Гонсало М. Тавареш: "Кварталът"

22 март 2020

"Кварталът" от издателство "Ерго"

В "Кварталът" засега са представени десет обитатели, но амбициозният проект на автора предвижда да станат четирийсет. Всички носят имената на известни творци – Пол Валери, Анри Мишо, Бертолт Брехт, Роберто Хуарос, Карл Краус, Итало Калвино, Роберт Валзер, Анри Бретон, Емануел Сведенборг и Томас Елиът.

С препратки към стила, умонастроенията и поведението на реалните им съименници Гонсало М. Тавареш изразява с хумор и ирония, понякога горчива, своето виждане за парадоксите и абсурда в съвременния свят.

Множеството интертекстуални връзки и алюзии доставят допълнително удоволствие при внимателно четене на привидно леките и забавни повествования. "Също като селото на Астерикс кварталът е място, където се прави опит за отпор срещу навлизането на варварството", казва авторът.

Превод Даринка Кирчева
Художник Дамян Дамянов
Илюстрации Рашел Кайано

За автора

Гонсало М. Тавареш (р. 1970 в Луанда, Ангола), философ по образование и преподавател по теория на науката в Лисабонския университет, е един от най-талантливите и оригинални съвременни португалски писатели.

Негови произведения са преведени на повече от 30 езика и се представят в различни страни с театрални постановки, радиопиеси, късометражни филми, архитектурни проекти, научни изследвания.

Носител е на множество национални, чуждестранни и международни награди. Името му често се споменава като бъдещия Нобелов лауреат за Португалия след Жозе Сарамаго.

Самият Сарамаго казва на шега: "Толкова млад човек няма право да пише тъй добре; иде ти да го напляскаш!". Богатото му творчество обхваща романи, разкази, пиеси, поезия, есеистика. У нас е преведен романът му "Пътуване до Индия" (Колибри, С., 2016).

Откъс

Шапката

Господин Валери беше разсеян. Не възприемаше жената като шапка, както се случваше с някои хора, но възприемаше косата си като шапка.

Представата на господин Валери беше, че винаги ходи с шапка, но това не беше вярно.
Минеше ли покрай дама, господин Валери имаше навик от любезност да вдигне леко косата от челото си, мислейки я за шапка. Дамите отвръщаха мислено с широка усмивка на тази разсеяност, но благодаряха за вниманието.

От страх да не става за смях господин Валери взе предпазни мерки и преди да излезе от къщи, нахлузваше до дъно бомбето си, за да е сигурен, че е на главата му.
Господин Валери дори нарисува шапката и главата си отзад, както и отпред.

Господин Валери така нахлупваше шапката на главата си, че сега много трудно успяваше да я свали.
Когато на улицата някоя дама минеше покрай господин Валери, той се мъчеше с две ръце да понадигне шапката, но не успяваше.

Дамите продължаваха по пътя си и с крайчеца на окото си виждаха как господин Валери се поти с пламнало лице от раздразнение и с ръце от двете страни дърпа нагоре шапката, както се вади трудна тапа от бутилка. Тъй като не можеха да изчакат края на действието на господин Валери, което понякога отнемаше дълги минути, дамите се отдалечаваха още преди да видят развръзката.

И така господин Валери понякога минаваше за невъзпитан, което беше несправедливо.

Поетите

На огромна опашка, извила се вече зад ъгъла на следващата пресечка, поетите използват времето, докато чакат, за да попълнят грижливо формуляра.

Часовникът

Господин Хуарос замисли часовник, който вместо времето да показва пространството. Часовник, чиято голяма стрелка да посочва на картата точното местоположение на човека в даден момент.
– Ами малката стрелка? Какво показва? – попита жена му.
– Местонахождението на Бог – отвърна господин Хуарос.

Домашният любимец на Калвино

Сутрин Калвино отиваше в кухнята да нахрани Поемата. Животинката изяждаше всичко: никоя храна не ѝ се струваше неприятна или необичайна и всичко възприемаше като храна.

В края на деня, след като приключеше със спешните задачи, господин Калвино галеше козината ѝ нежно и с умелата привидна разсеяност на арфист. В такива мигове вселената забавяше въртенето си и придобиваше умната ленивост на дребните котки.

Къпането на Поемата не беше лесно; тя сякаш се противеше на чистотата и скокливо изискваше свобода без чувство за свян, каквато само мръсотията позволява. Но още по-неприятно беше да бие инжекция на животинката. Това беше единственият момент, когато ноктите се насочваха към Калвино. Тази животинка предпочиташе да се разболее, вместо да я лекуват.

Един ден животинката падна от прозореца на втория етаж и умря.
На следващия ден Калвино си взе друга.
И я кръсти със същото име.