книги

Христина Панджаридис: "Оплети и разплитай"

Снимка: Издателство "Екрие"

"Оплети и разплитай" от издателство "Екрие"

Детски роман за възрастни от Христина Панджаридис. Могат ли синекосата Нора и правнучка ѝ Лия да бъдат повече от роднини? Да кажем, най-обични приятелки. От тези, които си споделят, интересуват се взаимно от чувствата и желанията си.

Подкрепят се, лудуват и извършват малки бели. Как? С магия в кълба от прежда и предизвикателства към обичайното ежедневие.

С палачинки и кайсиево сладко, топло мляко, мирис на лимоново дръвче, чифт красиви криле… в обикновена на пръв поглед отвън, специална отвътре (заради обитателите най-вече), къща на улица "Муза" № 19.

Една магия се възражда. Готов ли си за полет?

За автора

Христина Панджаридис е от творците, които се проявяват в полюсни литературни жанрове – (от най-късия) хайку до романа. Името ѝ е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа през 2014 г. и 2016 г.

Пише разкази, рецензии, води собствен блог Книголюбие. Обичан и търсен автор на романите "Ничия" и "Някъде другаде" в ИК "Жанет 45", "Часовникът, който върви назад" в Ателие за българска детска литература "Горната земя".

Автор е на две стихосбирки: "В търсене на метафора" на издателство "Авалон Пъблишинг" и "Тялото изгорено, духът наказан" на Литературен кръг "Смисъл", излязла след спечелен конкурс на Министерство на културата на Република България.

Отзиви

"Оплети и разплитай" е роман за умните деца, но и за възрастните, които обичат хубавата детска литература. Книга, в която има много ритъм, плътност и пищност.

Можеш да я четеш изречение по изречение или да я изгълташ наведнъж. Може да я отгръщаш и да си я припомняш много пъти. Можеш да се разпознаеш в образите, във фантазиите и в ситуациите.

Както всяка добра книга, така и "Оплети и разплитай" говори за най-големите неща в живота и смъртта, като разказва семейна история. Читателят доброволно и внезапно става герой на книгата без дори да усети, защото в нея няма и грам поучителност, фалш или маниерност.

Финалът й е пълен с надежда - точно както трябва да се пише за красиво тъжните неща. Това е книга за четене навсякъде и от всички.

Приятно пътешествие в тази необикновена приказка за деца и възрастни с Лия и нейната прабаба Нора.

Силвия Недкова

Цитати

Откъс

СЛЕД ВСЕКИ ДЪЖД НИКНАТ МАГИИ

случайност лучайност
принцесата ринцесата и принцът принцът
намират нова приказка приказка

Животът ти получава разрешение за излитане.
Готов ли си за плетене?

Родителите й винаги се караха за едно и също, поне откакто се появи Нора. Любимата прабаба, очилата и синекоса, неразбрана и недооценена от всички присъстващи, но напълно достатъчна за размразяване на скуката в едноетажната къща с градина.
Лия се отпусна, както госпожа майка й учеше пациентите си, мислено разпери ръце, усети бодлите на въздушното течение, и полетя.

Гърбицата на гърба не й пречеше. Отдавна си я представяше като раница, пълна с топки за тенис, кремове против слънчево изгаряне заради нейната светла кожа, здраво и широко тиксо за залепване устата на майка си, докато намали темпото и свикне да не говори повече от двайсет думи наведнъж, плюс еднолитрова бутилка с вода.

Гърбицата й предизвикваше размекване и замъгляване в чуждите погледи, следваше отдалечаване и избягване на посещаваните от нея публични места, а се говори, че някога – в несъществуващо далечно време – са докосвали гърбавите за късмет.

Станеше ли й мъчно, почваше да изнамира думички с «г» и да избутва гърбицата си все по-назад, де да можеше да я запрати на нечий гръб и да изчезне, но проблемът си оставаше и затова прегръщаше упражнението: горила, гърне, грозде, гора, гарван, гълъб, гущер, глас, глупост, гости, глобус, гара, гараж. Не засвирват фанфари, но мъката се стопява.

Приемем ли версията на Нора – историята ще ни събере очите. Останалите разкази на свидетели, на желаещи да присъстват, но закъснели, на извънземни, на гаджетата – са с пукнатини.

Съдбата с нейното туловище понякога те застига и затиска, признаваш и премълчаното пред себе си. Нора е пъстра отвън и отвътре, без да е паун или палитра, без да е ветрило, навярно е пъстра от есента. Нора е на възраст, която мнозина дори с упорити тренировки не достигат и дава вид, че знае отговорите на почти всички въпроси или поне на най-задаваните.

За нея животът е бал, стига да не я болят краката, и разходка над покривите и хвърчилата за изпробване на новите криле. На вид прозрачни, на светлината бледи и пухкави като разбит белтък, но здрави. Криле, които не напускат доброволно полесражението.

Тънката линия между надеждата и отчаянието – там, между гънките им, започва магията.

Според Нора началото й е на друго място – в забавлението, че не си пораснал, нищо че се източваш до два метра, какво от това, че обувките от миналата пролет те стискат отпред и отстрани, и отвсякъде, и пъпки от неизвестен произход танцуват по физиономията ти. Животът ти може да започне. Готов ли си за плетене? Ясно чухте, не е звукова халюцинация.

Лицева плетка, опакова, единична ластична… Плетенето от убиване на скуката преминава в беля. Белята е да не вършиш каквото очакват от теб, а обратното. Белята е книга. Милиони я четат и обсъждат, но разликата е кой какво разбира и остават ли петънца прежда в главата.

Вътре в Нора гласчето настоява, че е стара късметлийка и иска ли късметът да не й изневерява, да раздава и на другите. Не е в пубертета, не е в менопаузата, не е в след критическата, а в най-златната възраст – точният момент да претегли и да прецени. Чувството за ориентация й подсказва, че трябва да се погрижи за най-важното: за себе си и за нишката, която ще я продължи.

Съблюдаването на условностите няма да я откаже от осъзнаването на удоволствието, че за първи път е прабаба! Баба на квадрат! На нейната възраст какво предстои да изпита за първи път? Среща на най-страстен любовник след шейсет години раздяла или разгадаване къде свършва загрижеността и почва иронията?

С всеки изминат ден, къде ти, с отминаващия час, от нея остава по-малко живец, но генът на столетниците изправя раменете и я кара да се прави на балерина. Куцукаща на моменти, зяпаща къде има парапет за подпиране.

– Още двайсет секунди! – самокомандва се Нора. Слага си бързо крилете, отстрани изглежда сякаш намята пелерина, разкършва рамене, върти главата напред и назад – гледала е по телевизията в европейския шампионат по лека атлетика как състезателите по хвърляне на гюле го правят – и притваря очи. – Ще летя, значи съм жива!
– Безнадеждна работа – реагира престаряла калинка, способна да лази и изкачва височините на листата на фикуса, но не и да се прави на летящо насекомо. – Гроги си. Нямаш интерес да се разчуе.
– Дори една придирчива хлебарка не би коментирала – връща топката Нора.
– Хлебарките са несимпатична твар, но къде съзираш прилика между мен и нея – заоправдава се нахалницата. Чувства се уязвена, че не е дори за кратко любимка, обгърната с ласкателства. Не би отказала предложение да сподели полета, намествайки се на непроветриво място, но не я канят. Е, може би друг път и друг ден.
– Старите калинки са симпатични, но летенето им се опъва. – Нора вдиша дълбоко и се преобрази. Младостта изпъна кожата и крилете й.
Излетя.
* * *
Кой ли твърдеше, че всяка история имала няколко версии: твоята, на приятелката ти, на свидетелите, на архивиста и истинската? Най-лошото, което е на път да се забие в погледа ни и се случва е, че се уморяваме и ни писва да държим очите си отворени, за да не изпуснем поредното чудо. Често замаскирано под дъждобрана на идиотско хрумване.

Родителите на Лия държаха на навиците си.
Един от най-практикуваните и според бащата, предпочитан за съпругата му, беше вечерната караница. Тъмнината навън изваждаше на показ тъмните помисли на душите им. Затваряха прозорците. Отваряха си очите. Госпожа майката се оглеждаше за някой, сбъркал часа за среща посетител.

Тя помагаше на срамежливците, нейни пациенти, да придобият смелост и самостоятелност, и да "вкарат гол на живота". Случваше се след оглеждането да заключи вратата. Два пъти, за по-сигурно. Но в августовската жега след полунощ, предполагаха, че който има ухо да подслушва, отдавна спи, в това число и наблюдателната им дъщеря.

– Изгони най-сетне Нора! – самоуверено подхваща госпожа майката. – Бабата, досадна драка, казала на Лия, че е щастлива. Представяш ли си? Подлудява детето с архаични описания на живота.
– Нора? Не знам откога не съм чувал някой да признае, че е щастлив – озърта се светлокосият висок мъж, по най-точни сведения господин Попов, бащата.

– Вникни зад думите. Щастието се подхранвало от любопитството. Колкото си по-любопитен, толкова си по-щастлив – не кротва госпожа Попова, майката.
– Виж ти!
– Кажи нещо смислено! Дъщеря ти израства в средата на една бабка, която я оформя без моето разрешение, неуморно плете и се храни с клюки.
– Любопитството не е клюка, ако разбирам правилно.

– Бабичка на осемдесет и не знам колко си, едва ли се интересува от последните научни изследвания. По-скоро кой минал, кой заминал… Махни я оттук! Лия от затворено в здравословна антибактериална атмосфера дете, което се е примирило с физическия си дефект и не страда видимо, придобива навици на репортерка. Ще изхвръкне, без да сме усетили.

– Внимавай какво си пожелаваш!
– Внимавам, но ти не си пожелаваш дори обикновен кметски стол.
– Пристрастена си, за да взимаш решения в един след полунощ – връща топката господин бащата. – Пристрастена и невъзмутима.
– Не свикна ли? – унесено произнася госпожа майката. Отива до вратата и се подпира на нея.

Забелязва, че не е свалила черните си обувки с високи токчета – винаги 14 сантиметра, и със замах рита левия, после и десния. – Каква напаст са обувките, но харесвам да гледам отвисоко и да не ми се изплъзват разни незабележими за останалите детайли!
– Време е да свикна. С решенията ти, с детайлите. С височината ти. – Очите им се срещат и разминават, но само неговите са пълни с присмех.
Нейните преливат от безсърдечност.

– Нали? – прави се на неусетила иронията. – Навикът и имунитетът се придобиват – погалва го за компенсация с гласа си госпожата. Нейният опит доказваше, че споровете им потвърждават какви страстни натури са двамата. Единствено страстните двойки обичат всеотдайно и забравят неуспехите. След подвикванията и погледите, които си разменяха, следваше сдобряването. Е, не винаги същия ден, но в най-скоро време.

– По мен ли съдиш? – господин бащата окончателно се бе разсънил и сметна да дочака утрото в приказки с жена си. Спомняше си как го шляпаха по дупето до седемгодишен и колко се срамуваше да го сподели дори с умрялата си мишка, по погрешка изяла сиренето с отровата.

– По себе си – изсъсква тя. – Вкарваш в семейството ни съмнителна личност, настояща
прабаба на Лия, бивша крадла, а ме молиш да съм доволна. Където е текло, пак ще потече. – Поглежда с такъв отчаян поглед нагоре, че неизпълнените обещания на влюбения някога, а сега съвестен съпруг и радетел за тихи семейни разговори Андон Попов, се зарича да отпие от нектара на някогашната им любов. Дори да се задави, дори да му сладнее прекалено, но да събуди одремалата се тяхна споделена любов. – Пет години вече недоволствам. Забелязал ли си?

– Не е крадла – кимва в знак на съгласие мъжът. – Опитвала се е да отмъква портфейли, в миналия век все пак, но са я хванали и за гордост на рода е престанала.
– Все пак са я затворили.
– Албена, учела е в специално училище със строг режим.
– Училище с ограда, по която тече ток.
– За доброто на учениците и на обществото.

Излязла е и повече не е имало инциденти.
– Сигурно защото не са я хванали. Усъвършенствала се е, досадната драка.
– Прекаляваш, Бени. – Миг замисляне и обхождане на съпружеското лице. Струва му се, че е смутена, но не и раздразнена от произнасянето на умалителното си име. – Пет години ли минаха откакто Нора е при нас? – Напъва се отново да повтори "Бени", но от годините праволинейност, излежаване и собствено несъвършенство, пресичането на маранята на семейните навици е изпаднала от списъка на завоеванията му. Защо не се засили и скочи отново в очите на съпругата си, отново да я възпламени и да зареже черните си одежди?

– Пет опасни години! Дъщеря ти е заразена с какви ли не дивотии. Горкото наше момиче, бедното дете.
– Според мен е станала по-енергична и лъчезарна. Забравяш ли, по-скоро си разсеяна и пропускаш първата трудна година, когато домашната помощница Тереза изчезна…
– Изгонихме я.
– Тогава Нора върна детето ни към живота.

– Използвай преувеличенията в работата си, за да те повишат. А Нора, Нора помогна, да, подкрепи ни, но пък нищо изключително не е направила.
– Една година Лия не ни говореше. – Андон Попов разсъблича наум жена си като започва с устните, закачливо отворени, от които облизва червилото и е приятно изненадан от аромата и вкуса му. Къпина, ананас или манго?
– Не ми припомняй!
– Не си криви душата, изживяхме трагедия.

Семейна трагедия, която Нора разреши. – Андон приковава вниманието си върху зъбите на Албена и остава неподвижен. Тя е истинско зверче, отдавна усвоило занаята да се грижи за себе си, но той е мъжът, решен да допише тяхната история, за предпочитане без кървави битки.

– Ти пък я прие в дома ни, даде й уют, роднинска обич и меко легло.
– Пито-платено, за това ли намекваш? А уж си фин човек, окуражаваш хората да превъзмогнат слабостите си и да променят живота си. –Джентълменски продължава да я съблича в ума си и за да избегне острите й погледи, от които се спъва и болката го омаломощава, поставя на нейните очи две розови листенца. Беше чел на Лия подобна
приказка и тя завършваше с щастлив край.

– Реалистка съм. Ходя здраво по земята.
– Не ти се бъркам в доводите, не съм баща за пример, но за мен майката е хем на земята, хем над земята… Майката е свръхнадарено същество! – Поглежда съпругата си извинително, сякаш ще поправи на мига допусната грешка, но след като не получава погалване с поглед, някакъв повод за прекъсване на излишния разговор, поне копнеж за прегръдка, продължава:

– Нора намери общ език с дъщеря ни и двете се забавляват едва ли не денонощно. Чудесна картина на прабаба и внучка. Лия живна от появата на Нора. Вече е енергична, нормално здраво момиче! – Защо говори с жена си подобно на държавен служител, схванат от течението на непритворената врата, защо не се осмели да приближи Албена към страстта на помислите си, да я качи на ръба на скалата и да скочат заедно отгоре, а я отблъсква със сухите си въпроси и констатации.

– Енергичност при нейния дефект? Заравяш си главата в пясъка, бягаш от отговорност.
– Ти съзираш в най-малката лодка наводнение! – Беше й подарил жълта рокля с остро дълбоко деколте и още при първото обличане в спалнята им, тя доближи огледалото и неразбиращо попита откъде му е хрумнало да избере такъв цвят рокля. Вместо да разкъса поне една от черните одежди, както художник нескопосаното си платно, наместо да премине хребетите на тялото й и чаршафите да пожълтеят повече и от роклята, Бени, скъпата Бени да признае, че жълтото е нейният цвят-откритие, той замълча. Любовта му се израждаше в примирие, а се залъгваше, че на него няма да му се случи, че любовта ще ухае край него, докато е жив.

– Горчивината за майката, естествено! – Тя хвърля поглед на мъжа си и той го приема за намек, че двамата упорстват, надяват се, но не се справят като родители. В света на антидепресантите, телохранителите и рекламите, да си майка и баща е потискащо и непрестижно. Запита се луди за връзване ли бяха или прекалено флегматични, за
да им се гласува доверието да възпитават дъщеря им. Не му се ровеше по-надълбоко.

– Уморена си, уморен съм и аз. Не се лъжа, нали, но ти имаш сред пациентите си човек с присъда за кражба? – все още не се отказва от илюзията да се разбира с дъщеря си, да бъдат ако не първи приятели, поне загрижени един за друг познати.
Спира да разсъблича мислено Албена. Блудкаво му е да си признае, че той балансира и едва ли е готов да плува в ледените води, за да открие бряг за тях двамата. Бряг без чужди спомени, бряг, където ще се разхождат без дрехи и Бени ще разполага със сърцето му надлъж и нашир, за да напише възхитителен трактат за възможната любов.

– Шшшшт! – казва с паника в гласа си. – Не се говори в затворено и неизолирано помещение за работата ми.
– Не съм виновен, че сподели, но нали се опитваш да помогнеш на човек с нездрави навици? Някой, когото повечето от нас избягват. – Островът започва да му напомня футболно игрище, където двамата са от два противоположни отбора и всеки тегли мрежата към себе си. Пясъкът не блести и не топли, пясъкът дращи и потъмнява.
Почти еротичните му фантазии се свиват до незабележимост.

– Той ми е пациент, а прабабата е в дома ни. Денонощно. Дори не носи електронна гривна на крака си. – Нейният глас прелива от упорство и насмешка.
– Да се зарадваме, че не е минала в нелегалност – имитира усмивка и извинително кара напред: – Охрана ли да й сложа? – захилва се без ентусиазъм Андон Попов, взрян още в илюзорния техен бряг, пренаселен от караниците им, а в погледа му проблясва светкавица. От словесните двубои с жена му понякога прехвърчаха искри и озаряваха, разграфеното му като кариран лист ежедневие. 

Ето ти сега – охрана за Нора. Ако тя разбере намеренията му да бъде следена, би си тръгнала доброволно от дома им, а това изобщо не влиза и в най-далечните му планове.
– Ленив си и предсказуем, а би ти отивало да станеш кмет на града. Светлокос, енергичен, позитивен, спортен тип, висок, с правилни бели зъби, семеен с дете… – кимва майчински към съпруга си и аха да го прегърне, но се сдържа.

– Отказваш да приемеш, че съм съвестен чиновник в кметството. Респект към работата ми, Албена, респект! – На острова им ненадейно избухва епидемия от холера и Андон изработва сал, рамка на хоризонта, с който се прибират омърлушени в къщата, недочакали гниенето на червеникавите плодове, зреещи сред пясъците.

– Ако добавиш и амбициозност…
– В семейството двама амбициозни ще си пречат. – В маратонките си донася пясък от тяхното самотно островче и когато го изтръсква в шепите, се провира зелено връхче. Зелено като утринна светлина, родена от шумоленето на дрехите.
– Умният съпруг е безценен. Да те попитам, преди да си ми обърнал гръб?

– Питай, но не прекалявай. Скоро ще изгрее слънцето. – Скоро ще забравиш съвсем и острова ни, и вълните, които ни разхлаждаха след любовно опиянение, зареди на себе си Андон и се остави без съпротива устремът в устата на Албена да го отвее накъдето пожелае.

– Кога Нора ще ни освободи от присъствието си?
– Най-добре да се присъединя към окосената трева, едва ли ще възрази за безпокойствието – отклонява разговора господин бащата и поглежда тъмнината навън, чертаеща причудливи очертания. Полъхът на вятъра погъделичка наболата му брада и нахлу в носа му. Като че ли засвириха тръбите на разсъмването, на километър оттук. – Пак ли ще изпълняваш монолога на ощетената? – изплъзва се от устата му, но Албена Попова или не го слуша вече, или е решила да не му обръща внимание.

Не и сега, на зазоряване. Може би на закуска в тяхната кухня. Както месоядните растения, тя щеше да излъчва сладостен аромат, по-точно претоплени кроасани, кейк или бекон, и той привлечен от глада, ще влезе без мрън-мръндрън между зъбите и ще бъде сдъвкан.

Обикновено прабабата на Лия изпълняваше ролята на осведомителна агенция "Муза". Муза № 19 беше адресът на улицата, на която се намираше къщата. Със сигурност, който е измислял имената в градчето, е бил влюбен поет, защо не и двете, нищо чудно пък да е носел присадено сърце на доживотен оптимист. Човек, който вярва в себе си, е поне десет пъти по-силен от останалите, а човек, притежаваш саморъчно изплетени крила, е бърз, но не прибързвайте в твърдението, че е еколог от зелената партия.

Летенето отдалечава от досадата и чакането тревата да порасте дотолкова, че щом легнеш в нея, да не те видят и да ти намерят работа. Безмислена, но работа. Виж, плетенето… Плетенето е катерене, необходимо ти е цялото внимание и съсредоточаване. Поглед настрани и падаш, изпускаш бримката.

Високият жив плет обграждаше сградата до двойната врата от ковано желязо с флорални орнаменти. Едноетажната къща се разпростираше нашироко, а правоъгълните прозорци се редуваха с ромбовидни – в стаята на Лия и спалнята на родителите й. Отзад градината се пълнеше с багри и ухания.

Предимно лалета, зюмбюли, нарциси, невени и гладиоли. Предимно смокини, сладкото от които господин таткото правеше и мажеше редовно върху препечените си сутрешни филии.

Една в делник, две-три в почивните дни. Свещенодействието по приготвяне на сладкото от смокини беше единствения му принос в домакинската работа. Единствен, но ще си оближеш пръстите и ще помечтаеш за сдобиване с няколко чифта ръце.
Зад къщата Лия разполагаше със своето скрито от чужди погледи кътче, където не достигаха случайни посетители. Тя се въргаляше в тревата, но след трайните петна по дрехите й, госпожа майката предприе мерки.

Изписа на бял картон: "Не мачкайте с телата си тревните площи", но след забележката на мъжа си, че става смешна и дори глупава, скри в кабинета си картона. Дочака ли да се събуди съпруга на кмета… табелата все ще притрябва. В града има зелени площи в изобилие.

За укротяване на невъзпитаното поведение на Лия, поставиха градинска мебел от ракита – ниска маса, четири стола и пейка. Плюс вързан на акацията хамак и беседка за провеждане на уроците на дъщерята, стига времето да не прекалява със студ или слънце.

Прабабата похъркваше на пейката, засега в границите на допустимото. Не й пукаше, че роднините са загрижени за невъзпитателното въздействие на шума върху наследницата им.

Лия харесваше прабаба си – от спокойния й тон на говорене, очилата, паркирали се на носа, до изкривените от артрита ръце. Харесваше бърборенето й и най-вече, че разполагаше с време да я пощипва по бузите и да я гушка. Теориите за разминаването между поколенията звучаха доста садистично и не я засягаха. Отнасяха се за други, винаги имаше изключения.

Тя и най-зрелият, май и най-мъдрият член на семейството, се забавляваха повече от добре. Разликата между нейните десет и половина и Норините осемдесет и няколко години, настояваха за забавления и наваксване на пропуснатото. Де да можеше да я телепортират назад във времето и новороденото бебе Лия да тупне в прегръдките на Нора.

Най-възрастният член на семейството закачливо правеше характеристика на фамилия Попови – господин бащата и госпожа майката Андон и Албена Попови. "Баща ти крои планове, майка ти ги усложнява, аз ги омаломощавам."

Лия лежеше по корем на леглото си с разперени крака и ръце. Слушаше необичайната, извънредна, следобедно-неделна караницата на родителите си, по-безинтересна от похъркването на баб-боабаб, успала се, разказвайки приказка. Родителите й винаги се караха за едно и също, поне откакто се появи Нора. Отпусна се, както госпожа майка
й учеше пациентите си, и полетя.

Гърбицата на гърба не пречеше. Отдавна си я представяше като раница, пълна с перести облаци, мъх от камъните край реката, няколко снимки от следобедни дъги и рози. Букети червени и жълти рози. Рози за празните вази. Госпожа майка й най-малко веднъж месечно купуваше поредната ваза и запълваше рафта в коридора, поставен след една от първите им караници от господин баща й .

Лия летеше и почти галеше небето. Небе… Започна да търси думи с буквата "н". Небе, найлон, някой, нагоре, напред, напосоки, начин, настроение, натюрморт, намордник, нокът, носорог, ненормален и нормален, нар, нож. С "н" имаше и гаднички думи: нисък, нервен, нула, нахален, наопаки, нахалост. Наакан! Лежеше и се протягаше, както презаетото работливо ветрило през летните жеги. Почна от небе, а къде се отнесе?
Не казваше ли баб-боабаб – прабаба й Нора, че лъжата натоварвала психиката и я изтощавала, каквото и да означаваше това.

Лия нямаше никакъв личен опит с изтощаване на тялото, нито на психиката. Заради раницата на гърба, пардон, гърбицата, я освободиха от часовете по спорт. Учители, одобрени от госпожа майка й, идваха у дома да я обучават. В беседката – при хубаво време, в детската стая или хола – при лошо.
"Не лъжи, а мечтай!", усмихваше се баб-боабаб и я разсейваше от висенето над учебниците.

Лия рядко излизаше извън градината на къщата и познаваше… колко – двайсетина души, но измежду тях нямаше по-ухилен и забавен човек от бабата на баща й. Родителите я наричаха по име – Нора, а на нея препоръчаха да се обръща към белокосата дама с "бабо". "Прабабо" било прекалено дълго. "Звучи като мухъл", намекна госпожа майка й и се плесна сама по устата. Господин таткото се изкашля извинително, но Лия не му прости.

Възрастните, защото съберат ли се годините на майката и бащата, сборът отскачаше над осемдесет, изпитваха раздразнение от привързаността между Лия и "кълбото прежда", израз на таткото за баба Нора.

При запознанството им Нора не криеше белите си коси, но напоследък се перчеше със синята си буйна грива. "Синекоса съм", намигаше на Лия и я пощипваше по бузите. Според нейното мнение, сините къдри пречели човек да се задълбочава в бръчките и петната по кожата.

 

Христина Панджаридис е от творците, които се проявяват в полюсни литературни жанрове – (от най-късия) хайку до романа. Името ѝ е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа през 2014 г. и 2016 г.

Cъбития

Мисъл на деня