книги

Беким Сейранович: "Твой син Хъкълбери Фин"

Снимка: Издателство "Ерго"

"Твой син Хъкълбери Фин" от издателство "Ерго"

Романът на хърватския писател Беким Сейранович е книга за търсенето на смисъла на живота и собствената идентичност.

Стария, бащата на разказвача, е тежко болен и преди смъртта си пристига от Австралия в Бръчко, за да види сина си, с когото цял живот е в обтегнати отношения. Синът му е писател, който от Осло се е върнал в Бръчко и живее в лодка на река Сава – плава, понякога пише и се дрогира.

Баща му купува стар кораб, който се опитват да обновят заедно, а в това начинание им помага Черния – приятел на писателя и речен контрабандист. Чрез преплитащите се сюжетни линии за живота по реката и множество приключения романът рисува широкоформатно платно на сложните човешки взаимоотношения.

"Твой син Хъкълбери Фин" е книга за живота, смъртта и търсенето на собствената идентичност, роман за порастването или за отказа да се порасне, роман за отношенията между баща и син, любовен роман, и не на последно място – роман за дрогата и борбата със зависимостта.

Превод от хърватски Димана Митева
Художник Лиляна Дворянова

За автора

Беким Сейранович (1972 г., Бръчко, днешна Босна и Херцеговина) е сред нашумелите в последните години имена в съвременната хърватска проза. Живее между Скандинавия и Балканите, като участва едновременно в литературния живот на Хърватия, Норвегия и Босна.

След като завършва основно училище, се мести в Риека, където завършва Гимназия по корабоплаване. Една година следва във Факултета по корабоплаване, но се отказва и записва литература. През 1993 г. се премества в Осло, където завършва южнославянски литератури.

От 2001 до 2006 г. работи като лектор в Осло и преподава южнославянски литератури, езици и превод. Преподава също и норвежки език на чужденци, превежда художествена литература и пише собствена проза. От 2015 г. живее и работи в Загреб.

Носител е на наградата "Меша Селимович" (2009 г.) за романа си "Никъде, отникъде". Романите му са преведени на норвежки, английски, словенски, македонски, немски, чешки, италиански и полски.

Откъс

Утрото изплува от водата и се издига към небето леко като душа, която започва нов жизнен цикъл. Най-напред се дочуват дребните пойни птици: славеи, косове, синигери, щиглеци, червеношийки, после се събуждат и малко по-големите, които също така спадат към пойните (въпреки че би трябвало да се наричат кресливи), свраки, врани, дори и гарвани.

Едновременно с крясъците и савските чайки започват агресивно да се обаждат и да прелитат ниско над водата. Щъркелите и сивите чапли не са толкова шумни, но можеш да доловиш как тракат с големите си клюнове и удрят с крила по въздуха. Чуват се и хищните риби, най-вероятно щуки, как ловят закуската си в плитчината.

Често можеш да усетиш и как рибарите удрят с кльонка по повърхността на водата, в опит да раздразнят стария и мазен сом и да го накарат най-накрая да се надигне от тинята и да се закачи на въдицата.

После, ако се намираш в близост до някоя къща или село, се чуват и петлите, те винаги звучат някак прегракнало, сякаш са сънени и махмурлии, сякаш цяла нощ са лудували, а не са спали в топлия кокошарник.

Реката носи ехото на житейско разнообразие като звуков тунел с висок резонанс. Често, докато останалите спяха, аз по цяла нощ слушах разговорите на рибарите по няколко километра срещу или по течението от нашата лодка и тогава размишлявах за това как всъщност всичко, което виждаш или чуваш, е вече безвъзвратно минало. Докато осъзнаеш собствения си живот, и вече те няма.

Когато реката се започва да се издига към небето под формата на пара и птиците съзвучно като филхармоничен оркестър начеват утринния си концерт, небето на изток започва да поруменява.

После, лека полека, като на истинска театрална сцена, музиката става по-силна и по-остра, кулисите изсветляват и се появява и първото късче от истинския господар на нашия живот, най-старото човешко божество, негово величество Слънцето.

След известно време целият изток избухва в оранжев блясък, парата за секунди изчезва от повърхността на водата, птиците след последното кресчендо най-накрая замлъкват, всичко някак се избистря и започва новият ден.

Тогава аз се заемам със своя сутрешен ритуал на лодката. Най-напред скачам гол в реката, за да се събудя. Трябва да скоча от носа, защото ако сме пуснали котва, реката бързо те отнася и ако течението е силно, а си невнимателен, после не можеш да доплуваш до лодката.

Тогава ти остава само да се обърнеш по гръб и да се носиш, или, ако имаш сили, да доплуваш до най-близкия бряг.

Мисъл на деня