше отдалече. Очите ѝ бяха подчертани с дълга очна линия и изпъкваха на фона на искрящите сенки, които си слагаше.

Косата ѝ, макар и с мръсно бял цвят, винаги бе пусната по раменете и приличаше на купчина вълна, поставена на главата ѝ. За местните хора този вид не бе никак подходящ за една жена, минаваща седемдесет годишна възраст.

Другото, заради което всички бяха сложили невидима табела на врата на мис Уотсън - "луда", бе фактът, че тя навсякъде ходеше с малкия аквариум, в който плуваше златната ѝ рибка. Притискаше стъкления буркан към тялото си и го пазеше като бебе, което не искаше никой да докосва, за да не го нарани.

Често пъти дори говореше на онова малко същество, което ефирно се носеше във водата с изящните си перки, блестящи като злато на слънцето. Дори бе дала име на рибката – Матилда. Неведнъж злонамерени хора започваха да я разпитват за нея и когато тя заговаряше за Матилда, те се разсмиваха и след това си казваха един на друг, че англичанката е напълно луда.

А дали наистина мис Уотсън бе луда?

През изминалата нощ тя не успя да мигне. Беше невъзможно сънят да я улови, след като дъждовните капки се разбиваха по покрива на къщата ѝ. Тътенът, който идваше от гръмотевиците навън бе толкова силен, че дори караше прозорците да затреперват. Затова мис Уотсън не искаше да остава потънала в мрака на спалнята си, питайки се кога ще вкуси първите глътки на новия ден.

Премести се във всекидневната, където бе запалила лампата и се настани на дивана с чаша чай в ръка. На масичката до нея стоеше аквариума, в който Матилда сякаш весело пърхаше с опашка, гледайки към нея.

- И ти ли не можеш да заспиш, мила моя? - попита я с нежен глас мис Уотсън на английски. - Не бой се. И след най-страшната нощ, идва утрото на новия ден.

Усети хлад да плъзва по кожата ѝ. Метна на раменете си одеялото, което винаги стоеше на дивана и се облегна, отпивайки от чая си. На стената пред себе си тя нямаше телевизор, който бе нещо обичайно в почти всички домове.

Срещу дивана във всекидневната си мис Уотсън имаше стена на спомените. Там тя бе закачила с грижа и внимание предмети, които ѝ напомняха за отминали събития, отишли си хора, сбъднати и несбъднати мечти. Не липсваха и снимки, които бяха прибрани в красиви рамки и на тях бяха запечатани лицата на различни личности, изиграли определена роля в живота ѝ.

Мис Уотсън обичаше да прекарва дълго време пред своята стена на спомените. Понякога с часове се взираше в нея и пред очите ѝ се разиграваха различни сцени от миналото, които сякаш някой прожектираше като на кино. Спомените, които бе заключила в сърцето си, я караха да се усмихва и да плаче. Винаги казваше, че хората си отиват от живота ѝ, но спомените никой не може да ѝ вземе.

Взирайки се в рамката с онази детска рисунка, изобразяваща къща с дърво до нея, а в небето едно слънце, което се усмихваше, мис Уотсън си спомняше за сина си. Той бе първородната ѝ рожба. До нея беше закачена ръчно направена гривна от малки мидени черупки, събрани от плажа и оцветени с различни боички. Този предмет веднага довяваше в съзнанието ѝ образа на дъщеря ѝ.

Имаше и техни снимки. На някои от тях децата се усмихваха, на други се мръщиха недоволни. Тези мигове, които връщаха мис Уотсън в миналото, сякаш за малко успяваха да запълнят празнината в сърцето ѝ. Усещането бе като запалена клечка кибрит, която за момент стопля душата, но след секунда вече е изгоряла и отново всичко потъва в студ и мрак.

Това изпитваше и старата жена винаги, когато си спомняше за онзи трагичен пожар, в който и двете ѝ деца загинаха. Беше неизбежно да не помисли за това, когато осъзнаваше, че образите, които вижда пред себе си, са просто заблуда. Една илюзия, с която тя самата се опитва да се стопли.

Снимката от сватбата. Любовното писмо в рамка. Все неща, в които виждаше лицето на съпруга си. Беше го срещнала преди толкова много време, че чувстваше, сякаш го познава от цял живот. Заедно се смяха, радваха се на любовта си, грижиха се за децата си, страдаха на смъртта им, бяха си опора един на друг, когато отново останаха сами и трябваше да се опитат да продължат да живеят след трагедията.

После той се разболя. Рак. Последните месеци от живота му бяха мъчителни. Но мис Уотсън не се отдели от него дори за миг. Грижеше се за любимия си и го обичаше до сетния му дъх. И остана съвсем сама след смъртта му.

Идвайки в България, макар на преклонната възраст от шейсет години, мис Уотсън си бе казала, че поставя началото на един нов живот за себе си. Самотен живот. Живот, в който спътник ще ѝ бъдат само спомените и разбитото ѝ сърце. От тях нямаше как да се отърве, дори да отидеше на края на света. Опитваше се да открие покой, за да изкара старините си далече от всичко и всички. Понякога ѝ липсваше, че няма с кого да си поговори, с кого да сподели истории от миналото си. Но с времето се научи да потиска това желание. Прие самотата си.

Единствената компания, която мис Уотсън получаваше, бе тази на нейната златна рибка. Един ден съпругът ѝ се прибра вкъщи с нея. Коленичи до люлеещия се стол, на който тя стоеше седмици наред, след като децата им загинаха. Целуна нежно ръката ѝ с думите:

- Вярваш ли в чудеса?

Мис Уотсън го погледна с влажните си очи, в които се четеше неразбиране. Тогава той ѝ показа стъкления кръгъл аквариум, в който имаше една малка рибка със златисти цветове и красиви перки, които се носиха като воал във водата.

- Един арабин ми я подари днес на пазара. Каза, че съм бил най-тъжният човек, който е виждал от много време насам. Беше усмихнат, но в очите му виждах съжаление. Показа ми сергията си и ми предложи да си избера нещо, за което няма да ми иска пари, а само една усмивка. Не харесах нищо. Тогава посочи към този аквариум. Каза ми, че това не е обикновена рибка. Тя е златна рибка.

- И какво? Изпълнява желания ли? - с безчувствен глас попита мис Уотсън.

- Не. Носи надежда. Каза ми, всяка сутрин, когато ставам, да поглеждам към златната рибка и да си пожелавам болката да изчезне. Мъката да ме напусне и да усетя един ден как душата ми олеква от тежкия товар, който нося.

По този начин рибката ще се превърне в надеждата, от която се нуждая, за да продължа напред. - Доближи се и целуна челото ѝ. После я прегърна с думите: - Искам да споделя тази надежда с теб, любов моя. Искам да повярваме в чудото, че един ден болката ни ще олекне и товарът на плещите ни ще намалее.

Така златната рибка остана при тях. Те превърнаха в ритуал това, всяка сутрин, когато отваряха очи, да поглеждат към нея и да си пожелават с всеки изминал ден, поне зрънце от цялата скръб и печал, натрупали се в душите им, да отлита с вятъра надалече. Неусетно, бяха започнали да се грижат за нея като за свое собствено дете. Осигуряваха ѝ всичко необходимо, за да се чувства добре и да бъде здрава. Точно както правиха за собствените си деца преди трагедията.

След това, когато съпругът на мис Уотсън почина, тя продължи да прави ритуала всеки ден. И постепенно златната рибка, носеща надежда, остана единственият приятел на дамата. Тя знаеше много повече за живота ѝ от когото и да било. Бе нейн спътник вече почти цели четиридесет години.

Вече почти цялото село бе евакуирано. Но мис Уотсън продължаваше да стои пред дома си, стиснала в едната си ръка чадъра, а в другата аквариума с Матилда. Дъждът продължаваше да се сипе върху нея и да вдига нивото на водата под краката ѝ.

Тогава един млад мъж я забеляза. Той не я познаваше, защото беше от съседно селище, дошъл да помогне. Имаше миловидно изражение на лицето, което носеше у дамата усещането, че е добър човек. Притича учуден към нея, газейки във водата, стичаща се по улицата като планински поток.

- Защо си тук? Всички трябва да бъдат изведени от селото - говореше ѝ той на български.

- Аз иска остане тук – казваше му тя на развален език, но достатъчно добър, за да бъде разбрана.

- Как ще останеш тук? - хвана я под мишница той, опитвайки се да я накара да го последва. - Ако сега не тръгнем, може да умреш.

- Аз иска остане – съпротивляваше се мис Уотсън и се изкопчи от младежа. - Това е дом на мой съпруг. Аз не иска да го напусне. - За миг направи пауза, взирайки се в очите на момчето. - Но има молба към теб. - Той я гледаше въпросително. - Моля те, вземи Матилда. Спаси нея. Грижи се за моя златна рибка.

- Ти луда ли си?

- Моля те. Тя била моя приятелка много години. Но не искам да умре с мен. Спаси я.

Поднесе му аквариума. Той се двоумеше, гледайки я ту с насмешка, ту със съжаление. В онзи миг, може би видя в очите на жената искрена загриженост за онова малко същество. Може би, дори любов... Накрая склони и взе стъкления съд в ръцете си.

- Наистина ли не искаш да дойдеш с мен? - попита я отново той.

- Не. Аз остава тук. Грижи се за Матилда. Моля!

Младежът кимна с глава. Обърна се назад и тръгна по улицата към изхода от селото, където всички останали се бяха насочили, за да бъдат евакуирани. Мис Уотсън остана на мястото си, наблюдавайки го безмълвна. Гледайки как Матилда се отдалечава от нея, усещаше болка в сърцето си.

Сякаш златната рибка се бе превърнала в част от нея, от живота ѝ, с която ѝ бе трудно да се раздели. Но по-трудна бе за нея мисълта, че може да убие прекрасното създание, ако го остави при себе си в това опасно положение. Извърна поглед и се прибра отново в къщата си.

Отиде в спалнята и отвори чекмеджето на нощното си шкафче. От там извади една снимка. Лично тя я бе направила преди много време с фотоапарата си. Крайчетата на хартията бяха пожълтели и намачкани. А на нея бе запечатан образът на златната рибка. Матилда.

Мис Уотсън се върна в хола си и се доближи до стената на спомените. С четири цветни кабърчета закачи снимката на своята необикновена приятелка сред спомените, които ѝ бяха останали от съпруга и децата ѝ.

Седна на дивана, за да види как стои новото попълнение сред всички онези фотографии и предмети. Беше доволна. Мислеше, че е намерила най-доброто място за Матилда. Не само на стената на спомените.

Още същият следобед стената на язовира се скъса. Голяма и безмилостна вълна се спусна към селото като освирепял хищник. Помете по пътя си къщи, дворове, плевни и добитък. Заля всичко и го задуши под своята водна прегръдка. Останаха само развалини, плувнали във водата. Нямаше никакви признаци за останал живот в това село.

Предстоящи събития

Мисъл на деня