книги

Милена Кирова: "Българска литература от Освобождението до Първата световна война"

Снимка: Издателство "Колибри"

"Българска литература от Освобождението до Първата световна война" от издателство "Колибри"

Книгата обхваща университетски курс лекции на авторката, но има за цел да въведе широк кръг читатели в историята и проблематиката на българската литература.

Проф. Кирова извежда на преден план някои забравени произведения и поставя във фокус нови оценки на вече познати творби със съзнанието, че това, което наричаме литературна история, не съвпада с реалността на ситуацията, в която се е случила българската литература от Освобождението до Първата световна война.

Първият том беше посветен на авторите, чието творчество започва и се разгръща (а понякога и се изчерпва, както в случаите с Алеко Константинов и Захарий Стоянов) в първите две следосвобожденски десетилетия, до края на XIX век. Цялостно са представени автори като Захари Стоянов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски.

Вторият том се занимава изцяло с модернизма, по-точно с първите две стъпала на неговата поява в българската литература: кръга "Мисъл" и символизма. С цялостни портрети са представени деветима автори. С изключение на Петко Тодоров, всички останали са поети: от Пенчо Славейков и Пейо Яворов до Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Теодор Траянов.

Част III е посветена на по-общи теми, които не са били разглеждани до този момент, като: Градът в българската литература; Развитие на театралното дело и поява на модерна българска драматургия; Литературата, създадена от жени... С цялостни портрети са представени двама автори: Елин Пелин и Георги Стаматов. Томът завършва с нова оценка на литературата, създадена по време на войните 1912–1918 година.

За автора

Проф. дфн Милена Кирова преподава история на българската литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ "Св. Климент Охридски".

Ръководи катедрата по българска литература от 2003 до 2011 и от 2015 насам. Автор е на 15 книги, сред които са монографиите "Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература", "Йордан Йовков. Митове и митология", "Проблематичният реализъм" и "Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет", "Литературният канон. Предизвикателства".

Освен това е съставител и редактор на два тома "Неслученият канон", първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013). През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария Завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата й "Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия", първа част от по-голямо изследване.

Носителка е на различни награди, между които са Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика "Хр. Г. Данов" за 2011 и за 2006 г., наградата за литературна история и критика на СУ (2003), наградата за постижения в областта на литературната история на ВТУ (2002) и др.

Откъс

І. ПО ИСТОРИЧЕСКИТЕ СТЪПКИ НА СИМВОЛИЗМА

И ако в тази страна се е достатъчно мислило, страдало и живяло, ние смело заявяваме, че поне едно десетилетие от нашето литературно развитие е наше. Ако ли не – ние ще си отидем, светнали, без да изгреем, както си отидоха толкова други литературни направления у нас, увехнали, преди да цъфнат./Иван Радославов, "Бодлер или Тургенев?"/

Ако не бяхме свикнали толкова много с представата български символизъм, щяхме много по-лесно да виждаме парадоксалната същност на това явление. Символизмът у нас е колкото факт, толкова и невъзможност за случване в следвъзрожденското общество; колкото необходимост, толкова и абсурд: шепа космополитизъм в морето на българските национални амбиции, кулминирали в редица от три войни; изтънчен душевен живот във време, когато се трупат капитали на всяка цена; мистична философия посред прагматизма на буржоазните ценности. И все пак се е случил. През 1922 г. Иван Радославов, неуморимият историк и популяризатор на символизма, пише:

"Той е едничкият период у нас със закръглено и завършено развитие […], традицията, която той затвърди и остави, е първата наистина литературна традиция". Звучи претенциозно и прекалено, но не е далече от истината, особено ако поставим акцента върху "литературна" в "литературна традиция". А дали не си остава единственото подобие на школа до днес?

Но нека започнем с основните факти. Бащите на символизма се раждат във Франция през 40-те години на XIX век, Верлен например – точно когато Найден Геров пише първите що-годе творби на българската поезия. Дори не споменавам Бодлер, предтечата на това движение, роден в невъобразимо далечната 1821 г., публикувал "Цветя на злото", когато Вазов е седемгодишен. Първото поколение (Пол Верлен, Стефан Маларме, Вилие дьо л’Ил Адам и детето чудо Рембо) публикуват най-доброто от своята "символистична" поезия през 70-те години, без изобщо да знаят, че са символисти. Същото се отнася и за читателите, доколкото четиримата изобщо имат читатели; те ги наричат декаденти и не им обръщат много внимание, достатъчно ги е дразнел естетизмът на Теофил Готие и Оскар Уайлд.

Символизмът се ражда на 18 септември 1886 г., когато един по-млад поет, Жан Мореас, публикува неговия манифест – "Le Symbolisme" – в популярния ежедневник Le Figaro. През същата година пак той предлага названието декаденти да бъде заменено със символисти. Появява се ново и напористо поколение, организирано в множество вестници и списания: Албер Самен, Едуар Дюжарден, белгийците Морис Метерлинк, Жорж Роденбах и Емил Верхарн, обратно в Париж: Реми дьо Гурмон, Шарл Морис, Йорис-Карл Юисман – френският Оскар Уайлд… Въпреки голямото разнообразие от поетически почерци, сега вече името символизъм работи самó за себе си и ги обединява в съзнанието на публиката. Иначе казано, публиката вижда прилики между тях повече, отколкото те самите могат да си представят.

През 90-те години на XIX век теорията на символизма съзрява. В началото на десетилетието Шарл Морис публикува "Литература от последния час" (1890), в средата Метерлинк разсъждава върху "Два аспекта на символа" (1896), в края Реми дьо Гурмон обобщава "Символизмът като идеализъм" (1898). Две години по-рано той е публикувал прочутата "Книга на маските": поредица от портрети на бащите от първото поколение с предговор – програма на самото движение. В края на века навлиза и третото поколение поети, с него вече за символизма може да се говори като за европейско явление: Рихард Демел и Стефан Георге в Германия, Валери Брюсов, Дмитрий Мережковски и Зинаида Гипиус в Русия, Пшибишевски в Полша… По това време символизмът във Франция престава да бъде бунт срещу традицията и сам се оказва нормализиран, част от авангардния мейнстрийм на епохата, ако си позволя един терминологичен оксиморон.

Няколко думи трябва да бъдат казани и за руския символизъм, тъй като той е вторият по влияние и първият по езикова близост пример за българските поети. Ранните прояви на символизма в Русия се случват около средата на 90-те години: в Москва Брюсов публикува три малки сборника "Символисти" с френски и руски (главно свои) стихотворения, в Петербург се появяват Константин Балмонт, Мережковски, Гипиус. Новото течение се разгръща в пълнота едва през първите петнайсет години на новия век, до Първата световна война. Усилва го масираното навлизане на младо поколение талантливи поети: Александър Блок, смятан за техен водач, Андрей Бели, Вячеслав Иванов, Фьодор Сологуб… Именно те оказват пряко влияние върху развитието на модернизма у нас. През 1914 г. в Русия вече се дебатира съдбата на символизма, който, така или иначе, ще умре заради Голямата война и Октомврийската революция. Какво се случва през тези три десетилетия в българската литература? За 80-те години няма какво да говорим: патриотичният романтизъм триумфира под перото на Вазов.

В следващото десетилетие дистанцията все още изглежда непреодолима. Пенчо Славейков все още учи в Лайпциг, Яворов не завършва гимназия, д-р Кръстев издава списание Мисъл с искреното желание да помести вътре всичко добро, което се пише в България. Събитията тръгват главоломно напред едва в средата на първото десетилетие от новия век. Яворов минава моста на декадентството, Лилиев и Траянов публикуват своите ранни стихотворения, публиката чете – повече с любопитство, отколкото с нещо като възторг – преводи на символистична поезия. Видният македонски революционер Павел Генадиев подхваща издателска дейност; второто списание, което създава, е Художник (1905–1909), с амбицията да репликира петербургското списание Мир искусства, което е излизало от 1898 до 1904 година, давайки трибуна на първите символисти в Русия. Както всички български списания по това време, то няма концептуално издържана програма.

Все пак ще остане в историята на българската литература, защото в него – между множество преводи и репродукции, изпъкват стихотворения на Яворов, Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Трифон Кунев, утъпкващи почвата за развитието на българския символизъм.

От 1906 г. започва да излиза Наш живот – списание, което Антон Страшимиров е опитал да издава в началото на десетилетието, не е успял и сега го подхваща наново; то ще просъществува с прекъсвания до 1912 година. Амбициран да смъкне д-р Кръстев от критическия престол, Страшимиров събира около себе си най-добрите млади поети, а те вече са заразени с поетиката и философията на френското "ново изкуство".

"Страшимиров се чувстваше като литературен войвода сред своите сътрудници, които образуваха чета, въоръжена до зъби с оръжията на модерната поезия", свидетелства Михаил Кремен. Загърбвайки странностите на човека Страшимиров, трябва да отдадем дължимото на "войводата" Страшимиров: той наистина дава пространство на онези поети, които правят влог в бъдещето на българската литература: Траянов, Ясенов, Йовков, Константин Константинов, Сирак Скитник, Илия Иванов – Черен… През последната година се появява и Николай Райнов с откъси от своите "Богомилски легенди".

Самият редактор (а също така издател, коректор и разпространител) на списанието се включва със свои текстове в борбата за ново изкуство: още в първата книжка веднага след цикъла "Via Dolorosa" на Траянов е публикувана неговата най-ранна символистична пиеса "Над безкръстни гробове". Страшимиров, който десет години по-рано е следвал в Женева, включително малко литература, безспорно познава творчеството на Морис Метерлинк. Тъкмо по времето, когато пише своята първа символистична пиеса, белгийският драматург се радва на огромна популярност заради новата си пиеса, "Синята птица", поставена на най-големите сцени в Европа.
През следващата 1907 година се случват няколко нови неща.

Най-напред се появява едно куриозно списание – Из нов път. Неговият редактор Иван Андрейчин, роден едновременно със Страшимиров през 1872 г., е неспасяемо заразен с вируса на европейския символизъм и още повече с амбицията да бъде негов пророк в своята малка родина. Той наистина познава добре фигурите и събитията в новата френска литература. Първо, защото е гимназиален учител по френски, второ, защото всяка година прекарва задължително по няколко седмици в Париж и черпи знания от самото лоно на символизма. Със своите скромни финансови средства Иван Андрейчин успява да издаде от списанието шест книжки за три години (1907–1910). Той не само редактира, коригира, издава и разпространява своето издание сам, но и пише две трети от материалите вътре.

Би трябвало да разделим "Из нов път" на две части и да им дадем различна оценка. Като ранен популяризатор на символизма в България, Иван Андрейчин има безспорни заслуги. Той пише литературни портрети на видни френски поети и критически статии върху същността и особеностите на тяхното творчество. Тези негови публикации показват добри знания и подредена мисъл, те изпълняват почтено просветителската мисия, която си е задало списанието. Бедите започват в момента, в който Андрейчин се проявява като поет.

Виждаме ги още в преводите, които прави на големите майстори като Маларме и Верлен, но нищо не може да се сравнява с неговите собствени стихотворения. Те са блестящ образец на "даскалската поезия", популярна в България преди Освобождението. Толкова по-странна изглежда амбицията на автора да изобрази "декадентските" (греховни и дори престъпни) еротични преживявания на разкрепостения модерен човек. Изкушавам се да цитирам из втора книжка на списанието първото стихотворение ("Вик") от цикъла "Поеми на суетата":

Ела,
във тъмна нощ ела…
Не си ли ти юнак?
Трябва мрак
за нашата любов престъпна!...
Аз твойто име шъпна
ден и нощ,
а ти не се решаваш ощ…
Презри света – не си ли ти юнак? –
при мен ела, кога настъпи мрак.

Иван Андрейчин може да си остане просто неловка случайност в появата на символизма у нас. Може обаче да бъде разбран и като пример за невротизма на ускорените темпове, с които се променя манталитетът на българските творци; симбиоза на черти от две застъпили се взаимно, насложили се една върху друга епохи.

Мисъл на деня