книги

Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон - Роман за розата

„Роман за Розата“ – най-четената творба на френски език през Средновековието – е дело на двама автори. Първият от тях Гийом дьо Лорис, пише романа си към 1225–1230 г., но по неизвестни причини прекъсва на стих 4058. Около четиридесет години по-късно Жан дъо Мьон продължава и завършва разказа на Гийом. Втората част от 17 720 стиха четирикратно надхвърля по обем първата. Цялостният роман наброява близо 22 000 осмосрични стиха.
Няма съмнение, че „Роман за Розата“ е „най-средновековното“ произведение във френската литература. В него се преплитат множество традиции и естетики.
Размерите на романа, предназначен за публика с много свободно време, са сериозно изпитание за съвременния читател. Сюжетната нишка се губи сред дългите монолози и описания. Всъщност фабулата в творбата на Гийом дьо Лорис е твърде проста, а в огромното продължение на Жан дьо Мьон интригата почти не напредва. Но малкото, което се случва, е разпръснато между необозримите речитативи.“

Стоян Атанасов

 

За автора

Името Гийом дьо Лорис се споменава единствено във втората част на романа (ст. 10856 и по-нататък), където един от героите, бог Амур, предсказва кои ще бъдат последователно разказвачите на историята за завладяването – обладаването на Розата. Въз основа на този пасаж традиционно се смята, че авторът на първата част е Гийом дьо Лорис (ок. 1200 – ок. 1238), отъждествяван с производител на оръжия от градчето Лорис, близо до гр. Орлеан. Напоследък обаче медиевистите отчитат фикционалния контекст, в който е употребено името на Гийом дьо Лорис, и се отказват от опити за биографично тълкуване на съня в творбата. Тъй че в настоящото представяне ние използваме името Гийом дьо Лорис, за да назоваваме условно автора на първата част на романа.

Жан дьо Мьон (роден вероятно в гр. Мьон, близо до Орлеан, ок. 1235–1240 г., починал в Париж през 1305 г.) е известен като преводач на ранноохристиянския философ Боеций (Утешението на философията, 523~524 г.), на трактат от римския писател Вегеций, За военното изкуство, на кореспонденцията между Абелар и Елоиза и на други съчинения, част от които не са достигнали до нас. Според някои автори бил доктор по теология, но по-вероятно е да е изучавал само т.нар. свободни изкуства.

 

Откъс

Според някои хора лъжа е*

туй, че нещо сънят ни вещае.

Но не рядко на сън през нощта

ни се случват такива неща,

със които животът ни среща

не след дълго. Това ме подсеща

за Макробий* (той бил хем писател,

хем признат и за съногадател),

който бил с вещина разтълкувал,

съня, що Сципион* бил сънувал.

И макар че мнозина твърдят,

че е явно лъжовен сънят,

това схващане аз не приемам.

Със риск даже за луд да ме вземат,

все така убеден ще съм аз,

че сънят и на мен, и на вас

може важни неща да предскаже.

Много хора са сигурни даже,

че ще видят, дордето си спят,

със какво ще ги срещне денят.

Бях на двадесет (възраст, когато

Амур пуска стрели във сърцата)

и веднъж, уморен, в късен час

за почивка отпуснах се аз

във леглото, заспах непробудно,

и сънувах видение чудно.

После всичко от тоз сън красив

стана истина. Тъй съм щастлив,

че изпитах през свойте дни млади

туй, което сънят предугади.

Ще разкажа съня си във рими,

тъй че повече звучност да има

в редовете, защото така

Амур иска. Аз още сега

да започна роман съм готов.

Най-подхождащ за него наслов

е „Романът за Розата“. Там

за любовните тънкости с плам

ще говоря: не ще ми е лесно,

но пък знам, че ще е интересно.

Дано тази, която обичам

и която се Роза нарича,

го хареса – на нейния чар

аз отдавам стиха си със жар.

Преди може би пет-шест лета

сън сънувах: дойде пролетта

със оназ чудна майска отрада,

тъй желана от всяка твар млада.

Виждах, че в този чуден простор,

гдето и да насочех аз взор,

вред изглеждаше всичко готово

след студа одеяние ново

да си сложи. Гората най-сетне

щеше пак зелен плащ да си метне

и земята се радваше вече,

че роса върху нея се стече

и не е така изпосталяла,

както става през зимата бяла.

Как щастлива се чувстваше тя,

че се кичеше с пъстри цветя –

жълти, сини, оранжеви, бели,

изобилно навред нацъфтели:

те досущ като накит блестяха

и най-висшата гордост ѝ бяха.

Сладкопойните птици, смълчани

зимно време в горите, сковани

от студа и дебелия сняг,

през април се пробудиха пак

и в тях толкова радост заблика,

че в небесната шир ведролика

кръшни трели извиха в захлас.

Славей пееше в ранния час,

до небето гласът му ехтеше,

навъзбог чучулига летеше,

упоена от ясната вис,

безброй млади сърца с порив чист

запламтяха от обич гореща...

Този, който през май не усеща

на сърцето любовния пламък,

той във свойте гърди носи камък.

Моят сън ме пренесе във дните

чародейни, когато мечтите

се изпълват със тръпна любов.

Във съня си аз виждах, че нов

майски ден бе току-що изгрял

ведно с първия лъч засиял.

Свойте дрехи облякох за миг,

взех игла от красив игленик

конец вдянах и без да се бавя,

реших градския шум да оставя

та сред синия слънчев простор

да се радвам на птичия хор.

Взех да бродя из сънни дъбрави

и подшивайки свойте ръкави,

слушах пойните птичи ята

и се радвах на чудни цветя.

Подир малко достигнах реката,

завървях по брега, край водата,

освежен, жизнерадостен, млад,

с мисълта, че на белия свят

по-прекрасен кът никъде няма.

И макар че не беше голяма

като Сена, тя пò бе разлата

и течеше тъй бързо по ската,

че стихийните бистри води

образуваха бели бразди.

Като бисер блестяха вълните

и ми пълнеха с радост очите,

впити в тази прекрасна картина.

 

Мисъл на деня