книги

Андрей Фурсов - Водораздел

Първата книга на проф. Андрей Фурсов, преведена на български език, е сборник от статии, посветени основно на най-важния проблем на съвременността – нейната кардинална трансформация. Според автора човечеството вече пребивава в най-опасната и драматична точка: повратната точка, от която няма връщане назад. Старата епоха на класическия капитализъм и Модерността вече са минало,  а новата епоха е все още неясна, но със сигурност плашеща. Нейните вестители – конници на Апокалипсиса – вече са тук: загубата на динамика и смисъл в западното ядро на света, надигащият се мощен реванш на Третия свят, новото Велико преселение на народите, драматичните климатични и технологични промени. Спокойните години свършиха; идва времето на историческата разплата. И в тази жестока епоха шанс да преминат отвъд ще имат само тези общества, народи и групи хора, които имат адекватна картина за света, борбена стратегия и тактика за налагане на своята истина и своя интерес.

Книги като тази дават на нас, българите, шанс да се опомним след десетки години безхаберие и тоталното неотчитане на държавните интереси. Ще го изпуснем ли?

проф. Иво Христов

 

Откъс

Повечето хора тъй или иначе усещат – пред очите ни приключва една епоха или, по-точно, няколко епохи едновременно. Дебелата времева линия преминава между 2008 и 2014 г. 2008-а е годината на световната криза. 2014-а – на американско-бандеровския преврат в Киев, който дава старта на световната (гео)политическа криза, изостряйки рязко и в дългосрочна перспектива отношенията между Русия и САЩ и „колективния Запад“. В дългосрочна перспектива – защото превратът е акт на агресия от страна на определени сили от Запада срещу Русия, срещу рус­кия свят, който се натъкна на – макар и не цялостен за съжаление, ограничен само с Крим – отговор на Русия. За да проведем разговора на тема какви епохи отмята браздата „2008–2014“, е редно първо да погледнем историята на капиталистическата система като цяло.

Генезисът на капитализма започва през третите „тъмни векове“ от европейската история – в периода между 50-те години на XIV и 50-те години на XVII в. Първите са в периода между XII и IX в. пр.Хр., когато рухва „старото“ Средиземноморие и от хаоса чрез полисната революция „изплува“ гръцкият свят. Вторите са в периода между VI и IX в., когато върху руините на Римската империя и нейната „сянка“ – империята на Карл Велики – по време на сеньориалната революция възниква феодализмът. Третото „тъмни векове“, започнали с чумната епидемия, с „Черната смърт“ (1348), завършва с Вестфалския мирен договор (1648), който оформя държавата (state, „lo stato“ според Макиавели) като специфичен исторически субект наред с капитала. Ще изминат няколко десетилетия и във вид на масонството като негова първа историческа форма ще бъде създаден третият субект – затворените наднационални структури на световното координиране и управление, и с тях капиталистическата система ще придобие цялостност.

Третите „тъмни векове“ могат да бъдат наречени Времето на Бош. Макар това време да започва преди раждането на художника и да завършва почти половин век след смъртта му, епохата на прехода от една система към друга получава най-ясно отражение точно в неговите картини. Изобщо всички „тъмни векове“, които обикновено настъпват след края на системите и епохите, в известен смисъл са „Времена на Бош“, времена на социален ад, на поява на чудовища – както в човешки облик, така и във вид на нови, невиждани организации и структури, на прояви на асоциалност и зоосоциалност. Затова ранните епохи, фазите на които и да било нови системи, които са изход от „тъмните векове“ и тяхното преодоляване, се характеризират със строг социален контрол.

Епохата на ранния капитализъм обхваща периода от средата на XVII до 80-те години на XVIII век, белязани с началото на тройна революция – промишлена във Великобритания, социално-политическа във Франция (положила началото на масонските революции, продължила до 1848 г. и завършила с одържавяването на масонството и изчерпването на неговите качествени исторически възможности, вследствие на което в периода между 70-те и 80-те години на XIX век за новия етап на развитието на капиталистическата система са необходими затворени структури от нов тип и те отново са подсигурени от британците) и духовна, философска – в Германия. Ранният стадий от развитието на капиталистическата система се вмества в 130 години.

Тази система преживява своята „прогресивна зрялост“ в периода между 90-те години на XVIII и 20-те години на XX в., т.е. също за около 130 години, точно между, от една страна, Френската революция и нейния „експортен вариант“ – Наполеоновите войни, и от друга страна – Първата световна война. Тази война тегли определена много важна черта в историята на европейската цивилизация, на Запада, и точно това обозначава О. Шпенглер в труда си „Залезът на Европа“. Залезът на Европа в „пропастта на Историята“ не е случайно явление, а следствие от това, че на границата между XIX и XX век капитализмът изчерпва възможностите за своето постъпателно икономическо развитие. Ленин, който определя империализма като висш стадий на капитализма, като навечерие на социалистическата революция, като цяло е прав. Той греши в конкретиката: първо, навечерие на социалистическата революция не в целия свят и дори не в ядрото на капиталистическата система, а в полупериферията, в слабото звено на капиталистическата система – в имперска Русия. Второ, както се оказва, самият империализъм има не една, а няколко стадиални форми. Карл Каутски, който посочва този факт на Ленин, е прав със своята схема за „ултраимпериализма“. ХХ в. показа няколко империалистически форми. Това са и държавно-монополистичния капитализъм (ДМК) и транснационалните компании (ТНК) и, накрая, днешният финансиализиран капитализъм, откъснат от каквото и да било реално, „физическо“ икономическо съдържание, „капитализъм-самоубиец“. Всички тези видове формират такова състояние на капитализма, в което икономическият потенциал на системата се оказва изчерпан, в което тя, тъй като е екстензивна по своя характер, изтощава планетата, пораждайки своя системен антипод – системният антикапитализъм във вид на СССР, в което развитието на системата се поддържа и насочва предимно от извъникономически фактори.

Това, което се случва през ХХ в., показва развитието или дори прогреса на капитализма за сметка най-вече на извъникономическите фактори и на тяхна основа. Става дума за разрушаването на промишлено-икономическите комплекси на капиталистическите страни – на Германия и Австро-Унгария през Първата световна война; на Германия, Италия и Япония през Втората, а след това динамичното им възстановяване и използването му като фундамент и средство за икономическото развитие на капитализма. Специфична роля в капиталистическата динамика изиграват също така процесите на промишлено-икономическото възстановяване на СССР, т.е. на системния антикапитализъм през 30-те, втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години на ХХ век („съветското икономическо чудо“). Ала в началото на 60-те години на ХХ век „чудото“ на СССР привършва, а следвоенното развитие на капиталистическата система, най-вече в САЩ, започва да изпитва сериозни трудности. Може да се каже, че през 60-те години на ХХ век приключва възходящата фаза на късния тип развитие на капитализма и започва низходящата – кризисните явления от 70-те години на ХХ век показват това с цялата му очевидност.

Трудовете през 70-те и особено през 80-те години на ХХ век, посветени на капиталистическата система както на западните, така и на съветските икономисти, въпреки всички идеологически различия, съвпадат в мнението си за крайно безрадостната картина и в прогнозите си за развитието на капитализма, като често му дават само още няколко десетилетия живот. И по-конкретно у нас това са трудовете на С. Меншиков, В. Крилов, П. Кузнецову, В Жарков, С. Медведков и редица други, които днес, в квазибуржоазната постсъветска Руска федерация, са напълно забравени и ненужни. На Запад за същото пишат Г. Кан, Х. Озбекхан, по-късно – група под ръководството на Б. Боунър, Р. Колинс (известен социолог, близък до военно-политическите кръгове, автор на множество фундаментални изследвания, включително и преведените на руски език „Социология на философията. Глобална теория за интелектуалната промяна“ и „Макроистория. Очерци за социологията на голямата продължителност“), М. Гел-Ман (носител на Нобелова награда, съосновател на института в Санта Фе), Х. Тиеман.

Деветата вълна на историческия процес, която нависва над капиталистическата система, оставя на нейните господари два избора: първият – да решат този проблем в сътрудничество със СССР; вторият – да унищожат СССР и социалистическия лагер и – грабейки и използвайки ресурсите им – да удължат съществуването си, като отложат кризата. Вторият вариант не решава проблема по същество, но е по-лесен. Въпреки това, за известно време (през втората половина на 60-те и 70-те години на ХХ век) най-вече, първо, заради трудностите, с които се сблъсква САЩ, второ, заради острата борба в световната и американската върхушка на няколко нива и терена едновременно, т.е. по неволя, действа първият вариант.

2

Впрочем, когато говорим за двата подхода на върхушките на Запада спрямо СССР през 60-те и 70-те години на ХХ век, не бива да забравяме, че първият има тактически, принудителен характер, а стратегически е именно вторият. За това говорят, както общата историческа логика на отношението на върхушките на Запада не само към СССР, но и към историческа Русия, така и съвсем конкретни факти от същия този период на 60-те години. Почти през целия XIX в. британците работят за максималното отслабване на Русия, а от края на XIX – за унищожаването на Русия и Германия чрез германско-руския конфликт. В началото на ХХ в. към тези планове се присъединява САЩ. През 1915 г. по време на реализирането на плана „Марбург“ (доларовото политико-икономическо завземане на света, т.е. преди всичко на Евразия) най-големите американски банкери и индустриалци, които две години преди това организират основаването на Федералната резервна система, създават Американската международна корпорация (American International Corporation), за чиято официална цел е обявено установяването на контрол над руския пазар. Нима е възможно такива неща да бъдат постигнати без най-малкото частично ограничаване на суверенитета? Впрочем действията на САЩ спрямо Русия в периода между 1917 и 1920 г. показват, че янките започват да реализират не минималния, а максималния вариант. Дори не говоря за американските планове за атомни бомбардировки и за заличаването на стотици съветски градове от лицето на земята, т.е. за масовото убийство на съветски граждани, както и за разюзданата антируска пропаганда през последните години. Нима на този фон с кратките моменти на антихитлеристкото сътрудничество и разведряването през 70-те години на ХХ век може да се смята, че подходът, който обозначих като първи, е стратегически курс? Само много наивни хора, които освен това искат да бъдат излъгани, са способни да повярват на това. Трябва да се говори за тактически, временен ход, който при благоприятни за Запада и неблагоприятни за СССР условия, например в случай на рязко влошаване на икономическата ситуация в Съветския съюз, незабавно се сменя с противоположния – такъв е традиционният стратегически курс за англосаксонците.

Показателно е, че още през 1964 г. в Ню Йорк излиза книгата на Б. Крозие (разузнавач и анализатор, който през целия си живот работи за подкопаването на СССР) и Д. Столипин (праплеменник на премиера) „Икономически предпоставки за колапса на комунистическа Русия“ (Crozier B., Stolypin D. Economic preconditions of collapse of the Communist Russia. N.Y., 1964). Предговорът на книгата, в която става дума за икономическите предпоставки за унищожаването на СССР и – имплицитно – за създаването на условия за това, е написан от един от ветераните и организаторите на Студената война – „тихият американец“ Дж. Кенън. Забележете – книгата излиза през 1964 г., предстои разведряването – и въпреки това.

Има още една страна на въпроса. Самото наличие на „мирна“ (желаеща разведряването) и „войнствена“ фракция в световната капиталистическа върхушка – като в същото време първите имат свои краткосрочни и средносрочни интереси от сближаване със СССР, които успяват да реализират и които дори могат да имат по-добри резултати, ако качеството на съветската върхушка е по-добро – обърква и дезориентира съветското ръководство, създавайки у него погрешна представа, фалшиви илюзии и, в крайна сметка, водейки до поражение.

В известен смисъл през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век световната (най-вече американската) върхушка разиграва със съветското ръководство психоисторически мителшпил, който много прилича на онзи, разигран през втората половина на 30-те години на ХХ век от британската върхушка с Хитлер, като след това с помощта на СССР го вкарва в катастрофален за него ендшпил.

Както е известно, през 30-те години на ХХ век в британския елит съществуват три групи. Едната се домогва (уж се домогва?) до съюз с Хитлер, изхождайки от политическите си симпатии. Втората – ревностните привърженици на империята – смята, че най-важната задача е да спасят империята, за което трябва да бъде пожертвана Европа, Хитлер да бъде усмирен и да бъде насъскан срещу СССР. Третата – „националистите“ – не поставят в центъра на вниманието империята, а самата Великобритания, стремят се към съюз със САЩ (в това отношение те са не само „националисти“, но и „глобалисти“) и естествено, заемат категорична позиция срещу Третия райх (условно те могат да бъдат наречени и „партия на войната“).

Трите групи имат реални разминавания, зад които стоят реални интереси и тяхното противопоставяне не е съвсем привидно. Но всички заедно образуват цялостния клъстер на британската аристокрация, в който различните групи изпълняват функциите на органи на единно цяло. В по-широк контекст с действията си те объркват Хитлер, като му създават усещането, че има възможност да си сътрудничи с Великобритания и нейната аристокрация, спрямо която виенският плейбой явно изпитва комплекс. Всичко свършва в това, че британците умело тласват Хитлер срещу СССР, а сетне влизат в антихитлеристката коалиция със СССР (и САЩ).

Хитлер, както и излъганият от британците 27 години преди това Вилхелм, може само да бълва проклятия и също като героя на Гогол Ихарьов от „Картоиграчи“, измамен от Швохнев, Кругел и Утешителни (същински аватари на трите групи от британския елит), да крещи: „Същинска банда мошеници!“, и да запрати колодата карти „Аделаида Ивановна“ по вратата с такъв замах, че „дамите“ и „двойките“ да полетят към пода.

Англосаксонците винаги са неискрени дори със съюзниците си. Както отбелязва генерал-майор С. Л. Печуров, който е познавач на техните геополитически трикове, дори когато действат в съюз с една или друга държава, англосаксонците непрестанно работят за максималното отслабване на този съюзник. Пример за това е отношението на британците към Русия през 1917 г. и на американците и британците към СССР в периода 1944–1945 г. През 70-те години на ХХ век СССР не е съюзник на англосаксонците, той е техен противник. В това отношение привържениците на разведряването и на онези англо-американски корпорации, които са готови да установят връзки със СССР и от това получават икономически и политически дивиденти, на практика в същото време играят много важната роля за замаскирането на стратегическите планове – и колкото по-искрено и заинтересовано го правят, толкова по-убедително е маскировката. Оттук следва и старият извод: страхувай се от данайците, що носят дарове. Или по-съвременният – максимата на А. Е. Едрихин-Вандам, според която по-лошо от враждата с англосаксонеца може да бъде само едно – приятелството с него. Което всъщност не изключва нито тактическите съюзи с тях, нито взаимодействието по неволя. Само трябва да държиш под око ръцете на „партньора“. Но да се върнем към седемдесетте години на ХХ в.

Мисъл на деня