книги

Барак Обама: "Обетована земя"

Снимка: Издателство "Софтпрес"

"Обетована земя" от издателство "Софтпрес"

Барак Обама започва да пише своите президентски мемоари скоро след края на втория си президентски мандат.

Седнал с лист хартия, химикалка и ясен план в съзнанието си, той иска да предостави честна равносметка на годините, в които заема президентския пост – не просто исторически доклад за ключовите събития, случили се по време на управлението му, и важните личности, с които е общувал, – но и отражение на някои политически, икономически и културни процеси, помогнали за идентифициране на предизвикателствата пред неговата администрация и решенията, които взема с екипа си.

Целта му е и да създаде у читателите ясна представа какво е да си президент на Съединените щати; да ни напомни, че въпреки цялата власт и помпозност президентството си остава просто работа и мъжете и жените, работещи в Белия дом, изпитват ежедневно същата смесица от удовлетворение, разочарование, търкания в службата, неуспехи и малки победи като всичките им други съграждани.

Обама разказва на читателите и една по-лична история, която би могла да вдъхнови младите, обмислящи да се посветят на обществена работа, защото съзнава, че собствената му политическа кариера всъщност започва "с търсене на място, където да се впиша, на начин да обясня различните страни на смесения си произход и как след като се свързах с нещо по-голямо от самия мен, в крайна сметка имах шанса да намеря общност и цел в живота".

Сега, в "Обетована земя" – дългоочаквания първи том от своите президентски мемоари, Обама разказва своята невероятна одисея – от млад мъж, който търси идентичността си, до лидер на свободния свят и описва в изумително лични детайли както своето политическо образование, така и ключовите моменти от историческия си първи мандат като президент – време на драматични трансформации и смут.

Доказвайки своя писателски талант, той повежда читателите на завладяващо пътуване от най-ранните си полити­чески амбиции, през решителната победа на първичните избори в Айова, която показва силата на обществения активизъм, до повратната нощ на 4 ноември 2008 г., когато е избран за 44-ти президент на САЩ и се превръща в първия афроамериканец на най-високата позиция в държавата. Изкусно смесвайки личния елемент и политиката, той повдига завесата и разкрива своя опит в Овалния кабинет, преплита пътя на собствения си живот с пътя на демокрацията, за да ни напомни, че "при всичките ни различия ние сме свързани като народ и че заедно, с добра воля, можем да намерим път към по-добро бъдеще".

Разделена на седем части – от "Облогът" до "Висш пилотаж", "Обетована земя" е и драматичната история на един мъж, който се изправя срещу историята, за вярата на обществения организатор, подложена на тест на световната сцена.

Обама откровено описва тънкия баланс при кандидатирането му за президент като афроамериканец, едновременно понесъл очакванията за "надежда и промяна" и изправен пред сблъсък с морални предизвикателства при вземането на решения с огромен залог.

Разказва честно за силите, които се надигат срещу него зад граница и у дома, говори открито за това как животът в Белия дом засяга съпругата му Мишел и техните дъщери. Говори открито за самотата, която носи най-високият пост, и колко дълбоко се отпечатва в него всяко взето решение, особено решенията, които засягат живота на милиони американци.

Разкрива без страх своите лични съмнения и разочарования от живота на политическата арена, на която непрекъснато се водят борби и се разгаря все по-горчиво състезание между две различни лица на Америка, но въпреки всичко остави завинаги емоционално свързан с оптимизма и идеализма на младото си Аз и не се отклонява от твърдата вяра, че във великия и продължаващ Амери­кански експеримент прогресът винаги е възможен.

Размишлявайки върху президентския си мандат, той предлага единствено по рода си изследване на президентската власт – едновременно всеобхватна, но и ограничена, както и уникален поглед отвътре към динамиката на американската политика и международната дипломация, включително ролята на Америка на световната сцена. Кани читателите в Овалния кабинет и в Залата за извънредни ситуации в Белия дом, води ги до Москва, Кайро, Пекин и отвъд.

Научаваме мислите му, докато съставя своя кабинет, докато се бори с глобалната финансова криза, предприема мерки срещу Владимир Путин, преодолява непреодолимите пречки, за да осигури прокарването на нов закон за здравеопазването, сблъсква се с генерали по въпроса за стратегията в Афганистан, започва реформа на Уолстрийт, реагира на разрушителната експлозия на нефтената платформа "Дийпуотър Хърайзън" и разрешава операция "Копието на Нептун", която води до смъртта на Осама бин Ладен.

"Обетована земя" съдържа трудните уроци, научени от Обама за политическото и гражданско лидерство – че освен това да изпълняваш добре обмислена политика са важни и познаването на обичаите и ритуалите; важни са символите и протоколът; важен е езикът на тялото; че не можеш да делегираш спазването на морала; че е важно да питаш служителите си за това какво може да се направи по-добре; че никога няма да си в състояние да задоволиш всички заинтересовани страни; че понякога най-важната работа, която вършиш, е до голяма степен невидима, защото е свързана с това да предотвратиш задаваща се катастрофа, и че независимо колко трудно е изкачването – трябва да опиташ.

Вероятно една от най-вдъхновяващите мисли, която Обама споделя в книгата, е, че както д-р Мартин Лутър Кинг казва в известната си реч по време на похода към Вашингтон през 1962 г.: "Не можем да вървим сами".

Обама вярва, че демокрацията е нещо, което активно създаваме заедно, а не нещо, което получаваме наготово. Че като граждани можем да сме силни, ако сме обединени.

Забележително литературно постижение, което вдъхва живот на историята, ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ отправя покана към всичко нас – и особено към младите хора – "отново да преобразим света и да създадем, чрез усилен труд, решителност и голяма доза въображение, една Америка, която най-сетне е вярна на всичко най-добро в нас".

За автора

Барак Обама е 44-тият президент на САЩ, избран през ноември 2008 г. и заемал длъжността два поредни мандата. Той е автор на бестселърите на New York Times – "Баща ми и аз" и "Дързостта на надеждата", и носител на Нобеловата награда за мир 2009. Живее във Вашингтон със съпругата си Мишел и двете им дъщери – Малия и Саша.

Откъс

ПРЕДГОВОР

ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ТАЗИ КНИГА малко след края на втория ми президентски мандат – след като с Мишел за последен път се качихме на „Еър Форс 1" и заминахме на запад за дълга почивка. Настроението в самолета беше сладко-горчиво. И двамата бяхме изтощени, физически и емоционално, не само от труда през изминалите осем години, но и от изненадващия резултат на изборите, в които за мой наследник бе избран човек с диаметрално противоположни възгледи на моите. Все пак, след като бяхме изминали своя път до края, изпитвахме известно удовлетво- рение от знанието, че сме направили най-доброто, на което сме способ- нииче– с колкото и проблеми да не се бях справил перфектно като пре - зидент, каквито и начинания, които бях планирал, да не бях изпълнил, страната беше в по-добро състояние, отколкото когато бях започнал. В рамките на цял месец с Мишел спяхме до късно, вечеряхме спокойно, излизахме на дълги разходки, плувахме в океана, правехме равносмет- ка, заздравихме приятелството си, преоткрихме любовта и планирахме не толкова наситено със събития, но както се надявахме, не по-малко пълноценно второ действие. И когато се почувствах отново готов за ра- бота и седнах с химикалка и тетрадка (все още обичам да пиша на ръка, защото съм забелязал, че компютърът придава дори на най-грубите ми чернови твърде лъскав вид и замаскира недооформените мисли като за- вършени), в главата ми се очерта ясен план за тази книга.

Преди всичко се надявах тя да даде честна равносметка за престоя ми в Белия дом – не само исторически доклад за ключовите събития, случили се по време на мандатите ми, и важните личности, с които съм общувал, – но и да отразява някои политически, икономически и кул- турни процеси, които помогнаха за идентифицирането на предизвика- телствата пред моята администрация и за решенията, които с екипа ми взехме, за да се справим с тях. Където е възможно, исках да създам у читателите представа какво е да си президент на Съединените щати; исках да повдигна леко завесата и да напомня на хората, че въпреки цялата власт и помпозност президентството си остава просто работа и нашето федерално правителство е човешко начинание като всяко друго, че мъ- жете и жените, работещи в Белия дом, изпитват ежедневно същата сме- сица от удовлетворение, разочарование, търкания в службата, неуспехи и малки победи като всичките им други съграждани. И накрая, исках да разкажа една по-лична история, която би могла да вдъхнови младите, обмислящи да се посветят на обществена работа: как моята кариера в политиката всъщност започна с търсене на място, където да се впиша, на начин да обясня различните страни на смесения си произход, и как след като се свързах с нещо по-голямо от самия мен, в крайна сметка имах шанса да намеря общност и цел в живота.

Реших, че мога да направя всичко това на около 500 страници. Очак- вах да ги завърша за година.

Честно казано, процесът по написване на книгата се оказа малко по- различен от това, което планирах. Въпреки най-добрите ми намерения тя продължи да расте както по обем, така и по обхват на темите и затова в крайна сметка реших да я разделя в два тома. С болка осъзнавам, че някой по-талантлив в писането би могъл да разкаже същата история на много по-малко страници (все пак личният ми кабинет в Белия дом се намираше точно до Спалнята на Линкълн, където в стъклена витрина се пази подписано копие на Гетисбъргската реч, състояща се само от 272 думи).

Но всеки път, когато сядах да пиша – независимо дали за да разкажа за ранните етапи на кампанията си, за това как моята админи- страция се справи с финансовата криза, за преговорите с руснаците за ядрените оръжия или за силите, които доведоха до Арабската пролет, – умът ми отказваше да следва простото линейно повествование. Често се чувствах задължен да дам контекст на решенията, които аз и други вземахме, и не исках да заточа този фон в бележки под линия или в края на книгата (мразя бележките под линия). Открих, че невинаги мога да обясня мотивите си, като просто се позова на купчини икономически данни или си припомня някой подробен брифинг в Овалния кабинет, тъй като те се оформяха в разговори, които водех с непознати в хода на кампанията, посещения във военни болници или уроци от детството, които съм получил преди много години от майка си. От спомените ми многократно изплуваха привидно произволни детайли (как търся уса- мотено място за вечерната си цигара; как със служителите ми се смеем, докато играем карти на борда на „Еър Форс 1"), които са запечатали, както медиите никога няма да могат, преживяванията ми през осемте години в Белия дом.

Отвъд усилията около подреждането на думите по страници дори не подозирах как ще се развият събитията през трите години и половина след този последен полет на „Еър Форс 1". Сега страната ни е обхвана- та от глобална пандемия и съпътстващата я икономическа криза: над 178 000 американци починаха, много фирми фалираха и милиони хора останаха без работа. В цялата страна хора от всички сфери на живота излязоха по улиците, за да протестират срещу смъртта на невъоръжени чернокожи мъже и жени от ръцете на полицията. Но може би най-обез- покояващ е фактът, че нашата демокрация изглежда на ръба на тежка криза,–кореняща се във фундаменталното съперничество между две противоположни виждания за това какво е и какво трябва да бъде Америка; криза, която раздели политическата класа, озлоби я и я напра- ви подозрителна и допусна постоянно нарушаване на институционал- ните норми, процедурните гаранции и придържането към основни фак- ти, които както републиканците, така и демократите никога по-рано не са поставяли под съмнение.

Това съперничество със сигурност не е ново. До голяма степен то определя американската действителност. Заложено е в учредителните документи, които могат едновременно да обявят всички хора за равни и все пак да считат роба за три пети човек.

Намира израз в нашите най- ранни съдебни решения, например, когато главен съдия на Върховния съд безочливо обяснява на индианците, че правата на племето им на собственост не могат да се приложат, тъй като съдът на завоевателя не е в състояние да признае справедливите искания на завладения. Тази борба се е водила на бойните полета на Гетисбърг и Апоматокс, но и в залите на Конгреса, на моста в Селма, сред лозята на Калифорния и по улиците на Ню Йорк – борба, в която участваха и войници, но по-често синдикалисти, суфражетки, носачи на гарите, студентски водачи, ими- гранти и гей активисти, въоръжени само с плакати, памфлети или чифт обувки, с които да се включат в похода. В основата на тази продължи- телна борба стои един прост въпрос: искаме ли реалността в Америка да отговаря на нейните идеали? Ако е така, наистина ли вярваме, че нашите разбирания за самоуправление и лична свобода, равенство на възможностите и равенство пред закона са приложими за всички? Или вместо това се грижим – на практика, ако не на хартия – да запазим тези неща за една шепа привилегировани?

Признавам, че има хора, които смятат, че е време да се откажем от този мит – че изучаването на миналото на Америка и дори само бегъл поглед върху днешните заглавия показват, че идеалите на тази нация винаги са стояли на заден план спрямо завоеванията и поробителството, расовата кастова система и хищническия капитализъм, и че да се преструваме, че е обратното, означава да сме съучастници в игра, която е фалшифи- цирана от самото начало. Признавам, че по време на работата ми по тази книга, когато размишлявах за своето президентство и за всичко, което се случи оттогава, имаше моменти, когато се питах дали не съм бил твърде умерен, когато съм говорил за истината такава, каквато я виждах, твърде предпазлив в думите и делата, убеден, че като разчитам на това, което Линкълн нарича по-добрите ангели на нашата природа, имам по-голям шанс да водя народа към онази Америка, която ни е обещана.

Не знам. Това, което мога да кажа със сигурност, е, че все още не съм готов да се откажа от надеждата за една по-добра Америка – не само заради бъдещите поколения американци, но и заради цялото човечест- во. Защото съм убеден, че пандемията, която преживяваме сега, е едно- временно проява и само временно прекъсване на неуморния марш към един взаимосвързан свят, в който народите и културите не могат да не се сблъскат.

В този свят – на глобални вериги за доставки, мигновени движения на капитали, социални медии, транснационални терористични мрежи, климатични промени, масова миграция и постоянно нарастваща слож- нтроясбтв–а да се научим да живеем заедно, да си сътрудничим и да признаваме достойнството на другия, иначе ще загинем. Затова светът гледа към Америка – единствената велика сила в историята, съставена от хора от всички краища на планетата, включваща представители на всички раси, религии и културни традиции, – за да види дали нашият експеримент с демокрацията работи. Да види дали можем да направим нещо, което никоя друга нация не е правила. Да види дали наистина можем да живеем според своите идеали.

Присъдата още не е произнесена. Докато бъде публикуван този първи том, изборите в САЩ ще са минали и макар да съм убеден, че залозите не могат да са по-високи, знам също, че само едни избори не могат да решат проблема. Ако запазвам надежда, то е само защото съм се научил да вярвам на своите сънародници, особено на тези от следващото по- коление, чието убеждение, че всички хора са еднакво ценни, изглежда, им е вродено, и които настояват да осъществим принципи, на които са ги учили техните родители и учители, но в които може би самите те никога не са вярвали напълно. Повече, отколкото за когото и да е друг, тази книга е за младите хора – покана отново да преобразим света и да създадем, чрез усилен труд, решителност и голяма доза въображение, една Америка, която най-сетне е вярна на всичко най-добро в нас.

Август 2020 г.

Барак Обама

"Обръщайки поглед назад, понякога размишлявам върху вековния въпрос за това, доколко чертите на отделните лидери като личности са от съществено значение за хода на историята – дали тези от нас, които се издигат до властта, са просто проводници на дълбоките, неумолими течения на времето, или сме поне отчасти творци на това, което ще дойде."

"Истината е, че никога не съм вярвал в съдбата. Боя се, че подобно мислене оправдава примиряването с бедността и самодоволството сред имащите власт. Подозирам, че Божият план, какъвто и да е той, работи в твърде големи мащаби, за да се интересува от премеждията на обикновените смъртни; че в рамките на един живот случайността и късметът определят повече, отколкото ни се иска да приемем; и че най-доброто, което можем да направим, е да се опитаме да бъдем в хармония с това, което чувстваме като правилно, да намерим смисъл в объркването си и елегантно и смело да изиграем картите, които са ни се паднали."

Мисъл на деня