книги

Дуриан Сукегава : "Сладка бобена паста"

Снимка: Издателство "Колибри"

"Сладка бобена пастаот издателство "Колибри"

За да приготвите хубава сладка бобена паста – ан, основна част от японските сладки дораяки, най-важното е "да се вслушате в гласа на бобчетата, да им проговорите, да ги почувствате…".

Такава е тайната рецепта на Токуе – мила възрастна дама с мистериозно деформирани пръсти, появила се през пролетта заедно с цъфналите вишни. Сентаро не без колебание се съгласява да я наеме в своята пекарна за дораяки, но с удивление установява, че клиантелата му като по чудо се е удвоила, покорена от сладкарския талант на Токуе...

Но възрастната дама крие и друга, несподелима история и не след дълго изчезва както и се е появила, оставяйки Сентаро да преосмисля уроците за живота, получени от нея.

Красиво адаптиран на големия екран от една от най-изявените, отличена в Кан режисьорка Наоми Кавасе, романът е завладяващ, поетичен и чувствен – вълшебно обяснение в любов към сетивата, към радостта от живота и към изцелителната сила на приятелството, въпреки многобройните повратности на съдбата.

Пленила сърцата на читателите в много страни по света, прозата на Дуриан Сукегава за първи път се появява на български език.

За автора:

Дуриан Сукегава е артистичният псевдоним на Тецуя Сукегава, който освен с проза активно се занимава с поезия, музика и радио. Роден е през 1962г. в Токио, но завършва гимназията в Нагоя, където играе американски футбол, след което завършва азиатска философия в университета "Васеда" в Токио.

Откъс:

Ето го магазинчето за сладки "Дорахару", където приготвяха дораяки. Сентаро стоеше наведен над горещата плоча, както всеки друг ден. Магазинчето се намираше в търговски пасаж с гордото име "Улицата на вишните", който се намираше през една пресечка от пътя край железопътната линия.

Улицата бе забележителна по-скоро с изоставените си магазини, отколкото с рехаво засадените от двете ѝ страни вишневи дръвчета. Може би защото сега бе сезонът, в който вишните бяха напълно разцъфнали, минувачите бяха малко повече от обикновено.

Веднага щом забеляза застаналата край пътя възрастна дама, Сентаро мигом отново заби поглед в купата, в която бъркаше сместа за тестото.
Когато отново вдигна глава, жената, нахлупила бяла шапка на главата си, все още бе там и, изглежда, не наблюдаваше вишните, а него самия.

Той кимна механично за поздрав, след което жената се усмихна някак сковано и полека закрачи към него.

Сега Сентаро я позна. Няколко дни по-рано бе идвала като клиент в магазинчето.
– Относно това… – каза тя, посочвайки с бавно движение на ръката си залепената на стъклената врата обява. Пръстите ѝ бяха закривени като куки. – Наистина ли "възрастта не е от значение"?

Сентаро престана да движи ръката си, с която стискаше гумената шпатула.
– Да не би да имате някого предвид? За внука ви ли става дума?
Жената само премигна с едно око, без нищо да продума в отговор. Лек полъх на вятъра разклати дървото, разпръсквайки във въздуха цветни листенца, които влетяха през стъклената врата и кацнаха върху плочата за печене.
– Всъщност… – Жената се наведе напред. – Дали не бих могла аз да се пробвам?
– Моля?! – възкликна Сентаро, а жената посочи с пръст към носа си. – Винаги ми се е искало да се захвана с подобна работа.
Сентаро се засмя и изрече, преди да се запита дали няма да прозвучи грубо:
– Мога ли да знам на колко сте години?
– Седемдесет и шест навършени.
Как ли да я отпрати, без да я обиди? Сентаро продължи да бърка тестото, докато търсеше правилните думи.
– Ами… не плащам много. Към момента мога да предложа само шестстотин йени на час.
– Извинете? Какво казахте? – Жената долепи ръка до ухото си.
Сентаро се наведе напред, както правеше, когато подаваше своите дораяки на деца или на възрастни клиенти.
– При нас почасовото възнаграждение е ниско. Действително имам нужда от помощник, но при положение, че сте на такава възраст…
– Аа… това ли било.
Тя прокара закривените си пръсти върху текста на обявата.
– Съгласна съм да работя за половината на това. За триста йени.
– Триста йени?
– Точно така. – Под шапката очите ѝ добиха умолително изражение.
– Ох, мисля… не, опасявам се, че няма да стане. Надявам се да ми влезете в положението.
– Името ми е Токуе Йошии.
– Моля? – Сентаро си помисли, че дамата сигурно има проблеми със слуха и не го е разбрала. Кръстоса ръце пред гърдите си, изобразявайки буквата Х, след което продума:
– Съжалявам.
– О, така ли?
Токуе Йошии се вгледа втренчено в Сентаро. Той забеляза, че формата на дясното ѝ око се различава от тази на лявото.
– Работата изисква сериозно физическо усилие. Откъдето и да го погледнем…
Токуе Йошии отвори уста, сякаш за да си поеме дълбоко дъх, после рязко посочи нещо зад гърба си.
– Кой е посадил тези вишни?
– Какво?
Без да отмества поглед от дървото, Токуе повтори:
– Тези вишни тук...
Сентаро погледна нагоре към натежалите от цветове клони.
– Как така кой? Какво имате предвид?
– Все някой трябва да ги е посадил, нали така?
– Съжалявам, но не знам. Не съм израснал тук.
Неизказани мисли пробягаха по лицето на Токуе, но като видя Сентаро да хваща отново гумената бъркалка, тя просто каза:
– Пак ще дойда.
След това се отдалечи от стъклената врата и пое в посока, противоположна на гарата. Походката ѝ беше скована, сякаш ставите ѝ се бяха схванали. Сентаро извърна поглед и отново захвана да бърка тестото.

Предстоящи събития

Мисъл на деня