книги

Луиз Пени: "Час за разплата"

Снимка: Издателство "Софтпрес"

"Час за разплата" от издателство "Софтпрес"

Роман, изтъкан от загадъчност и забравени тайни, но вплел нишките на приятелството, подкрепата и дарбата на човек да проявява емпатия.

"Час за разплата" е дванадесетата среща на читателя с брилянтния инспектор Гамаш, многократно доказал своята находчивост, прозорливост и безпогрешен нюх. Този път обаче го виждаме в ново амлоа – като командир на Академията на Sûreté.

Длъжност, която обединява желанието на Гамаш да налага законите на справедливостта и доброто с таланта му да насочва хората към светлината и в най-мрачните им часове.

Но промяната дава на Гамаш и нова цел – подарява му възможността не просто да реагира на настоящето, а реално да създава бъдещето.
Обратно в Трите бора срещаме добре познати лица, този път струпани около любопитна находка.

В бистрото на селцето е открита стара карта, която дълги години е стояла зазидана в стените. Захабена и леко окъсана, на нея ясно личат изящни и детайлни илюстрации, а всички пътища водят към центъра, където са нарисувани три бора. Макар на вид картата да изглежда безполезна, тя е натоварена с дълбока символика и закодирани послания, а тайните, които крие, я правят не просто специална, но и ключова за историята на селцето.

Въпреки границите, които Гамаш поставя между тези два свята – идилията на Трите бора и предизвикателствата на неговата професия, те отново се сблъскват. Поводът е разследването на мистериозно престъпление – един от преподавателите в Академията е открит мъртъв, а до него е намерено копие на същата старинна карта, която стои в рамка в дома на инспектора.

Разследването бързо се обръща срещу самия командир и мистериозните му взаимоотношения с първокурсничката Амелия Шоке, за да отведе полицаите отново до Трите бора – или по-точно до стъклопис от Първата световна война, който пази собствените си зловещи тайни. За Амелия Шоке и Арман Гамаш най-накрая е настъпил час за разплата.

За автора

Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз "Агата Кристи". Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи. "Час за разплата" е нейният дванадесети роман от поредицата за инспектор Гамаш.

Във време на предизвикателства и изпитания Луиз Пени предлага на читателите една загадъчна, но и проникновена история, в която състраданието, емпатията и лоялността са трите стълба на опрощението.

Авторката пише дванадесетия си роман в много емоционален и труден етап от живота си – малко преди съпругът ѝ да почине. В най-тежките моменти се уповава на подкрепата на своите близки и именно тази топлина и сърдечност, които е получила от тях, са заложени на страниците на "Час за разплата".

Самата Луиз Пени споделя: 

"Трите бора винаги ще е убежище за Гамаш. И за всички жители на селцето. Не от болката, защото за нас като човешки същества тя е неизбежна. А малко хора са по-човечни от Гамаш. Но убежище от отчаянието. Защото независимо колко трудно е всичко, жителите там знаят, че не са сами. Това е ключът, нали? Да имаш местенце за вътрешен мир. Тихо местенце под яркото слънце. Дори за кратко. Преди да се върнеш в окопите на живота. Но те носят Трите бора в сърцето си. Както и аз. Както и вие".

Отзиви

"Дълбок, великолепен и като цяло изключителен... Чудотворен."

– The Washington Post

Откъс

Арман Гамаш седна и затвори внимателно досието. Стисна го между дланите си, сякаш не искаше да позволи на думите да избягат.

Папката бе тънка. Само няколко страници. Като останалите, пръснати наоколо по стария дървен под на кабинета му. И все пак не беше съвсем като останалите.
Погледна слабичките животи, които лежаха в краката му.
Очакваха да реши съдбата им.

От известно време се занимаваше с това. Преглеждаше досие-тата. Обръщаше внимание на точките в горния десен ъгъл на папките. Червена за "отхвърлен". Зелена за "приет".

Не ги бе поставил той, а неговият предшественик.

Арман сложи досието на пода. Седнал на удобното кресло, той се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Едрите му длани се докосваха, пръстите бяха преплетени. Чувстваше се като пътник на презокеански полет, който се взира в полята долу. Някои бяха плодородни, други – некултивирани, но с бо-гат потенциал. А трети бяха безплодни. Само тънък слой почва покриваше скалистата земя.

Но кое какво беше?

Четеше, обмисляше и се опитваше да задълбае отвъд оскъд-ната информация. Размишляваше за тези животи и за решени-ята на предшественика си.

В продължение на години, десетилетия, докато беше начал-ник на отдел "Убийства" в Sûreté du Québec2, работата му бе да дълбае. Да събира улики. Да разглежда факти и да изследва чувства. Да преследва и арестува. Да разсъждава, но не и да съди.

Сега обаче бе в ролята и на съдията, и на съдебните заседа-тели. Първата и последната дума бе негова.

Арман Гамаш не се изненада особено, когато осъзна, че тази роля му приляга. Дори му допада. Да, властта. Достатъчно ис-крен бе да си признае, че я харесва. Но най-вече оценяваше възможността не просто да реагира на настоящето, а реално да създава бъдещето.

Сега бъдещето беше в краката му.

Гамаш се облегна назад и кръстоса крака. Минаваше полунощ, но не беше уморен. На бюрото стояха чаша чай и няколко бисквити с парченца шоколад. Недокоснати.

Завесите в кабинета му потрепнаха и той усети как през открехнатия прозорец нахлува студено течение. Знаеше, че ако дръпне завесите и светне лампата на верандата, на светлината ще види първия сняг за тази зима. Снежинките се ръсеха леко и кацаха по покривите на къщите в малкото селце на име Трите бора.

Снегът щеше да покрие градините с цветни лехи и да образува тънък пласт върху автомобили, веранди и върху пейката по средата на селския площад. Нежно щеше да се сипе над го-рите, планините и над река Бела Бела, която лъкатушеше край къщите.

Ноември едва започваше и снегът бе подранил дори по кве-бекските стандарти. Закачка, предвестник. И нямаше да натру-па достатъчно, за да играят децата в него.

Но Гамаш знаеше, че скоро, съвсем скоро, всичко ще се про-мени. Сивият ноември ще се преобрази в ярка и бляскава приказна страна – мечтата на скиори и кънкьори. Ще има боеве със снежни топки, снежни крепости, снежни човеци, ангели в снега, посипал се от небесата.
Но засега децата спяха; спяха и родителите им. Цялото кве-бекско селце тънеше в сън, докато снегът валеше, а Арман Га-маш си мислеше за младите животи в краката си.

През отворената врата на кабинета виждаше всекидневната на къщата, в която живееше със съпругата си Рен-Мари.

Дървеното дюшеме бе покрито с ориенталски килими. От едната страна на голямото каменно огнище бе разположен масивен диван, а от другата – два избелели фотьойла. Върху масичките бяха натрупани списания и книги. Покрай стените имаше библиотеки, а лампите изпълваха помещението с приятна светлина.

Стаята сякаш го викаше. Гамаш стана, поразкърши се и тръгна към нея, а немската овчарка Хенри го следваше по петите. Бившият главен инспектор разбута огъня и се настани на един от фотьойлите. Още не бе приключил с работата. Сега трябваше да помисли.

Взел бе решение за повечето досиета. Но не и за онова. Когато го видя за първи път, прочете съдържанието му и го остави настрани, в купчината с отхвърлени кандидатури. Съгласи се с червената точка, която предшественикът му бе поставил.

Но нещо го гризеше и го караше непрестанно да се сеща за онази папка. Да я чете и препрочита. Да се мъчи да проумее защо точно това досие, точно тази млада жена сред всички останали не му дава мира.
Гамаш бе взел папката със себе си и сега я отвори. Отново. От снимката го гледаше тя. Нахална и предизвикателна. Бледа. Катраненочерната ѝ коса бе обръсната на някои места, а на други стърчеше като бодли. Носът, веждите и бузата ѝ бяха украсени със забележими пиърсинги.

В кандидатурата си бе написала, че знае старогръцки и ла-тински, но въпреки това едва бе успяла да завърши средното си образование, а през последните няколко години, ако се съдеше по досието, не се занимаваше с нищо.
Заслужаваше си червената точка.

Защо тогава Гамаш продължаваше да се връща към това досие? Към тази млада жена? Нямаше нищо общо с външността ѝ. Бившият главен инспектор търсеше какво се крие зад нея.
Дали не бе заради името ѝ? Амелия?

Да, помисли си, заради него ще да е. Казваше се като май-ката на Гамаш, която носеше името на авиаторката, изгубила пътя си и изчезнала безследно.

Амелия.

И все пак, докато държеше папката, изобщо не усещаше топлина. Всъщност чувстваше някакво смътно отвращение.

Накрая Гамаш свали очилата за четене и разтърка очи. Малко след това изведе Хенри на последна разходка за вечерта в първия сняг за сезона.

После двамата се прибраха и се качиха горе, за да си легнат.

* * *

На следващата сутрин Рен-Мари покани съпруга си на за-куска в бистрото. Хенри бе с тях и лежеше кротко под масата, докато те отпиваха от чашите с café au lait и чакаха пушения на кленови въглища бекон с бъркани яйца и сирене бри.
В двата края на дългия салон, под тавана с открити греди, камините пламтяха весели огньове. Глъчката от разговори-те се смесваше с мириса на дим от горящите цепеници. Току се разнасяше познато трополене, когато клиентите изтупваха снега от ботушите си на влизане.

Снегът беше спрял през нощта и бе останал само тънък слой, който едва покриваше сухите есенни листа. Светът бе застинал в промеждутъка между есента и зимата. Хълмове обкръжаваха селото и сякаш го предпазваха от често враждебния външен свят, но сега самите те изглеждаха враждебни. Или ако не чак враждебни, то поне негостоприемни. Гори от скелети покриваха склоновете им. Сивите голи клони стърчаха като протегнати нагоре ръце, молещи за милост, която знаеха, че няма да получат.
Но насред самия площад се издигаха трите високи бора, които бяха дали името на селото. Жизнени, стройни и силни. Вечнозелени. Безсмъртни. Сочеха към небето. Сякаш го предизвикваха да направи най-лошото, на което е способно. А то имаше точно такова намерение.

Най-лошото предстоеше. Но също и най-хубавото. Идваше времето на снежните ангели.
– Voilà  – каза Оливие и сложи панер с топли кроасани с бадеми на масата. – Докато си чакате закуската.

На панера висеше етикет. На полилея над главите им – също. Както и на креслата с широки облегалки, на които седяха. Всичко в бистрото на Оливие се продаваше. Включително, както бе заплашвал собственикът неведнъж, неговият партньор Габри.

"Пакетче бонбони и е ваш" – чуваха понякога Оливие да го предлага на клиентите, когато Габри се появеше в престилката си с къдрички.

"И той ме купи така – признаваше Габри и приглаждаше с длани престилката, която, както всички знаеха, носеше само за да дразни Оливие. – С пакетче бонбони асорти."

Когато останаха насаме, Арман плъзна една папка по масата към съпругата си.

– Би ли прочела това, моля те?

– Разбира се – отвърна мадам Гамаш, докато си слагаше очи-лата. – Някакъв проблем ли има?

– Не, не мисля.

– Тогава защо...? – Рен-Мари посочи папката.

Често се бе случвало съпругът ѝ да обсъжда случаи с нея преди преждевременното си пенсиониране. Все още не бе на-вършил шейсет и по-скоро се бе оттеглил от Sûreté. В това село, за да се възстанови от всичко, което бе останало отвъд билото на планината.

Гамаш наблюдаваше жена си над ръба на топлата чаша със силно ароматно кафе, която държеше между дланите си. Ръцете му вече не трепереха, забеляза Рен-Мари. Или поне не тол-кова често. Винаги проверяваше за всеки случай.

А дълбокият белег на слепоочието му вече не бе прекалено дълбок. Или пък тя се чувстваше все по-спокойна и така бе свикнала с него, че ѝ изглеждаше някак изгладен.

Арман все още понакуцваше от време на време, когато беше уморен. Но като се изключи това и белегът, нямаше никакви видими доказателства за случилото се. Макар че тя не се нуж-даеше от доказателства. Такова нещо нямаше как да се забрави.
Едва не го бе изгубила.

Но вместо това се бяха озовали тук. В селцето, което успява-ше да изглежда гостоприемно дори в най-унилите дни.

Още откакто купиха къщата и разопаковаха багажа си в нея, Рен-Мари знаеше, че ще дойде време, когато съпругът ѝ ще иска и ще има нужда да се върне на работа. Въпросът беше просто: "Какво следва?". Какъв щеше да е изборът на главен инспектор Арман Гамаш, началник на най-успешния отдел за разследване на убийства в страната?

Не му липсваха предложения. В кабинета им бяха струпани безчет пликове с надпис "Поверително". Срещнал се бе с много хора: от директори на големи корпорации до политически пар-тии, които му предлагаха да се кандидатира, и всякакви поли-цейски организации – родни и международни. Пред бялата дъсчена фасада на къщата им паркираха обикновени автомобили, а умишлено скромно облечени мъже и жени чукаха на вратата им. Сядаха във всекидневната им и обсъждаха "какво следва".

Арман слушаше учтиво и неведнъж им предлагаше да оста-нат за обяд, вечеря или да пренощуват, ако времето е напреднало. Но никога не сваляше картите.

Самата Рен-Мари намери работата, за която мечтаеше, ко-гато напусна поста си на главен библиотекар в Националната библиотека и архиви на Квебек. Записа се като доброволец да преглежда и разпределя материалите, дарявани на регионално-то историческо дружество години наред.

Бившите ѝ колеги несъмнено смятаха, че новата ѝ длъжност е няколко стъпала по-надолу от предишната. Но Рен-Мари не се вълнуваше от стъпала. Стигнала бе до желаното място. Ня-маше повече стъпала. Беше спряла. В Трите бора се чувстваше у дома. С Арман се чувстваше у дома. А сега бе намерила и интелектуалния си дом, като се бе заела с изучаването на богатата и безразборна колекция от документи, мебели, дрехи и необичайни предмети, които хората бяха завещали на регио-налното дружество.

За Рен-Мари Гамаш всеки ден бе Коледа. Отваряше и раз-глеждаше кутия след кутия.
А после, след дълго обсъждане помежду им, Арман бе взел решение за своята следваща стъпка.
В продължение на седмици тя се ровеше в купища писма и стари документи, а той потъна в своите папки, като раз-глеждаше поверителни доклади, схеми, автобиографии за кандидатстване. Двамата съпрузи седяха един срещу друг в уютната си всекидневна и всеки преглеждаше своите кашони, а през това време огънят в камината припукваше кротко, ка-фето бълбукаше в кафеварката и късната есен се превръщаше в ранна зима.

Но ако Рен-Мари разкриваше света, то Арман в много от-ношения правеше точно обратното – издялваше, подостряше, рендосваше, отстраняваше излишното, ненужното, нежеланото. Загнилото. Накрая в ръцете си държеше нещо много остро. Копие, което сам бе създал. И щеше да му е необходимо. Не биваше да остава и капка съмнение кой е начело и в чии ръце е властта. И че е готов да я използва.

Рен-Мари виждаше, че почти е стигнал до целта си. Но изглежда, го спираше само едно дребно препятствие. Сега го гледаха как стои невинно на масата сред трохите от кроасаните. Арман отвори уста, за да каже нещо, а после я затвори и из-диша рязко, с раздразнение.

– Нещо в това досие не ми дава мира, но не знам какво. Рен-Мари взе папката и зачете. Не ѝ отне много време. След няколко минути затвори корицата и внимателно отпусна ръка върху нея като майка, която поставя длан върху гърдите на болно дете. За да е сигурна, че усеща туптенето на сърцето.

– Странна е, признавам. – Мадам Гамаш погледна червената точка в ъгъла. – Виждам, че си отхвърлил кандидатурата ѝ.

Арман вдигна ръце в уклончив жест.

– Да не би да обмисляш да я приемеш? – попита съпругата му. – Дори да е вярно, че разбира старогръцки и латински, няма да са ѝ от особена полза в работата. Мъртви езици. Освен това е много вероятно да лъже.

– Вярно е – призна Арман. – Но ако ще лъже, защо да го пра-ви точно за това? Странно е да си измислиш подобно нещо.

– Няма необходимите качества – отбеляза Рен-Мари. – Оценките от средното ѝ образование са трагични. Знам, че ти е трудно да избереш, но със сигурност има други кандидати, които заслужават мястото повече от нея.
Сервираха им закуската и Арман остави папката на чамовия под до Хенри.

Мисъл на деня