изкуство

Гласът на "Изгубеното поколение"

В литературата "Изгубеното поколение" (на англ: Lost Generation) са тези млади писатели, достигнали зрялост през Първата световна война. Към това поколение спадат Ърнест Хемингуей, Франц Скот Фицджералд, Томас Стърнс Елиът и Ерих Мария Ремарк.

Дебютната книга на последния обхваща целия ужас и страдание, които войната е разкрила и оставила в съзнанието на младите хора тогава. "На Западния фронт нищо ново" е средството, с което преживелите войната младежи изплакват своята болка. Ето какво са преживявали те на бойното поле преди век:

"Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, което бе унищожено от войната - макар да оцеля от нейните гранати."

"Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци – а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, и – ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и прия всяка атака тръгвахме смело напред – но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами - и вече сами трябваше да се оправяме."

"Но бихме станали смешни в собствените си очи, ако се оставехме да ни смачкат. Станахме груби, недоверчиви, безмилостни, отмъстителни, сурови и това бе за наше добро, защото тъкмо тези качества ни липсваха. Ако ни бяха пратили в окопите бе този период на обучение, повечето от нас сигурно щяха да полудеят. Но сега бяхме подготвени за онова, което ни очакваше. "

"Не се пречупихме, а се приспособихме; за това ни помогнаха и нашите двадесет години, които в други неща тъй много ни пречиха. Но най-важното беше, че у нас се пробуди едно крепко, практично чувство на задружност, което по късно на бойното поле прерасна в най-доброто, което войната можа да роди – бойното другарство!"

"Кроп обаче е човек мислещ. Той предлага обявяването на война да стане нещо като народно празненство с входни билети и музика, досущ като при борбите с бикове. Тогава министрите и генералите от двете страни ще излязат на арената по бански гащи, въоръжени с тояги, и ще се нахвърлят един върху друг. Който оцелее, неговата страна е победила. Така би било по-просто, и по-хубаво, отколкото тук, на фронта, където се бият хора, нямащи нищо общо с кавгите на големите." 

"Казвам ви, това е най-голямата гадост, дето и животни пращат на война!" 

"Всеки войник дължи живота си на хиляди случйности. И всеки войник вярва и се доверява на случайността." 

"Но сега долавям у тях само болката на живата твар, страшната мъка на живота и жестокосърдечието на хората." 

"Така е. Но не забравяй, че почти всички ние сме прости хора. А и във Франция повечето хора са работници, занаятчии или дребни чиновници. Защо му е на един френски шлосер или обущар да ни напада? Не, това правят само правителствата. Никога не съм виждал французин, преди да дойда тук, и същото ще да е с повечето французи. И тях ги питат толкова, колкото питат нас."

"Едва сега виждам, че и ти си човек като мен. Аз мислех за твоите ръчни гранати, за твоя щик и твоето оръжие – сега виждам твоята жена, лицето ти и общото, което ни свързва. Прости ми, другарю! Ние винаги разбираме твърде късно. Но защо не ни повтарят постоянно, че вие сте също такива бедни псета като нас, че и вашите майки треперят по същия начин като нашите, че всички изпитваме същия ужас пред смъртта, по същия начин умираме и също така ни боли. – Прости ми, приятелю как би могъл ти да бъдеш мой враг? Ако захвърлим тия оръжия и тази униформа, ти би могъл да ми бъдеш също такъв брат като Кат и Алберт."

"Аз съм млад, само на двадесет години; но от живота не познавам нищо, освен отчаяние, смърт, страх и това съжителство на най-нелепото безсмислие с преизподнята на страданието. Виждам, че народи биват хвърляни един срещу друг и се избиват безсмислено, несвястно, нелепо, покорно, невинно. Виждам, че най-умните мозъци на света изнамират оръжия и думи, за да направят всичко това още по-изтънчено и по-дълготрайно. И заедно с мен го виждат всички хора на моята възраст, тук и от другата страна, в целия свят, заедно с мен го преживява цялото мое поколение. Какво ще правят нашите бащи, когато един ден се изправим, застанем пред тях и им поискаме сметка? Какво що очакват те от нас, когато настъпи време без война? Години наред наше занимание беше да убиваме – то бе първата ни професия в живота. Това, което знаем за живота, се свежда до смъртта. Какво още може да се случи след това? И какво ще стане с нас?"

"Във военщината има твърде много измама, несправедливост и низост."

"Ако се бяхме завърнали през 1916-а, щяхме да развихрим истинска буря от горестта и силата на преживяното. А сега, когато се върнем, ще бъдем уморени, съсипани, изпепелени, без корен и без надежда. Вече не ще можем да си намерим място в тоя свят."

Снимка: irishtimes.com

Предстоящи събития

Мисъл на деня