изкуство

Адела Пеева: Вярвам в себе си и в човека

Снимка: Личен архив

Адела Пеева е от онези режисьори, които многократно ни показват разцвета на българското кино и култура със своя запомнящ се творчески почерк. С истински размах, съчетаващ в себе си професионализъм и вдъхновение, тя разказва безброй трогателни истории посредством своите кино продукции.

Най-новият й филм е "Мълчание с достойнство", чиято предпремиера ще бъде на тазгодишното издание на "Аполония".

Другите известни филми на Адела Пеева са игралният филм "Съседката" (1987) и документалните "Чия е тази песен?" (2003), "Развод по албански" (2007) - и двете заглавия имат номинация за наградата на Европейската филмова академия – известен като Европейски Оскар,"Кметът" (2010г.), "Да живее България" (2017).

През 2018 година "Да живее България" става първият документален филм, който участва в гласуването за българско предложение за номинациите за "Оскар". Според тогавашното условие на Американската филмова академия филмите трябва да са имали публичен търговски показ на голям екран най-малко седем последователни дни в периода между 1 октомври 2017 г. и 30 септември 2018 г.

Адела Пеева е носител на множество престижни награди, сред които и такива за цялостен принос в кино изкуството в световен мащаб, както и най високото държавно отличие, орден Стара Планина първа степен "за изключителните заслуги в областта на културата и изкуството" .

Създател е на сайта www.jeni-bg-kino.com, който е посветен на жените режисьори в родното игрално кино.

За професията, любимите места, емоциите и историите Адела Пеева разказва откровено пред HighViewArt.

Какви са най-големите предизвикателства за един режисьор в България?

Най-големите предизвикателства, с които един режисьор се среща и трябва да се пребори, са вътре в него самия. Условията, при които работи и твори могат само да усложнят или улеснят нещата, но те не са най-главното и най-важното.

Вашите филми за изключително реалистични и въздействащи, разказват истории и акцентират върху различни съдби. Имали ли сте някога идеи за сюжети, които включват елемент от вашата лична история?

За сега се интересувам от съдбите и историите на хората, а не от моите лични. Но ако сюжетът, който ме интересува по някакъв начин се докосва или засяга и мен, тогава се включва и елемент от моята лична история.

Такъв е случаят с филма "Чия е тази песен", където разказът се водеше от мое име и аз бях водеща и в кадър.

Къде обичате да прекарвате свободното си време?

Най вече в планината и с три годишната си внучка Аделина, но тя живее в Италия и за съжаление поради пандемията това за сега не е възможно.

Имате ли любими режисьори от световна величина, от които сте се вдъхновявала през годините и са били пример за Вас?

Аз съм завършила кино режисура в Белград, в годините когато тогава "югославското" кино, както игрално така и документално, беше едно от водещите в Европа и е естествено да съм се повлияла от режисьори от този регион, като Душан Макавеев и Александър Петрович.

Горда съм, че след много години именно по предложение на Душан Макавеев, който тогава бе член на борда на Европейската филмова Академия (ЕФА), филмът ми "Чия е тази песен?" бе включен в конкурса на ЕФА за най-добър документален филм и така стана първият български и балкански филм номиниран за това изключително престижното отличие.

Естествено "израснах" и с филмите на европейските кино режисьори по това време, като Антониони и Годар.

Къде е границата между взискателност и градивна критика и претенциозност и недоволство?

Аз съм известна между хората, с които работя с взискателността, преди всичко към себе си, а и към филмите ми. Тъй като това което съм направила до сега е било добро и се е харесвало на зрителите, хората, с които правя филмите си приемат мене и стила ми на работа и работим вече дълги години заедно.

Относно критиката: не разбирам какво е това "градивна критика". Подсеща ме за някогашния термин от времето на социализма "другарска критика", зад която винаги се криеше желанието да навредиш на някой. Това не значи, че не се вслушвам в съвети и друго мнение.

Напротив: винаги преди окончателно да завърша филма, каня хора, не само колеги кинаджии, да гледат работния вариант и да си кажат мнението и се съобразявам с това. Това са така наречени фокус групи, които донякъде ми подсказват как филмът ще се възприеме и от публиката.

А аз държа много на това филмът ми да се гледа и за сега успявам, нищо че правя документални, а не игрални филми. Мисля, че имам "своя" публика, която с годините не намалява, а даже се увеличава.

Какъв съвет бихте дала на всички млади режисьори и студенти по режисура, които правят първите си стъпки?

Съвети много и се дават лесно. Но това което бих препоръчала на младите е да не се впускат в прибързани и професионално необмислени проекти, преди да са сигурни в себе си и да са завършили кино образованието си.

Смятам, че за режисура човек трябва да се изучи, а не да грабне камерата - сега може даже и телефон – и да снима. Един неуспешен или лош първи филм, било той игрален или документален, не са най-доброто начало в професията, а и горчивият привкус остава за дълго.

Привърженик ли сте на модерното (експериментално) изкуство?

Отворена съм към всякакъв вид изкуство, стига то да ми въздейства, вълнува и подтиква към размисъл.

Смятате ли, че средностатистическият българин показва явна потребност от културно обогатяване или по-скоро не?

Да, определено да. Но все пак е необходимо да се уточни, кой е средностатистическия българин, за да съм сигурна, че критерият ни е един и същ и говорим за една и съща група хора.

Какво може да ви трогне истински и в какво вярвате?

Човешката съдба. Вярвам в себе си и в човека.

Пожелайте нещо на читателите ни.

Бъдете здрави, бъдете упорити и дерзайте!

Работни моменти от заснемането на филма "Да живее България".

Мисъл на деня