цветно

Знак

Снимка: pixabay.com / AidaGorodskaya

Знаех, че й предстои химеотерапия, за пореден път през последните пет години след операцията й. И отново не намерих в себе си кураж, за да отида да я видя. В разговорите ни звучеше бодро по телефона, но ми бяха казали, че страшната болест е променила външността й, че е изгубила от теглото си, че това била една друга Надя, която трудно се побирала в спомените… Боях се, че при вида й няма да мога да прикрия тревогата си, съжалението си, нито ще мога да й кажа успокоителни думи…

В общата класация на виртуалния списък от приятели, тя стоеше малко на разстояние от най-близките ми, но имаше моменти, в които знаех, че можеше да ми даде най-практичния съвет, най-доброто напътствие и лесна стратегия за преодоляването на някакъв проблем.

Беше интровертен тип и не общуваше с много хора. По-голямата част от времето прекарваше в ателието си, в което имаше постоянна експозиция от нейни картини и когато се отбивах там, се чувствах празнично. Тя обичаше да рисува с акварели и това нежно приливане на цветовете – от слънчево жълто до тъмновиолетово, от бяло – до морскосиньо и прозрачно червено, предизвикваше светла емоция у мен, превръщаше се в преживяване.

От време на време разказваше историята на някоя рисунка, за да изпита отново трепети около творческия процес, друг път отваряше темата за световните майстори на четката, цитираше мъдрите мисли на големите имена в изобразителното изкуство, разказваше истории от личния им живот.

Много често, на глас, мечтаеше за къща на романтично място, докато един ден най-после я откри в селце, разположено по стръмните склонове на Балкана. Напусна града и се засели в него. Дворът беше равен, целогодишно покрит със зелена трева. Цветята красяха подножието на каменния ограден зид, а над голямата пътна порта бе разперила клоните си млада калина.

На метри от къщата шумолеше бистра река, на чиито брегове зеленееха огромни орехови дървета, а бързите й води образуваха сребърни синджири около белите заоблени камъни на дъното. Погледнеш ли нагоре – ще видиш белокаменната шапка на планината и зелените й скатове…

"Това е Раят, който ще нарисувам от начало до край!" – възкликна веднъж Надето и наистина – вдъхновението й нямаше граници. Още повече, че при нея заживя Миро, един невероятно талантлив поет, с когото силно се привличаха. Може би това се дължеше не само на принадлежността им към изкуството, а и на бохемския им начин на живот.

Бяха изключителна компания през дългите нощи под звездите, сред зеления двор, под стръмните хребети на планината. Понякога Надя разлистваше страниците на двете тънки стихосбирки на Миро и рецитираше на фона на песните на щурците, под огнените рисунки от пламъци по свода – юли или юни, не помня точно, а може би през цялото лято, на всичкото онова щуро време, което изведнъж промени вкуса си след внезапната смърт на Мирослав.

Веднъж Надя каза:

- Отиде си неочаквано, без да се сбогуваме, без да си кажем и една дума повече от последния ни разговор за това как и колко дърва трябва да осигурим за зимата… Толкова време мина, дори веднъж не го сънувах, нито усетих като присъствие около мен… Никога не бяхме си говорили на темата за Отвъдното, нищо не ми е обещал, но аз ти казвам – ако с мен се случи да си тръгна по същия начин – ще ти дам знак от Другото измерение…

Говорихме си предишния ден за предстоящата й изложба, на която не можах да отида, поради изключителните обстоятелства. Исках да разбера и най-малките подробности, защото имах отношение към Надя, към нейното творчество, защото исках тя да разбере колко дълбоко съжалявам за моето отсъствие на този неин триумф

Разговорът ни продължи дълго и аз се радвах на въодушевлението, което правеше гласа й свеж, приповдигнат, усмихнат. Нямаше следа от отчаяние, песимизъм или обреченост

- Веднага получих диск с видеозапис от откриването, заснета е по-голямата част от картините, има и откупени четири броя, фурор! – звъняха думите й . – Ще ти дам диска да изгледаш всичко, но не сега. Предстои ми химеотерапия, назначена за утре. Няма да приема никого до края на седмицата… дори и теб! – усетих усмивката й, и обещах да не я безпокоя до понеделник.

В понеделник, късно следобед, позвъних, чух сигнал "свободно", но никой не вдигна. Досетих се, че Надето навярно почива след тежката терапия. Беше ми казала, че е превърнала нощта в ден, а денят в нощ, защото спяла тогава, когато чувството за умора и нужда от сън било непреодолимо.

Изчаках края на седмицата и отново я потърсих по мобилния в събота. Автоматично ми отговориха, че няма абонат с такъв номер. Допуснах, че е на място, където няма обхват, това често се случваше и по-късно отново набрах. Отговорът беше същият и така – няколко пъти.

Безрезултатният опит да се свържа ме застави да потърся две нейни приятелки. Едната сподели, че отдавна не са разговаряли, нито са се виждали, поради това, че самата тя е била извън страната, а другата, без прелюдия ми каза: "Надя си отиде…".

Ударът беше фронтален, безпощаден, окончателен.

Не можах да се разплача, нито да разбия огнената буца, която избуя в слънчевия сплит, нито да отблъсна вълната от скръб, която ме връхлетя… Случи се по-късно, едва когато рукнаха сълзите ми. Те бяха като два потока, които навярно отмиваха цялото напрежение, насъбрало се у мен през времето, през което боледуваше, отнасяха вярата в добрия край на болестта на моята приятелка и съжалението по плановете й за бъдещето, които нямаше да се сбъднат.

И точно, когато помислих, че риданията ми излизат от контрол, мобилният телефон иззвъня. На дисплея беше изписан номерът и името – Надежда!

Гледах го и не вярвах на очите си, но това бяха само десетки от секундата – отворих линията и чух собствения си глас, извисен до небесата: "Надежда, ти ли си?"

Никой не отговори.

Изминаха месеци от тогава. И през ум не ми е минало да изтрия този номер.

Досещате се защо…

Cъбития

Мисъл на деня