изкуство

Мадоната на Самотата

Снимка: bogitw / Pixabay.com

Беше вперила поглед в картината на стената пред нея – където сивата вода на малък венециански канал контрастираше на черната гондола, в която стоеше самотна жена, облечена в яркочервен шлифер.

Картината беше мрачна – с тъмни облаци и намръщено небе. Единственото светло петно в нея беше дългата руса коса на жената, която се развяваше под черната широкопола шапка на главата й. Жената я придържеше с едната си ръка и гледаше нагоре към облаците, сякаш търсеше нещо в небето - някакъв отговор.

- Г-жо Андерсон, - прекъсна съзерцанието ѝ собственичката на галерията. - Много от клиентите ни продължават да питат дали ще продадете картините с "Мадоната." Предлагат много висока цена. Аукционерите от къщата "Кристис" казват, че са готови да платят над 4 милиона за поредицата. Наистина не разбирам защо отказвате да ги продадете.

Г-жа Андерсон отмести погледа си от картината към галеристката.
- Нямам намерение да ги продавам. Давам ги на престижни галерии, за да ги видят повече хора, но не и за да ги продавам. Искам просто да ги видят повече хора…

Г-жа Андерсон беше достолепна дама, прехвърлила шейсетте. Беше преподавател по литература в Ню Йоркския университет и беше издала книга за един художник и неговите картини. А книгата пък бе спечелила няколко литературни награди.

Един холивудски сценарист беше направил филм по нея и така картините с Мадоната бяха станали известни и много желани за богати колекционери на изкуство.

А госпожа Андерсон бе написала книгата единствено с надеждата да го открие. Надяваше се, че ще открие художника на Мадоните и ще го види отново. Години наред го търсеше, вярвайки, че той ще се появи – че книгата и филмът за картините му ще стигнат до него, където и да беше той.

Надяваше някой ден той да влезе в една от многото галерии и да види картините си там. Уви, досега не се беше появил. Но тя продължаваше да го чака….

Намери го във Венеция преди повече от тридесет години. Той стоеше прав на Канале Гранде до творбите си, заедно с много други – но точно той ѝ хареса най-много, може би защото в стила му се преплитаха едновременно най-любимите ѝ художници – Клод Моне и Винсент ван Гог.

Искаше да му нарисува една импресия, с точно определено настроение и цветове, точно по определен начин. Разказа му точно за мястото на картината, за цветовете ѝ и му каза, че картината трябва да се казва "Очакване." Дори не го попита колко ще струва.

Художникът ѝ кимна и каза "разбирам." Беше около 45-годишен, с обрулен и тъжен вид на артист, който цял живот е продавал картини на туристи на улицата. Каза ѝ да дойде след два дни да си я вземе. Имаше обаче условие – да пият вино в някоя тратория.

"Бих предпочела да пием вино у вас" – му отвърна тя. Наведе се към ухото му и му прошепна името на хотела си. "Ще те чакам да ме вземеш в седем."

Той дойде, без да закъснее. Беше облечен с фината, ненатрапваща се елегантност на италианец – панталон, сако и бяла риза, които изглеждаха, че бяха с кройки, направени точно и само за него. Тя го чакаше във фоайето.

Беше облечена с червен шлифер и черна широкопола шапка. Дългата ѝ руса коса се спускаше като водопад по гърба й. Беше доста по-млада от него – току-що навършила тридесет години.

- Леа - каза набързо тя и му протегна ръка.

- Лео - отговори простичко той и прихна да се смее. – Имаме почти еднакви имена.

- В това няма нищо странно – усмихна се тя и го прикани да тръгват.

- Виждам, че си облечена в цветовете на картината си. Благодаря за усилието ти, но нямаше нужда, аз вече имам образа в главата си.

- Не го правя заради теб – отвърна му тя и го хвана под ръка. - Накъде ще ме водиш, Лео?

Той я поведе по тесните улички на старата Венеция. Преди да завият в почти незабележим уличен проход, Лео се спря пред великолепна сграда от бял мрамор.

- Това е училищна сграда от 16-ти век – Скуола Гранде ди Сан Роко, построена с благотворителна цел. Когато обявявят конкурс за стенописите в нея, венецианският художник Тинторето елиминира своите конкуренти, като успява да се промъкне в сградата преди състезанието и да инсталира картината си на тавана на главната зала. Когато оценяващите влизат в залата и виждат тавана, те обявяват състезанието за приключило. Толкова много им харесва творбата на Тинторето. Обаче това става един от най-големите творчески скандали във Венеция за онова време, защото останалите художници са бесни, че творбите им са отхвърлени по този начин. Надявам се да бъда твоя Тинторето.

Леа нищо не отговори. Вървеше мълчаливо до спътника си до момента, до който той отговори високата дървена врата на входа на жилището си, скрито в нещо като улица, която явно е била предназначена само за пешеходци, при това без наднормено тегло.

Не само никаква каруца или каляска не би се промъкнала от там, но и хора с по-голям размер дрехи биха имали проблем с минаването през нея.

- Това е Кале Вариско – най-тясната улица във Венеция. Широка е само 53 сантиметра. Сигурно не си предполагала, че ще те заведа на туристическа атракция, за която малко хора знаят – усмихна той, приканвайки я с жест да влезе във входа с дъх на Ренесанс.

Изкачиха се по тесни вити стълби до последния етаж. Сградата беше от 15-ти век, направена за хора с очаквания за комфорт от преди пет столетия. Леа прекрачи прага на тясно и тъмно ателие, засипано с картини. Усети застоял въздух с мирис на вино и цигарен дим.

Имаше и мирис на застояла вода, такъв, какъвто се усещаше от всеки, прекарал няколко часа до каналите на Венеция. Това показваше, че Лео е проветрил жилището си, преди да я доведе у тях. Тя огледа опушените стени и картините и седна на дивана до малка масичка, на която бяха сложени две чисти чаши за вино и две отворени бутилки мерло. Лео се приближи до нея и ѝ помогна да си свали шлифера.

Тя посегна към едната бутилка и си наля, без да чака да я поканят. Облегна се на дивана, отпи една голяма глътка от виното и прониза Лео със синия си поглед.

- Какво предпочиташ да правим първо - да пием вино или да правим секс? - попита тя, без да сваля очи от лицето му.

Лео не изглеждаше изненадан от въпроса й.

- Бих предпочел и двете едновременно.

Приближи се до бутилката и си наля пълна чаша. Изпи я до половината. Остави чашата на масата и се приближи до Леа…

Правеха любов като стари любовници – без притеснение, без уговорки, без подготовки, без разговори, без обяснения и свян… Леа си представи, че е част от библейската картина на Рубенс –"Падението на човека", където Адам и Ева си хапват ябълка от Забраненото дърво.

Помисли си, че всичко в тази картина изглежда перфектно, хармонично и естествено, с изключение на името и идиотския смисъл на "покварата," вложен в нея…

Когато се наситиха един на друг, те бавно допиха виното, без да се обличат. Всеки допи своята бутилка. Леа стана и се приближи до картините на Лео.

- Ти рисуваш така, както аз бих искала, ако можех да рисувам – сливайки любимите ми модернистични стилове в едно. В рисуването ти има една ненаситност към импресията, която търси поредната си интерпретация….

- Изкуствовед ли си? – попита Лео.

- Не. Работя като редактор в едно списание. Художниците модернисти са ми хоби. Винаги съм искала да мога да рисувам като тях, за да предам чувствата и емоциите си с картини - точно както го правят те. Уви, мога да ползвам само думи, което често е крайно недостатъчно…

- Ползването на думи е същото, както рисуването, - отвърна ѝ той, заставайки зад гърба й, притискайки голото си тяло към нейното.

- Трябва да тръгвам—каза Леа и бързо започна да се облича. Не ме изпращай. Ще се видим след два дни на канала, за да ми дадеш картината ми. Ще мина около шест вечерта.

- Остани при мен тази нощ – помоли я той.

- Не мога, защото трябва да започнеш да рисуваш картината ми – отвърна сериозно тя. – Бързам.

Разделиха се с дълга целувка, в която се усещаше комфорта на зряла страст.

- Благодаря ти, че се държа точно така, както аз исках. Това означава много за мен. – каза Леа на тръгване.

- Не бих се държал по никакъв друг начин. - отвърна ѝ с усмивка той.

Тя пристигна да си вземе картината точно в уговореното време. Прегърнаха се леко за поздрав, той отметна едно платно и ѝ показа творението си.

Леа се взря в картината, беше всичко, което бе искала – нито повече, нито по-малко. В нея нямаше нищо излишно и тя казваше всичко, което Леа би искала да каже за себе си в този момент, ако можеше да рисува. Тя обгръщаше картината с ненаситния поглед на човек, който не може да спре да се наслаждава на това, което е пред него.

- Ще ми позволиш ли аз да ѝ дам име? – попита я Лео.

- Но тя вече има име, - отвърна му Леа... После помисли и продължи - Но е толкова хубава, че мисля, че заслужава да получи име от своя създател.

- Тази картина може да има само едно-единствено име и то е "Мадоната на Самотата" – Лео погледна клиентката си право ви очите. Тя отклони поглед.

- Нека да бъде с това име. – каза смутено тя. - Колко дължа за картината?

- Нищо.

- Не ми казвай, че съм си платила със секса – отвърна нервно тя.

- Не, за мен сексът беше подарък, и то прекрасен. Но аз искам да сключа с теб една сделка в дългосрочен план. Творческа сделка.

- Какво имаш предвид под сделка?

- Искам да сключим контракт с теб, че на всеки пет години ще идваш тук и ще ми поръчваш да те рисувам в гондолата, на същото място. Само че ще ми дадеш свободата да избирам как точно да нарисувам картината. До голяма степен това ще зависи от теб, от образа, който ще ми предоставиш на всеки пет години. Промените в теб ще ми подскажат каква ще бъде следващата картина. Съгласна ли си? Не искам да ми плащаш нищо. Но условието е да идваш на всеки пет години до края на живота си (или на моя). За мен това е изключително важно.

Леа присви очи.
- Мисля, че разбирам какво искаш - да документираш динамиката на един живот в статичната рамка на платното си. Съгласна съм, но защо избра точно мен за този твой проект? Защо не си вземеш някой местен модел? Така ще ти е по-лесно.

- Защото искам да рисувам теб. Това е моят творчески избор.

- ОК, Лео, имаме сделка. След пет години ще съм отново тук. Благодаря ти, че не ме пита за нищо – нито за живота ми в САЩ, нито за житейската ми история, нито за бъдещите ми планове, нито за това защо съм във Венеция, нито защо дойдох в ателието ти, без да те познавам. Благодаря ти, че не ме попита за телефонния ми номер и за адреса ми. Искрено се надявам да се срещнем отново след пет години тук.

Тя се приближи до него и го целуна така, както се целува стар добър приятел, с когото сексът е бил прекрасна импресия извън сегашното битие. Той ѝ подаде картината.

Тя я пое, сякаш поемаше скъпоценен и чуплив товар.
- До след пет години, Лео.

- До след пет, Леа.

Той ѝ махна с ръка и се обърна с гръб, като продължи да рисува поредната си картина за туристи до сергията си – отново площада Сан Марко с гълъби….

***

След пет години Леа се появи пред сергията на Лео като картина на Пол Гоген – сияеща с ярките цветове на полинезийско лято. Застана пред него и му се усмихна широко.

- Нали не си ме забравил?

- Ахаха, Леа! Тъкмо си мислех за теб и за това дали ще си изпълниш обещанието по контракта ни. Много се радвам да те видя.

Лео беше остарял много повече, отколкото би трябвало за пет години. Чертите на петдесетгодишното му лице издаваха умора, присъща за хора, навлизащи в старостта по-бързо, отколкото трябва.

Леа го прегърна и го целуна по същия начин, по който го направи при раздялата им преди пет години.

- Радвам се да те видя отново, Лео, и нямам търпение за съвместния ни проект. Имам само два дни, после трябва да пътувам за Швейцария, където съпругът ми ме очаква. В Европа сме на почивка за три седмици.

Лео забеляза блясъка на годежния ѝ пръстен и брачната ѝ халка.

- Радвам се да те видя различна, Леа, и ми се струва, че си по-щастлива от преди. Поздравления. Виждам, че ще ставаш и майка. Кога очакваш наследника?

- След три месеца. Ще имам момиче. Животът ми рязко зави в друга посока. С Пол сключихме брак преди две години. Той е адвокат и настоява да работя по-малко и да се концентрирам върху семейството. Засега тази роля ми се струва естествена и я играя добре. Мисля, че съм щастлива.

Леа се усмихна лъчезарно. Сияеше като жена, която очаква да ѝ се случат само хубави неща. Такова неподражаемо сияние имаха само жени, които очакват дете...

- Кажи ми, как мислиш да ме нарисуваш този път?

Лео я погледна хитровато.

- Това ще е тайна, моето момиче, която ще научиш след два дни. А тази вечер те каня на ресторант. Аз ще пия мерло, а ти минерална вода. Мисля, че този път ателието ми няма да е удобно за теб – стълбите са доста стръмни за изкачване от жени в твоето положение.

Леа се засмя свенливо.

- Да, този път стълбите ще са проблем…. Ела да ме вземеш от хотела в седем и да ме отведеш в някоя тратория, където да пия вода и да удавя скръбта си в това, че не мога да споделя едно мерло с теб – отвърна му игриво тя и го заля с лъчезарна усмивка.

Заведе я в "Тратория Понтини", точно на самия канал – точно този, който нарисува в картината "Мадона на Самотата." Говореха си като стари приятели, които са се познавали цял живот.

Нито той, нито тя пита за подробности от личния живот на другия. Държаха се един с друг като професионалисти, които са част от общ артистичен проект, който трябва да завършат на време. Говореха си основно за изкуство и за Венеция.

- Знам, че този път ще ме нарисуваш съвсем различно. – каза му Леа на тръгване.

- Естествено, че ще е различно. Твоята метаморфоза е шокираща. Шокиращо-прекрасна – поправи се той. – Аз мисля, че ти се досещаш какво ще видиш след два дни.

- Хм, ако не бяхме на вълна модернизъм, със сигурност щеше да ме изрисуваш като пълноват рубенсов модел – като от картината "Венера пред огледалото" например –засмя се Леа, докато притискаше червената роза, която ѝ бе подарил, до лицето си.

Лео грижливо я държеше под ръка, докато я водеше обратно към хотела ѝ по тесните улички на стария град.

- Ще се видим след два дни - каза ѝ усмихнато той. - Наслаждавай се на Венеция дотогава.

Леа го прегърна нежно.

- Съпругът ви също ли ще отседне в хотела? – попита я усмихнатият мъж на рецепцията, докато наблюдаваше бременната жена и партньора ѝ да се прегръщат топло във фоайето.

- О, не. В хотела съм само аз – отвърна му Леа, без да се чувства длъжна да му обяснява дали това е съпругът й. Изпрати въздушна целувка на Лео и тръгна към стаята си.

След два дни Леа отново отиде на канала, за да си вземе втората картина. Тя, както и първата, стоеше покрита встрани от другите. Лео игриво с пръст подкани Леа да се приближи.

- Mожеш ли да се досетиш за стила, в който те отразих този път? – попита я закачливо той. - Би трябвало да не ти създаде затруднения.

Леа се усмихна и каза, че очаква изригване на цветове. Лео отхвърли платното, с което беше закрита картината. Пред нея се появи импресия подобна на Гоген – от щастливия му и безгрижен период в Полинезия.

Жената на картината пак беше с ярък червен шлифер, който беше разкопчан, а под шлифера беше гола – така както бяха полинезийските модели на очарователния символист Пол Гоген. Небето преливаше с ярки зелено-червени краски, водата на канала беше лилава, гондолата оранжева, жената на картината излъчваше спокойствие и сияние.

Стоеше права в гондолата и с едната ръка придържаше голия си корем – като антична статуя на Венера, а с другата – широкополата си шапка, докато гледаше нагоре към яркото небе. А лицето ѝ изразяваше дълбок покой.

- Как ще я наречеш? – попита го тя.

- "Мадоната на Щастието."

- Прекрасна е, Лео. Гоген е точно настроението, което нося в себе си тези дни. Ти явно ми четеш чувствата.

- Да, ти си идеалният модел за мен. Като огледало на вътрешността си. Затова те избрах. Сигурно знаеш, че за нещастие Гоген, както и много други велики художници, е умрял самотен и в мизерия. Както впрочем и великият Вивалди….Както сигурно и аз…

- Лео, искам да ти платя тази картина, позволи ми да го направя – каза тя, докосвайки нежно ръката му.

- В никакъв случай! С теб имаме контракт. Просто трябва да се появиш пред мен отново след пет години.

Прегърнаха се и се целунаха така, както преди пет години. Не се интересуваха от живота на другия, не се питаха за планове, за бъдещето. Просто бяха обвързани единствено с проекта си – с Мадоната и с изкуството, което трябваше да ѝ дава живот на всеки пет години.

- До след пет – каза бодро тя.

- До след пет – отвърна ѝ закачливо той.

***

Видя я в тълпата туристи да се придвижва забързано, облечена с яркочервен шлифер. Дългата ѝ руса коса се разливаше по раменете й. Лицето и беше почти същото, с тази разлика, че издаваше една едва доловима умора и напрежение. Тя се приближи до него и му подаде ръка за поздрав.

Дискретните бръчки около присвитите ѝ сини очи, издаваха зрялото очарование на една четиридесетгодишна жена. До нея стоеше петгодишно момиченце – копие на майка си. Също с дълга руса коса, сини очи и с яркочервено шлиферче.

- Лео! Водя ти още един модел. Надявам се нямаш нищо против.

Той приклекна пред момиченцето.

– Как се казваш?

- Леона – отвърна звънливо детето.

- Леона, искаш ли да заведа теб и майка ти да ядете от най-хубавия сладолед на света?

- Мамо, мамо, нали може да отидем с чичкото! - заскача около него момичето.

Леа се вгледа в Лео. Косата му беше почти бяла. Лицето му беше станало по-слабо и с по-впити черти. Имаше изморен вид.

- Лео, добре ли си?

- Естествено, Леа. Нищо ми няма. Все пак минаха десет години от първата ни среща. Кажи ми, ако ти трябваше да ме нарисуваш сега, а не аз, какво би нарисувала?

- Бих те вкарала в картина на Ван Гог. В един негов автопортрет – засмя се тя.

Лео се усмихна и попита дали са готови да ядат сладолед. Помоли колегата, с когото продаваха картини на улицата, да наглежда сергията му, докато отсъства. Заведе Леа и Леона в най-добрата джелатeрия в стария град.

Купи и на двете два огромни сладоледа. Докато седяха на улицата, с интерес разглеждаше двете дами пред него. Умиляваше се на приликата между тях.

- Щастлива ли си, Леа?

- А ти, Лео? – бързо му върна въпроса тя, нервно въртейки чашата на сладоледа си.

- Опитвам се. – усмихна ѝ се той.

- Аз също. – сухо отвърна тя.

Момиченцето весело бърбореше и подскачаше около масата. Леа и Лео основно комуникираха с Леона и почти не си говореха. Но въпреки това двамата се наблюдаваха внимателно, без да си задават въпроси и без да говорят за себе си.

И двамата ги устройваше този комуникационен вакуум. И двамата търсеха точно това у другия и не се чувстваха неловко.

- Трябва да се прибираме в хотела. Съпругът ми ни очаква за вечеря. Не бих искала да те поканя да дойдеш, защото мъжът ми не е част от нашата сделка.

- Аз така или иначе не бих дошъл – отвърна ѝ усмихнато той.

- Ще намина след два дни да си взема картината.

- Ще те очаквам.

След два дни Леа дойде сама. Беше оставила дъщеря си с мъжа си. Лео скочи и я прегърна силно. Тя усети десетгодишен страстен полъх от този допир. Взе главата му в ръцете си и го целуна – дълго, спокойно и непринудено – както първия път.

- Няма да те питам да отгатваш стила на картината. Направо ще ти я покажа, - хрипливо проговори Лео, опитвайки се да запази самообладание. Отметна платното и пред нея оживя Реноар. Меките пастелни цветове от картината му "Майка и дъщеря" се пренесоха на канала и в гондолата.

В нея стояха двете жени с червени шлифери с черни шапки. Държаха се за ръце и се гледаха. Бяха обсебени една от друга. Картината издаваше безвремие – такова, каквото има в рая.

Очите на малкото момиченце бяха вперени в майка му с една безгранична вяра, докато майката галеше дъщеря си със спокойния си син поглед, в който прозираше безгранична любов. Това беше картина, в която всеки би искал да остане завинаги.

Леа протегна към нея ръце и нежно погали рамката с пръсти. Погали я така, сякаш гали главата на дете. Обърна се към Лео:

- Тази картина е като голяма доза антидепресант. Ти си вълшебник, Лео, моят личен вълшебник, който рисува живота ми. Нямам търпение да се видим отново.

Лео сграбчи ръката ѝ с невъздържаност, която показваше за първи път.

- Леа, върни се по-рано. Не чакай цели пет години този път!

Тя впи в него огромните си сини очи.

- Лео, скъпи, не можем да нарушим контракта. Не можем да разбием петгодишната цикличност на проекта. Ти сам искаше това. Ако дойда по-рано, поредицата ще излезе от коловоза си, няма да е това, за каквото е предназначена.

- По дяволите с тази цикличност! Мисля, че ние с теб можем да споделяме не само картините, а частица истински живот, извън платното, боите и модернистичните нещастници, в които си се влюбила!

Тя се приближи до него, погали побелялата му коса и му прошепна в ухото:

- Ще се видим след пет години, скъпи.

Грабна картината и се затича с нея по улицата, без да се обръща назад. Заваля дъжд, който скри сълзите от лицето й. Преди да напусне хотела със семейството си, от рецепцията ѝ предадоха малък плик. В него нямаше нищо друго освен малък лист с името на картината – "Двете мадони."

***

След още пет години Леа отново се появи във Венеция. Беше сама. Бързо си пробиваше път в тълпата, почти тичайки към мястото на художниците. Когато пристигна на канала, помисли, че се е объркала, защото не видя сергията на Лео. Очите ѝ зашариха нетърпеливо по редицата с безбройните картини и продавачите им. Определено Лео не беше сред тях.

Обходи няколко пъти всичко, спря се до всеки художник, вглеждайки се в лицето му. Не го намери. Накрая видя един от колегите на Лео, когото беше запомнила да продава картини до неговите.

- Здравейте, аз съм позната на Лео Ваничели. Знаете ли къде е той?

- О, вие сте Леа, познах ви веднага. Добре дошла във Венеция. Но Лео вече не работи тук.

- А къде е? – попита Леа и в гласа и пролича нервно нетърпение.

- Замина оттук преди около пет години, ако не се лъжа. Каза, че е време да напусне Венеция.

- А не каза ли къде отива, не ви ли остави някакъв адрес?

- Не, каза че ще пътува по света, но не уточни къде.

- И оттогава не се е връщал?

- Не, но ме помоли да ви предам една картина за вас, заедно с едно писмо. Беше ми казал, че сигурно ще дойдете по това време. Знаете ли, той винаги ви чакаше с нетърпение. Вие му бяхте един особен вид вдъхновение. Елате утре, за да ви дам картината.

Леа почти тичешком се прибра в хотела и започна да търси информация за Лео в интернет. Излизаха какви ли не хора с това име, но тя не можеше да ги свърже с нейния художник. Тръшна се на леглото и заплака.

Този път беше пристигнала във Венеция с повече багаж и с намерение да остане по-дълго. Беше планирала да остане по-дълго с Лео. От две години беше разведена. Нито беше намерила нов човек в живота си, нито го търсеше. Беше се концентрирала върху детето и работата си.

Когато настъпи времето да ходи отново във Венеция, си бе взела отпуска за три седмици. Този път искаше да се запознае с Лео както трябва – не само като с художник, а като с мъж. Не му писа и не му се обади. Не искаше да нарушава традицията в комуникацията им и в творческия им контракт.

Защо го правеше, не можа да си отговори. "Толкова си нелепа," прошепна си тя. Отвори бутилка кианти и не си легна, докато не я изпи. Преди да изпадне в неспокоен алкохолен сън, тя отново прошепна - "Нелепа… въобразила си, че някой ще те чака цял живот да се появиш с глупавия си червен шлифер да те рисуват!"

На следващия ден отиде да си вземе картината. Колегата на Лео ѝ се усмихна и ѝ пожела всичко най-хубаво.

- Ще предам на Лео, че сте идвали, ако се върне.

- Благодаря. – Леа взе грижливо увитата картина и писмото и се върна в хотела.

Първо разви картината. Когато я видя, замръзна в ступор. В творбата на Лео оживя Салвадор Дали и картината му "Постоянството на паметта" - тази с разтопените часовници… В картината на Лео от гондолата висяха няколко "разтопени" и безформени часовника, такива висяха и по сградите на канала.

Цветовете им бяха с мъртво сияние – избистрени и студени – както картините на Дали. Жената в гондолата беше отново с яркочервен шлифер, но лицето ѝ бе закрито от воала на черната ѝ шапка, а в едната си ръка тя държеше чанта също във форма на разтопен часовник.

От греблата на гондолата също висяха разтопени часовници…като безсмислени и ненужни парцали… Картината бе едновременно хипнотизираща, потискаща, прекрасна и страшна…

Леа отвори плика с писмото. Беше много кратко:

"Скъпа Леа, съжалявам, че не се видяхме отново, но трябваше да напусна Венеция. Прекалено дълго живях там. Това е последната картина, която рисувам за теб. Тъй като няма да те видя след пет години, се опитах да импровизирам. Наистина не знам какъв ще ти бъде животът тогава, нито как ще изглеждаш.

Мога само да предполагам и да оставя пространство за интерпретация, каквото има във всяко едно добро изкуство. Надявам се, че си добре. За мен беше чест да бъда част от общия ни проект. Съжалявам, че остана само проект, свързан със статичното изкуство. Тази картина се казва "Мадоната и Стопеното Време." Желая ти щастие. Лео"

Клод Моне, „Импресия, Изгряващо слънце“, 1872 г.

Снимки: Wikipedia

Мисъл на деня