Петер Хьог: "Ефектът Сюзан"
От HighViewArt
"Ефектът Сюзан" от издателство "Колибри"
"Ефектът Сюзан" (превод: Анюта Качева) е дръзка и завладяваща симбиоза между художествена проза и футуристичен трилър, която със сигурност ще покори любителите на напрегнатия сюжет и на литературното визионерство.
Както подсказва заглавието, на преден план е Сюзан Свенсен, която работи в сферата на експерименталната физика и има необичаен ефект върху хората – подтиква ги към откровения. Но един ден тя и семейството ѝ са заплашени със затвор.
Единственият начин да избегнат присъдата е да съдействат на бивш държавен служител, който ги изпраща на тайна и опасна мисия. Сюзан трябва да открие последния протокол на т. нар.
"Комисия за бъдещо развитие", чиито членове биват убити при загадъчни обстоятелства. Сюзан използва своите задълбочени научни познания, пъргав ум и завидна сръчност, за да разкрие огромна конспирация, която застрашава бъдещето на човечеството.
За автора
Роден през 1957 година, Петер Хьог е един от най-четените датски писатели – автор на осем романа, издадени в повече от 30 страни.
Най-известен е с "Госпожица Смила и нейното усещане за сняг" – един всепоглъщащ роман, който му носи редица литературни награди, включително престижната награда "Стъклен ключ" на Скандинавските криминални писатели.
По него е заснет едноименният филм с участието на Джулия Ормонд, Ричард Харис и Ванеса Редгрейв. Хьог се занимава и с хуманитарна дейност. През 1996 г. основава фондация за финансова подкрепа на жени и деца от Третия свят. Самият той има 4 деца.
Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
Откъс
Всеки, който хвърли око на почетната резиденция "Карлсберг" във Валбю, осемстотин и петдесет квадратни метра заедно с избата и парка, и пожелае да живее там безплатно за цял живот, би следвало да е спечелил преди това Нобелова награда по физика.
Андреа Финк успя да го направи доста отдавна, някъде през шейсетте, и така наследи къщата от Нилс Бор. Живя тук петдесетина години.
Сега се готви да напусне дома. Защото умира.
Повечето пристъпват неохотно към смъртта, самата аз бих я приближила с писъци и отбранително размахани ръце. Андреа Финк се носеше към нея подобно на оперна дива към своя прощален концерт.
Тя е дарила всичко на благотворителна организация. Помещението, в което влизам, е напълно празно с изключение на болничното ѝ легло. На мястото на картините по стените са останали единствено кремави петна.
Даже един стол няма. Приближавам леглото ѝ и се облягам на патерицата си. Зрителното ѝ поле толкова се е свило, че ме вижда едва когато се навеждам съвсем близо до нея.
– Сюзан – казва тя. – Какво би направила, за да си върнеш децата?
– Всичко.
– Ще имаш и тая възможност.
Тя подава прозрачната си ръка, отпусната върху завивката, и аз поставям моята в нейната. Винаги е искала да докосва човека, с когото говори.
– Слаба си.
Усещам съчувствието ѝ чисто физически. Бор твърдеше, че не познавал друга знаменитост, останала некорумпирана вследствие на славата.
– Дизентерия. Но се лекувам.
Чувствам допира на някакъв предмет отзад в бедрата ми и сякаш от нищото изниква стол. Един фокусник се отдалечава от мен, описва полукръг и се озовава зад леглото.
Той е дребен и елегантен мъж, изпълнен с непоклатима вяра, която се основава на убеждението, че нищо не е по-важно от това, да имаш най-добрия шивач и най-силния държавен апарат. Името му e Торкил Хайн и май някога беше министър на правосъдието. Срещаме се за втори път.
Първият път е две седмици по-рано в затвора "Тула" в Манипур, на границата с Бирма, в така наречената "стая за посещения" – една бетонна гробница без прозорци.
Първата ми мисъл е, че човекът срещу мен е в състояние да отмени действието на Втория закон на термодинамиката. В град, където всичко и всички, включително и бетонът, се потят, той изглежда студен и добре поддържан, с бяла риза, сако и вратовръзка.
– Идвам от датското посолство.
Естествено, че не идва от посолството. Кожата му е бяла и нежна, дошъл е направо от Дания.
– Къде са децата ми?
– Синът ви е задържан в Алмоеда, малко погранично градче до Непал. Обвинен е в опит за нелегален внос на антики. Дъщеря ви очевидно е избягала с един свещеник от храма на Кали в Калкута.
Споглеждаме се. Близнаците са шестнайсетгодишни.
– Мъжът ви...
– Той не ме интересува.
Поставя нещо на масата между нас. Поради лошото ми зрение първоначално не го виждам добре. После различавам брой на списание "Тайм".
На корицата има снимка на четирима души. Един мъж е седнал до концертен роял, а две деца, всяко с цигулка в ръка, са се облегнали от двете му страни. До мъжа стои жена, положила ръка на рамото му.
Някакви ужасни хора са я накарали да облече тога и да си сложи абсолвентска шапка. Децата са светлокоси и синеоки и изглеждат, сякаш още от пръв поглед ще покорят хорските сърца и миг по-късно ще получат стипендии за най-добрите консерватории в света.
Мъжът има одухотворени тъжни очи и едва загатната усмивка. Явно не страда от вътрешно терзание поради ниско самочувствие. Текстът под снимката гласи: Прославеното датско семейство.
Децата с цигулките са моите деца. Жената с абсолвентската шапка съм аз.
Мъжът до рояла е Лаван Свенсен, моят мъж. Взирам се в собственото си семейство.
– Мъжът ви е заминал за Гоа с дъщерята на един махараджа. На седемнайсет години. И цялата южноиндийска мафия е по петите му. Как са условията тук?
– Превъзходни. Трийсет жени на петнайсет квадратни метра. И клекало в ъгъла. Каца с дъждовна вода и купичка ориз на ден, която си делим. Бой с бръсначи всяка нощ. Три седмици без следа от адвокат. Напоследък имам кръв в урината.
– Можем да ви осигурим лекарства. Да задържим момичето. Работим и по освобождаването на момчето. Ще опитаме да намерим мъжа ви преди мафията. Надяваме се до седмица да ви върнем всички обратно в Дания.
Смятал да извърши ведически чудеса. Като премахването на царящия хаос в индийската правораздавателна система. Или заобикалянето на споразуменията за екстрадиране, намирането на изчезнал човек в Индийския океан.
Един въпрос обаче се набива на очи: не дали е в състояние да се справи, а защо изобщо ще го прави.
Онази малка част от датчаните, които още не са попадали зад решетките, вярват, че затворите са тихи, просмукани от покаяние и самосъжаление места.
Подобно схващане е напълно погрешно. В затворите шумът е като в клетка на хищник по време на хранене. Но стените в стаята за посещения са масивни, те спират високочестотните звукови колебания. Тук шумът наподобява по-скоро вибрация, отколкото звук.
В тази относителна тишина би следвало той вече да се е изправил и да си е отишъл. Но не е. Без самият да знае защо, нещо го задържа.
– Обвинена сте в опит за убийство с голи ръце. Според полицейския доклад жертвата ви е мъж, висок метър и деветдесет и атлетичен като гръцки воин. Как е възможно това?
Учудването му е съвсем основателно. Самата аз съм изумена. Дори да успея да си възвърна загубеното през последните няколко месеца, ще бъда благодарна, ако достигна благословените 55 килограма. Но странното всъщност е, че той не успява да скрие любопитството си.
– От казиното са осведомили полицията, че сте се опитали да купите жетони срещу органите му.
– Аз само се шегувах.
– Но казиното не го е възприело така. Нито пък той.
В този миг той осъзнава, че губи контрол. Че е напът да разкрие пред мен частица от себе си. За секунда на лицето му се изписва уплаха. Осъзнава, че е открил някаква слабост у себе си. Изправя се.
Тук, в резиденцията, четиринайсет дни по-късно, от уплахата няма и следа. Той не е от хората, които допускат една и съща грешка два пъти. Затова се е погрижил между двама ни да има болнично легло. В ръката си държи картонена папка. И същия брой на "Тайм", който ми показа в затвора.
Леглото на Андреа Финк е издърпано до остъклената стена. Отвън под десетсантиметровия мокър сняг се крият дървета и храсти, донесени от най-различни краища на света. И те в момента като нас се чудят какво търсят в Дания по това време на годината. Някъде от парка долитат детски гласове.
Лицето ѝ грейва. Може би са внуците ѝ, може да е свикала цялото си семейство, преди да измине сетния си път. В този момент усещам, че близнаците са някъде наблизо.
Чувството е ирационално, а не в резултат на измерим физически импулс. Изправям се, закуцуквам по пода към една двойна врата и я отварям.
Тит и Харалд, близнаците, наистина са от другата страна, както бях предчувствала. Но не към тях насочвам погледа си. Първо виждам мъжа на рояла, Лаван Свенсен, моя съпруг и баща на децата ми.
Малкото му име с течение на времето е получило множество тълкувания. Аз знам най-правдоподобното обяснение. Майка му ми е разказвала, че го е кръстила така, защото от самото си раждане толкова много приличал на бароков ангел, че майчиният ѝ инстинкт ѝ подсказал колко жизненоважно е да му сложи камъче пред каруцата.
Той и сега прилича на ангел. Но вече е на четиридесет и четири години. И индийската мафия е по петите му. Доволно отбелязвам, че годините са му се отразили. Но със съжаление виждам, че все пак не са го засегнали кой знае колко дълбоко.
Забелязах първо него заради трайно установеното споразумение помежду ни. Още преди да се родят близнаците, двамата бяхме убедени, че те ще ни превземат изцяло. И се договорихме за някои правила. Те важат дори сега, когато семейството ни е в разпад. Първото от тези правила гласи: Срещнем ли се в присъствието на децата, първо обръщаме внимание на другия.
В едно далечно минало се посрещахме с прегръдки и целувки, а сега със замислени погледи, вещаещи доживотна неприязън и безкрайни наказания.
Близнаците са се облегнали на пианото. Но не държат цигулки. Откакто позирахме за "Тайм", са се лишили не само от цигулките.
Част от онази невинност, която мнозина откриваха в снимката, е изчезнала завинаги.
Те се затичват и аз политам напред, срещаме се насред стаята и се хвърляме в прегръдките си.
Близостта ни е външна. Вътрешно съм ги изгубила преди много време. Може би още при самото раждане. Беше кратко и тежко. Лекарят искаше да ми даде болкоуспокояващо, но явно съм му се озъбила, защото след четиридесет и осем часа той все още бе пребледнял. Не исках да изпускам нищо.
Щом притиснах близнаците към гърдите си, общият балон, в който бяхме живели по време на бременността, се спука. Още с идването си на този свят децата вече са започнали да се отдалечават от родителите си. Търсят зърното на гърдата. Но нещо дълбоко в нервната им система вече работи за тяхното отдалечаване и напускане на дома.
Въпреки това усещам главозамайващо облекчение и страх. Повечето естествени закони могат да бъдат формулирани като енергийно равновесие. Всеки родител получава заедно с детето и добре балансирана смесица от любов и страх от евентуална загуба.
При близнаците този дар се удвоява. От двете страни на знака за равенство. Потисканото досега изтощение избива навън с пълна сила, стаята се олюлява и близнаците ме подкрепят до един стол.
Торкил Хайн стои до вратата. Със сивата папка. И с броя на "Тайм".
– Вие сте символ за много хора. Артистът. Жената учен. Културен посланик на ЮНЕСКО. Отговорна сте за осъществяването на най-големия образователен проект, финансиран от ЕС извън Европа.
Ще се опитаме да защитим този символ. Мислим, че можем да укротим индийската полиция. Да избегнем съдебен процес в Дания. Ще се погрижим ориенталските зли демони, които са по петите ви, да не ви проследят дотук. Затоплихме прекрасната ви къща и напълнихме хладилника ви. Отвън чака наша кола, която може да ви откара у дома.
Лаван и близнаците го гледат с благодарност. Виждат в него добрата фея. Но това е напълно погрешно. Дължи се на детството им. Лаван е роден да бъде обичан, обгрижван и отрупван с пари от люлка до гроб.
Близнаците навършиха шестнайсет години, през които най-сериозният удар от съдбата е бил леко потупване по напудрените им дупета. Още не познават съмнението. Мислят си, че животът е магазин за подаръци и те свободно могат да си избират стоките по рафтовете.
Дори Лаван, който би трябвало да има по-добра преценка за нещата, разсъждава по същия начин. Винаги аз съм водила семейното счетоводство. Не само защото разбирам от числа.
Причината е, че от нас четиримата единствено аз имам представа каква е реалната цена на всяко нещо в живота. А истинската цена едва сега започва да си показва рогата.
