изкуство

Немският експресионизъм в киното и зараждането на хоръра

Всяка годината по големите и по-малките екрани излизат множество филми на ужасите или с други думи хоръри. Дали ще имаме отмъстителен сериен убиец, злодей, зомби апокалипсис или някаква странна сила, тези филми сякаш винаги остават актуални. Но откъде започва всичко и защо ние хората имаме нужда да гледаме страшни неща?

В края на 1917 г. в Германия се открива голямата филмова компания Universum Film AG – UFA (днес DEFA) – немският киноцентър, просъществувал от времето на Ваймарската република до Втората световна война и представлявал водеща сила в световното кино през периода 1917 – 1945 г. Това е времето, по което голяма част от Европа е обгърната от авантгардното течение на експресионизма. Течение, което се разпростира в живописта, литературата, театъра, архитектурата, музиката и не на последно място в киното. Течение, което се създава като отзвук на импресионизма и натурализма, показващо дехуманистичния ефект на индустриализацията и загубата на човека в нея.

И така киностудиото UFA се създава към края на Първата световна война. Именно то е един от главните виновници за създаването на първите експресионистки филми. Но какво всъщност представляват те? Те се открояват със своите характерни черти. Това, което представлява интерес са техните нереални декори, абсурдни геометрични пространства, новаторството в осветлението, сенките. Сюжетите са обвързани с теми като лудостта, безумието, предателството и др. Често имаме един главен герой – злодей, луд учен, който е готов на всичко, да премине през всекиго, за да извърши своето злодеяние. Това от друга страна е в синхрон със заобикалящата човека среда, която го прави малък и незначим на фона на големи сгради, на фона на големия индустриален град.

Сред първите експресионистки филми са „Пражкият студент” (1913), „Кабинетът на доктор Калигари” (1920), „Голем” (1920), „Съдба” (1921), „Носферату” (1922), „Фантом” (1922), „Сенки – нощни халюцинации” (1923), „Метрополис” (1927), „Доктор Мабузе” (1922) „М” и др. Това са продукциите, запознали ни с бедния студент Балдуин, който спасява красива графиня („Пражкият студент”), с побъркания доктор Калигари (Вернер Краус) и неговия верен сомнамбул Чезаре (Конрад Вайт), свързани помежду си чрез серия убийства в немското планинско селце Холстенвал („Кабинетът на доктор Калигари”), с граф Орлик (Макс Шрек) – Носферату (Дракула) („Носферату”), с лудия имжинер Ротваг, който създава робот, за да всее смут сред хората („Метрополис”).

В крайна сметка немският експресионизъм в киното не свършва с експресионизма. Той постепенно се разраства и дава началото на филмите на ужасите и film noir. Карл Лаемле и Universal Studios са продуценти на такива хоръри от ерата на нямото кино като „Фантомът от операта” на Лон Чейни. Немският оператор Карл Фраунд (оператор на „Дракула” 1931 г.) продължава стила на експресионизма във филмите с чудовища от 30-те години. Режисьори като Фриц Ланг, Били Уайлдър, Ото Премингер, Алфред Хичкок, Каръл Рийд и Майкъл Къртис въвеждат експресионисткия стил в криминалните драми от 40-те години.

Немското експресионистко кино повлиява със своя технически напредък и идеи и на Холивуд. Алфред Хичкок е един от тези, които силно се интересуват от него. Той работи като асистент режисьор и арт директор в УФА. Това личи и в „Наемателя” – в декорите, осветлението и в камерата. Влияние може да се види и в „Психо”. Сянката на Норман Бейтс, която се вижда през завесата на банята прилича на сянката на Носферату. Немският експресионизъм не спира до там. Във филмът на Вернер Херцог от 1979 г. „Носферату – фантомът на нощта” се наблюдава използването на символи, напомнящи творбата на Мурнау („Носферату”) от 1922 г. Има връзка между ролята на вампира на Клаус Кински и тази на Макс Шрек. Влияние може да се улови и в „Блейд Рънър” на Ридли Скот от 1982 г.

Тим Бъртън е друг режисьор, който използва елементи от немския експресионизъм. В „Батман се завръща” от 1992 г. може да се долови идеята да се „хване” есенцията на експресионизма. Това се вижда по вида на сградите на Готъм сити. В „Едуард ножиците” пък има прилика във външния вид между сомнамбула Чезаре от „Кабинетът на доктор Калигари” и Едуард – ножиците.

Не на последното място образът на Чезаре личи и в "Гарванът” от 1994 г. с Брандън Лий. Тесният черен костюм и тъмни очи на Ерик Дрейвън – Брандън Лий е много близък с образа на Едуард – ножиците на Тим Бъртън. Тим Бъртън се повлиява и от немите филми и немския експресионизъм и за филмовата адаптация на мюзикала „Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт”. Режисьорът описва „Суини Тод” като „ням филм с музика”.

И така, днес продължаваме да гледаме ужаси, а сякаш и ужасите искат ние да ги гледаме. Те ни карат да потреперваме, да затваряме очи, да съпреживяваме заедно с жертвата. А докато ние очакваме следващото предложение за доза страх, студията вече замислят новия злодей, който ще ни въвлече в тайния си и ужасяващ свят.

„Кабинетът на доктор Калигари”, 1920 г.
Предстоящи събития

Мисъл на деня