книги

Рудолф Ерих Распе: "Невероятните приключения на барон Мюнхаузен"

Снимка: Издателство "Колибри"

"Невероятните приключения на барон Мюнхаузен" от издателство "Колибри"

Насладете се на "Невероятните приключения на барон Мюнхаузен", преразказани от Ангел Каралийчев. Книгата съдържа оригиналните илюстрации на Гюстав Доре, един от най-големите световни художници!

През 1785 година в Лондон се появила на бял свят една малка книга за приключенията и пътуванията на барон Мюнхаузен. Читателите разграбили тая книга като топъл хляб. Германският писател Бюргер превел текста от петото английско издание на немски език и дълго време литераторите смятали, че именно той е нейният автор.

Но през 1824 година животописецът на Бюргер открил, че истинският автор на тая книга не е Бюргер, а Рудолф Ерих Распе (1737–1794), известен навремето писател, археолог и естественик. Распе е бил високообразован човек, роден в Хановер. Твърде отрано той заминал за Англия и там спечелил широка известност.

Човекът, който вдъхновил Распе да напише своите весели разкази, не е измислен. Той се нарича Карл-Фридрих-Иероним барон Фон Мюнхаузен. Родил се е през 1720 година в Баденвердер, близо до Хановер.

Няколко години той служил като кавалерийски офицер в руската войска и през 1737–1739 година се бил против турците. Като напуснал Русия, Мюнхаузен се прибрал в родния си град и там останал до края на живота си – 1781 година.

По сведенията, оставени от А. Елизен, учен от Гьотинген, барон Мюнхаузен с голямо въодушевление разказвал на приятелите си за необикновените и невероятни свои приключения и пътувания. Неговите разкази били фантастични, весели и наситени с парлива сатира. Те обикаляли от уста на уста из цяла Европа.

През 1773 г. Рудолф Ерих Распе гостува на известния барон и успява да запише и да издаде тези истории, озаглавени "Невероятните приключения на барон Мюнхаузен".

За автора

Рудолф Ерих Распе (1737–1794) е германски писател, археолог и естественик. Завършва право, работи като библиотекар в Кралската библиотека в Хановер, а по-късно е поканен за куратор в Museum Fridericianum в Касел и заедно с това за професор по старините в местния университет. През 1769 г. е избран за член на Британското кралско научно дружество.

Откъс

І

ПЪТУВАНЕТО В РУСИЯ

Когато тръгнах за Русия, навсякъде върлуваше дълбока зима. Преди да поема тоя дълъг път, аз си рекох: "Сега му е времето за пътуване – разкаляните пътища са замръзнали от студа и снегът ги е покрил с мека снежна пелена. Шосета като длан пресичат Северна Германия, Полша, Естония и Литва. И тия пътища са станали удобни, без да ги поддържат и да полагат за тях каквито и да било грижи усърдните местни власти".
Пътувах на кон. Този е, то се знае, най-приятният начин да се прехвърля човек от едно място на друго, разбира се, само ако конят и ездачът са на мястото си. Като пътуваш по тоя начин, не 6 зависиш поне от коларите с тяхната неутолима жажда, която ги кара да правят престои пред всяка крайпътна кръчма.
Бях облечен много леко и колкото повече задълбавах на североизток, толкова повече усещах студа. Можете да си представите моето учудване, когато тъкмо в това жестоко време ненадейно попаднах в Полша на един нещастен полугол старец. Той лежеше на земята сред пътя, загърнат в жалка дрипава дреха. Тая дреха, то се знае, никак не можеше да защити премръзналия човек от острия вятър. Сърцето ми се сви, като го видях. Макар че сам бях измръзнал до мозъка на костите си, аз му хвърлих своето наметало. В тоя миг дочух глас, който сякаш идеше да насърчи моята милостива постъпка.
– Пътнико, твоето добро дело няма да остане без награда!
Продължих пътя си по-нататък. Ето че ме настигна нощта в тъмнината. Нито огън, нито звук. Цялата околност – надлъж и нашир – беше покрита със сняг и аз не виждах нито път, нито пътечка.
Уморен и измъчен, реших да сляза от седлото. Озърнах се. Видях наблизо един заострен кол – стърчи над снега. Вързах за него своя кон. Събух си ботушите и за да бъда сигурен, че никой няма да ме нападне, стиснах с десницата си единия от моите револвери и се изтегнах на снега. Спах непробудно и толкова хубаво, че когато отворих очи, видях, че беше настанал ден. Не можете да си представите колко бях слисан, като разбрах, че лежа сред едно село в черковния двор. Потърсих коня си. Няма го. Но изведнъж го чух да цвили. Вдигнах очи нагоре и що да видя? – Моят злополучен кон виси най-горе, завързан с юздата на камбанарията. Изведнъж ми стана ясно какво се е случило: аз съм спрял случайно над едно затрупано под снега село. През нощта времето ненадейно се променило. Задухал южен вятър. И докато съм спал, снегът почнал да се топи. Заедно с топенето и аз съм слизал към земята. А онова, което в тъмнината бях взел за кол, било заостреният като шило връх на камбанарията. Без да мисля много, аз насочих нагоре към увисналия кон револвера си и гръмнах. Улучих юздата му. Само след един миг конят ми падна на земята върху краката си. Оседлах го и продължих пътуването си. Додето стигнах в Русия, всичко вървеше добре. В тая северна земя не е позволено зимно време човек да пътува на кон. И тъй като аз имам едно основно правило: винаги да уважавам обичаите на страната, в която се намирам, издирих си една малка шейна с кон и бодро полетях към Петербург.
Не мога точно да ви кажа къде се случи това – в Естония или в Литва, – но помня добре, че случката стана надвечер в една тъмна гора. Най-напред, като се обърнах назад, видях един грозен вълк, който, подгонен от страшен глад, тичаше подир мен. Ето го – още малко и ще ме настигне, а нямах никаква възможност да побягна от него. Без да ща, паднах на очите си, оставих коня сам да се измъкне от това трудно положение както намери за добре. И се случи тъкмо онова, което желаех, но за което не смеех да се надявам. Вълкът, без да обръща никакво внимание на моята нищожна личност, прескочи през мен и яростно се хвърли върху коня. За няколко мига излапа цялата задна част на бедното животно, което от болка и ужас се понесе още по-бързо Аз бях спасен. Повдигнах крадешком глава и с ужас видях, че вълкът, така да се каже, се е намъкнал навътре в корема на коня. Без да мисля много, грабнах камшика и с ярост почнах да налагам този нов кон. Неочакваното угощение принуди звяра да се втурне още по-бързо, трупът на моя кон падна на земята и – какво чудо! – тогава вълкът се впрегна вместо коня. Аз от своя страна все по-силно и по-силно работех с камшика, вълкът бягаше бясно напред и за твърде късо време стигнахме благополучно в Петербург. Гражданите по улиците, като ни видяха, останаха много учудени.

ІІ
ЛОВНИ РАЗКАЗИ

Не искам да моря читателите си с брътвежи за нравите, изкуствата, науките и другите забележителности на бляскавия град – столицата на Русия.
Няма да разказвам за веселите приключения, в които винаги съм бил наблюдател или действащо лице. Такива събития се случват навсякъде, затова ще разкажа за моите необикновени и по-занимателни ловни приключения.
Не е потребно да предупреждавам читателите си, че любима дружина са ми били винаги ония хора, които имат голяма страст към благородното развлечение – лова. Чудните подробности, дето винаги са придружавали моите приключения, моето щастие и моите успехи, придават особена прелест на спомените ми.
Една сутрин от прозореца на спалнята си видях, че близкото езеро е цялото покрито с диви патици. Мигом грабнах от къта пушката си и тъй бързо се втурнах по стълбата, че си ударих лицето в гредата над вратата. Искри изскочиха от очите ми, но все пак аз не изгубих нито един миг. Подир малко бях на един хвърлей разстояние от езерото, ала за най-голямо мое отчаяние, като вдигнах пушката си, забелязах, че при силния удар върху гредата на вратата кремъкът, който възпламенява барута, е паднал. А при това времето летеше. За мой късмет веднага си спомних какво се случи с мен, когато се ударих, спомних си за искрите, които изскочиха от очите ми. Като вдигнах ударника на пушката, аз се прицелих към птиците и се ударих с юмрук по очите. От силния удар очите ми отново пуснаха искри, тия искри запалиха барута. Екна гърмеж. Останаха на място простреляни пет двойки патици, четири качулатки и две водни кокошки. Ето едно отлично доказателство, че най-важното нещо в човешките дела е присъствието на духа.
Ако войниците и моряците често пъти дължат своето спасение на самообладанието, трябва да не забравяте, че понякога и с ловците се случва същото. Така например веднъж, като скитах по бреговете на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно голямо пространство така, че мъчно можех с един гърмеж да убия повече от две-три двойки. За нещастие, можех да гръмна само един път, а ми се искаше да занеса вкъщи всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил много приятели на обяд.) Тогава ми дойде наум, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с радост забелязах как се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е много плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе навън, отново плувна над водата. В същия миг втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите птици. Само в няколко минути сланината направи едно пътуване през гушите на всички патици и тия бедни птици изведнъж се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно задоволен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча около тялото си и тръгнах към къщи.
Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Вече почти се разкайвах, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото мога, използвах и тоя летеж. Развях двата края на куртката си като две весла и насочих по тоя начин патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше много лесна, защото трябваше да почна от най-първата патица и моят опит успя, след като направих един изкусен скок. И аз подскочих толкова пъти, колкото бяха птиците. Най-сетне, като свърших и с последната, тихо се спуснах през комина и паднах за голямо учудване на готвача върху огнището. За щастие, то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето заедно с господаря му нападаха още цял кош заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като дойдоха гостите.
Нещо подобно ми се случи и с ято яребици. Тръгнах да изпитам новата си пушка. Бях изгърмял всичките си патрони, когато, без да очаквам, видях, че над мен летят двайсетина яребици. Пожелах да имам няколко бройки от тях на обеда си и това желание ми подсказа да употребя едно средство, което препоръчвам на всеки ловец, който е свършил патроните. Щом видях къде кацнаха яребиците, аз натъпках в пушката си наместо сачми самия шомпол. След това приближих до яребиците, подплаших ги и като се вдигнаха, гръмнах. На няколко крачки от мен шомполът тупна на земята, а на него – нанизани седем яребици. Струва ми се, че и те бяха доста учудени, като се видяха нанизани на железния шиш. Да, не току-тъй има пословица: "Бог дава, ала в кошара не вкарва". Но чудото не свърши тук. Когато вдигнах шомпола да си прибера яребиците в чантата, видях, че всичките са се опекли от нажеженото желязо. Перушината им беше окапала и те се бяха зачервили толкова сладко, че оставаше само да бъдат изядени. Изпечените дреболии вътре имаха вкус на пъстърва. Друг път срещнах в някаква голяма руска гора една великолепна лисица със сребърно кожухче. Жално ми беше да изрешетя с куршуми и сачми скъпоценната ѝ кожа. Лисицата стоеше под едно дърво. Само за миг измъкнах куршума от пушката си и го замених с дълъг гвоздей. След това гръмнах тъй майсторски, че улучих опашката на лисицата и я приковах към дървото. Затекох се към плененото животно, изкарах своя ловен нож, разсякох на кръст кожата на лисичата муцуна и замахнах с камшика. Захванах да шибам. Тогава животното мигом се измъкна от своята прекрасна кожа и побягна. Изчезна от очите ми. Върнах се вкъщи с богат лов. Ето кое наричам аз истинска сполука!
Случаят и късметът често пъти поправят нашите несполуки. В това се убедих наскоро след срещата ми с лисицата. Веднъж, като скитах през тъмните гори, съгледах голяма дива свиня. Напреде ѝ тичаше малко свинче. Гръмнах, ала не можах да я улуча. Свинчето, уплашено от гърмежа, побягна напред, но свинята спря и остана като закована на мястото си. Приближих се да разбера защо свинята не бяга и видях, че тя страда от старешка слепота и затова се е държала за опашката на свинчето, което от любов към майка си е било нещо като водач. Свинята държеше в устата си прасешката опашка. Излезе, че моят куршум е минал между двете животни и за тяхно щастие и мое нещастие, сварил да откъсне само парче от опашката на свинчето. И тъй като свинчето вече не теглеше старата свиня, тя се беше спряла и чакаше. Аз се наведох, хванах опашката и поведох свинята към къщи. Безпомощното животно тръгна подире ми най-покорно. Заведох я у дома.
Дивите свине са наистина страшни, ала глиганите са още по-опасни. Аз имах едно нещастно премеждие с глиган. Срещнах свирепия звяр в гората.

Cъбития

Мисъл на деня