изкуство

Бени Хюбнер: Книгите, които ме промениха

личен архив Бени Хюбнер

Наричам я ''вълшебница'', защото си служи много умело и мъдро с думите. Доказателство за това са двата ѝ романа: ''Игра на маски'' и ''Преобразяване''. Когато трябва е деликатна, когато се налага - твърда и категорична. Тук е в слънчева Малта, но е светло заради нея. Не понася нечистоплътността във взаимоотношенията. Вълнува се от любовта във всичките ѝ измерения. Тя е един от моите вдъхновители и жени-будители, на които се възхищавам. Не е роб на рамки и стереотипи, ще се уверите сами. Кои са книгите, които са ѝ въздействали и защо се спира на тези заглавия, разберете от самата нея - Бени Хюбнер.

 

Четенето е много личен процес, интимен дори, защото те заварва в определен момент, на определен етап от живота, в определено настроение и с някакви шантави потребности често. Има хора, които могат да цитират цели пасажи от любими книги. Дословно, със запетаите. Аз не съм от тях. Трудно ми е дори да откроя любимите си творби, защото на този етап си давам сметка, че всяко едно четиво е добавило щрих към личността ми, към характера ми дори и определено е оформило отношението ми към света. Всичко, разбира се, започна от приказките , разкрили ми необятния свят на фантазията, на света и неговите хора, добри и лоши, различни и продължи с:

Библиотеката на баба

Онези ваканции, в които си при баба, но и децата при баба са при своите баби. На друго място. И навън вали. Помня аромата на хартия, която е докосвана от много ръце. Помня онзи трепет, който ме изпълва, съвсем неочаквано и неволево. Помня отлитащия ден, в който не съм правила нищо и съм правила всичко, свита на плетения стол на бабината веранда. „Декамерон“, „ Quo vadis“, всичко от Стендал, но особено „Червено и черно“, Зола, Толстой...можете сами да допълните списъка и ще сте улучили. Разбира се, повечето от тях не разбирах, други не харесвах. Но те ме научиха, че Вечността съществува и тя е между редовете, по които препускат поколение, след поколение.

„Двадесет години по-късно“ Дюма баща

Книгите са машина на времето, а трилогията „Тримата мускетари“, по-скоро – тетралогията, изпълваше всичките ми сетива с време. Втората част на мускетарската сага дълго време, може би години, стоеше на тийнейджърското ми нощно шкафче и в някакви си мои моменти я отварях на произволна страница. За да вляза отвъд историята, отвът привидното случване, в образите, във взаимоотношенията им. Може би именно този роман ме научи, че добрата книга е много повече от интересен сюжет. И че няма второстепенни герои, също като в живота. Няма второстепенни герои.

„Карсон, който живее на покрива“ Астрид Линдгрен

Забелязали ли сте колко са проницателни скандинавските автори, колко дълбок психологизъм има в лекотата на книгите им. Е, аз просто се влюбих в историята за чичкото с перка, за възможността за безгранично и нестереотипно приятелство и за идеята да си сериозен възрастен, без да загубиш онази жизнерадостност, присъща единствено на децата. Би било прекрасно, не мислите ли?

„Махалото на Фуко“ Умберто Еко

Тази книга ме научи, че няма книги, които е задължително всеки да прочете от-до. Разбрах, че аз съм от хората, които не вярват в задължителното четене или по-скоро в задължителността на конкретно четене.

„Под игото“ Иван Вазов

В огромната аула на СУ съм, подпряла брадичка с длан и вперила поглед в елегантния мъж, облечен в поло и спортно-елегантен панталон. Мисля си, че като порасна, искам да стана като него, аз и още поне 100, които слушаме в захлас. Да мога да говоря за литература така, че всички, които ме слушат да искат да четат още и още. Да познавам историята на всяка книга, защото книгата освен история, има и своя история. Така проф. Симеон Хаджикосев, ме накара да погледна на първия български роман като на нещо уникално. И да разбера, да осъзная, че понятието „продукт“ съотнесено към литература, не е нещо непременно лошо, пошло или неуместно. След като чух историята на написването на „Под игото“ реално аз го прочетох за пръв път. И смятам, че това е една феноменална творба, един феноменален продукт не само за времето си.

 „Добре дошли в маймунарника“ Кърт Вонегът

Малко е плашеща тази моя любима книга. Измачкала съм я от четене, прилича на баница, но след всяко разгръщане, всеки прочит на всеки разказ ми е все по-неимагинерен и някак стряскащо откровен. Смея се, но ми засяда. Добре дошли в маймунарника!“Не е необходимо да работите тук, но все пак помага“. Ето, излъгах ви – помня и цитати.

„Малкият принц“ Екзюпери

Ще ви призная – дълго се присъединявах към общохаресването на тази сентенцийна творба. О, да, страхотна е, велика е, уникална, чуруликах фалшиво. Защото всъщност искрено харесвам отделни сентенции, толкова са екзистенциално простички, очевадни, човешки. Но истината е, че никога не съм харесала искрено книгата и много съм разсъждавала – защо. Защо? Нали мъдростта ѝ е неоспорима, нали е мила, искрена, докосваща? Нали наистина я считаш за велика?! И след много и често тягостни години себеанализ разбрах – аз просто не харесвам книги-сентенции, не харесвам книги формули, не харесвам книги, в които се дават житейски рецепти или дефиниции. Не е моето. Моето е да стана част от история с всичките ѝ там атрибути – сюжет, фабула, ала-бала, и вътре в нея, в историята, сама да достигна до житейските си рецепти, изводи и там каквото сетивата ми изровят. И се успокоих!

 Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало на Ф.Г. Хагенбек

 

Това e eдинствената книга, която съм затваряла в шкаф. Има книги, които са ми били скучни, тъпи, досадни, плоски, безмислени, странни. Тази ме изнерви, напрегна, изкара някакви странни мои черти, които днес много лесно се обобщават с думата „хейтър“. Толкова много не харесах Фрида в тази творба, толкова образът ѝ ме отблъсна, че вероятно трябва да кажа, че Хагенбек е егати майсторът. Обаче всъщност през цялото време си мислех – изобщо не ме интересува колко е талантлива, противна ми е, и сто процента и авторът не я харесва. Затворих я в шкаф, за да не ми е пред очите. Може да се каже, че тази книга ме научи, че не съм особено толерантен човек.

 „Бьорнстад“ и Бакман

Усмихнахте ли се с разбиране? Запитахте ли се дали Коелю ми е сред любимите писатели? Бакман определно е, а конкретно „Бьорнстад“ за мен е шедьовър на много нива. Изключително трудно е да вземеш няколко истории, които да подчиниш на основната, без да ги ощетиш, олекотиш, неглижираш. Да вземеш няколко, много, различни герои, ама много различни и да им изпипаш образите в детайл. Мисля, че тази книга ще я чета много още, много. Ще я изучавам. Като наръчник.

„Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова

Прочетох я наскоро с едно наум, защото книгите, чийто сюжет почива на онова време, не са ми сред любимите. Ами да, човек, често сам си гради рамки, докато твърди, че е извън всякаква рамка и шаблон. Отбелязах си да работя над личните си шаблони, защото те, явно, ме лишават от страхотни удоволствия, включително в четенето. Езикът на тази книга е една съвършена наслада за мен, съвършена книга.

Игра на маски“

Не знам защо имам вътрешен стопер да говоря за собствените си книги, след като всъщност много обичам да говоря за собствените си книги. Това кореспондира с онези рамки, за които вече споменах. Дебютният ми роман е книгата, която ме научи много. И която научи много за мен. Нея създадох за дъщеря си и с дъщеря си, и клишетата „ние учим много от децата си“, „когато някой вярва в теб е много лесно да повярваш в себе си“ се изпълниха със смисъл. Ме изпълниха със смисъл. Прекрасно е да вземеш първата си книга в ръце, прекрасно е да научаваш, че тя е достигнала до читателите си. Вдъхновяващо е. Аз много вярвам във важността на вдъхновението изобщо, вдъхновението е страхотен двигател на живота.

 

 

Мисъл на деня