книги

Неда Зарева - Седем гласа от тъмното

издателство "Изток-Запад"

Тази книга е особена – като героите си. Те нямат имена, посочени са с качество на личността им: Изстрадалата, Гневния, Благородния, Смелата, Лъжкинята, Перфекционистката... Или с онова, което могат – Жрицата. През дневници, разкази, истории се показва развитието на взаимоотношенията в една група; тоест малката група като метафора на цялото човечество. Разказът е кръгов, динамиката се завихря вътре в групата, вътре в книгата, осъществявайки една почти неудържима турбуленция, която всмуква читателя и го провокира да чете още и още... И четейки, да разбира, че тази особена книга е написана за него самия. Защото и той е особен – също както особени са героите ѝ.

Митко Новков

 

За автора

В професионален аспект тя е интересна симбиоза между научно-изследователска дейност и жив бизнес опит.

През 1990 г. завършва немската езикова гимназия в София. В последствие придобива бакалавърска степен по психология, а през 2003 и докторска степен с успешно защитен дисертационен труд на английски език пред международен научен съвет в областта на когнитивната наука.

Непосредствено след това тя решава да смени научното поприще с по-практическа дейност и навлиза в полето на бизнеса. Натрупва повече от 13 години опит на ръководни позиции в сферите на мениджмънта и човешките ресурси в глобални международни компании, като работи основно в три бизнес сектора – търговски, производствен и медиен. Има също над 5 години опит като консултант, като основно разработва и внедрява системи за управление на хора, процеси и проекти; прави дизайните и провежда редица практически обучения на мениджъри от висше и средно ръководно ниво.

В личен аспект тя е силно екстремна личност, обиколила на мотор България и части от света, скачала с парапланер, преживяла редица рафтинг приключения, ентусиазиран скиор, ездач на коне и офроуд състезател с няколко извоювани купи. Съзнателно е умирала четири пъти с помощта на будистката практика пхова и силно се интересува от редица други (източни и западни) духовни и езотерични познания.

Майка е на три момчета.

 

Откъс 

у зад гърба си щракането от затворилата се входна врата на кооперацията и се почувства като крадец след обир. Беше малко след полунощ. Сърцето ѝ биеше силно, сякаш искаше да я разобличи. Късната суха есен се намираше само на няколко крачки преди зимата и изглеждаше грозна, неприветлива и отегчена. 

Тя се отърка тихо като котка около ръба на кооперацията и зави надолу по потрошения път край реката. В ръцете си носеше голяма плетена на една кука бохча, която изглеждаше тежка и препълнена с нещо. Не пожела да продължи по пътя, a свърна в страничния гъсталак до него. Нападалата шума захрущя страховито и издайнически под стъпките ѝ. Нямаше вятър, но беше студено. Наоколо не се виждаше жива душа. Реката течеше към центъра на града вяло и монотонно, нощното небе изглеждаше уморено и безразлично. Само сухите листа и клечки под краката ѝ я тревожеха с шума си, а навитите като змии коренища из пръстта я спъваха и бавеха. Тя беше уплашена и едновременно приповдигнато превъзбудена. Вървеше бързо, но оглеждаше шуб­раците по пътя си, сякаш търсеше определено място. Спря се между два храсталака и остави бохчата. Клекна на земята и задуши въздуха като вълчица. Чувстваше се особено. Изведнъж усети над себе си някакво странно далечно присъствие и изви рязко глава нагоре. Кръглата луна заизлиза бавно иззад нащърбения, поръбен в сребристо облак. Тя ѝ се ухили. Почувства се сякаш има власт над нея, сякаш я бе накарала да се покаже. После се сепна и затърси тревожно с ръка по земята плетената бохча. Напипа я и се успокои.

Изправи се над храсталака и без да се показва, огледа изронения път до реката пред себе. Никой не можеше да я види оттук, на това закътано зад шубраците място. Клекна отново, избра си паднали клонки и листа и ги подреди грижливо с ръце на купчина. Извади от бохчата бутилка водка, отвинти капачката и отпи голяма глътка. Въздъхна облекчено и отново зарови из бохчата. Изглеждаше добре подготвена за нещо важно и съдбовно. Извади сух спирт, добре накъсан на парчета кашон, стари парцали и малка метална лопата и ги подреди старателно пред себе си. После приседна и зачака луната да се скрие зад някой облак. 

Сложи върху купчината листа кашона и парцалите, натроши отгоре им сухия спирт и извади от пазвата си разкъсан пакет цигари и ветроустойчива запалка. Щракна запалката и подпали парцалите. Те пламнаха в студено синьо и замирисаха на старо и забравено. Шумата под тях затанцува огъвайки се, а клонките запукаха тежко. Тя извади цигара от скъсания пакет и запали от огъня. Седна и издиша голямо кълбо дим. В студения въздух той се вдигна нагоре като мъгла. Събу обувките си и подреди и тях до себе си. Действаше така, сякаш следваше стъпка по стъпка нещо дълго замисляно.

После се пресегна и извади от плетената бохча грижливо сгъната булчинска рокля. Ръцете ѝ се разтрепериха. Роклята беше от изкуствена материя, но изглеждаше ефирна и изящна. Дълга до земята, без обръч или подплата, семпла, с фино оформено бие, бухнал дълъг ръкав, бели пайети, изкуствени перли на талията вместо колан и няколко дантелени ширита най-отдолу. Клекна и прокара нежно ръка по роклята. После се захвана старателно да я приглажда и опъва. Придърпа я към себе си, изправи се, изтръска я. Наведе се за да вземе полуизгорелия фас от земята, захапа го и наложи роклята върху себе си. Залюля се бавно в някакъв ритъм, после си затананика валсова мелодия и затанцува като си тактуваше с фас в уста: едно, две, три... едно, две, три...

Лека усмивка се появи на лицето ѝ, затвори очи, унесе се, замечта. На фона на пращящия под нея огън изглеждаше като видение. Изведнъж се спъна в някакво стърчащо от пръстта коренище и се сепна, сети се защо е дошла и хвърли уплашено роклята на земята пред себе си, а тя самата залитна назад. 

– Не ме блъскай – изкрещя уплашено на роклята тя. 

После клекна, заобиколи огъня като диво животно, грабна отново роклята, смачка я в скута си на топка, взе бутилката с водка и я поля обилно. Изправи се и я хвърли със стряскаща сигурност в огъня. Изкуствената материя пламна бързо и закапа на големи капки като восъчна свещ. За миг голям огнен език се извиси нагоре към небето. Пламъкът заприлича на гигантска факла, после се сви и затрептя ниско над земята. Стана ѝ величествено и страшно; стори ѝ се, че гори дива вещица на клада, която първо се възправя със злокобен смях към небесата, а после пада със зловеща закана обратно на земята. 

Тя скочи, взе трескаво лопатата и изгреба с нея горящата рокля от огъня, измъкна се ловко от храсталака и я хвърли в течащата река. Роклята не угасна, а заплува горяща надолу по течението. Жълтосиният ѝ пламък изглеждаше някак неестествен върху тъмната вода.

– Пускам те... пускам те! – опитваше се да не вика тя.  

Горящата рокля потръпна конвулсивно няколко пъти и след малко се скри в завоя на реката. Стори ѝ се, че ѝ примигна; отвърна ѝ. 

Върна се бавно в храсталака и седна замаяна обратно на земята. Огънят се беше слегнал и вече не пращеше – догаряше. Взе бутилката с водка и отпи отново голяма глътка. Затърси около себе си пипнешком разкъсаният пакет с цигари, намери го, извади поредната и запали. Трепереше. Чувстваше се смазана. А трябваше да усети облекчение, когато изгори и пусне роклята – да се освободи от онова ужасното, разрушаващото в нея, да ѝ мине.  Изведнъж силен яд и мъка я стиснаха за гърлото. Не се сдържа и зави с глас като вълчица, задращи с нокти в пръстта. 

– Как можа... – изтръгна се от устата ѝ и се изпъна на земята като струна. 

– Как можа просто така да си тръгнеш и да ме оставиш... да ни зарежеш... изведнъж... и дечицата... – виеше неустоимо тя. – Ако знаех това, нямаше да те погледна...

При тези думи съчка изпука силно в гаснещата жар и луната се появи отново иззад облак. Тя се сепна, разтрепера се от думите си, сълзи рукнаха по бузите ѝ, хвана се за сърцето, падна по очи на земята и зарови глава в пръстта. 

– Лъжа, лъжа... моля те, прости ми, лъжа... – изхлипа тя, давейки се в слюнки и пръст.

В далечината се чу сирената на полицейска кола. Тя трепна, стресна се, изправи се, опита да избърше очи, но успя само да размаже пръстта по лицето си и лудо заприбира разхвърляните около нея неща в бохчата. Изневиделица заръси ситен дъждец, като светена вода от чемшир. Хукна уплашено обратно през шумата, тичаше презглава, бързаше да се отдалечи от това място. В един момент изпищя и падна на земята. В суматохата се бе набола на нещо остро. Разбра, че е по чорапи, бе забравила обувките си в храсталака. Поколеба се за миг, после извади от бохчата бутилката с водка, отпи голяма, опасна глътка, изправи се и продължи, накуцвайки, напред. Не искаше да се връща обратно там, беше свършила работата си. Бе изгорила роклята и връщане назад нямаше.

 

Мисъл на деня