Синклер и Лаплант: "Защо стареем и защо това не се налага"
От HighViewArt
"Защо стареем и защо това не се налага" от издателство "Бард"
Автори: Дейвид А. Синклер и Матю Д. Лаплант
Превод: Иван Златарски
Отзиви
В тази проникновена и провокативна книга, задаваща въпросите как остаряваме и дали хората могат да надвият разпада и дегенерацията, Синклер се залавя с някои от най-фундаменталните въпроси в науката за стареенето. Резултатът е една елегантна и вълнуваща книга, която заслужава да бъде четена както за запознаване с темата, така и задълбочено.
Сидхарта Мукерджи, носител на "Пулицър"
Ако някога сте се питали как остаряваме, дали можем да забавим и дори да обърнем хода на стареенето, и дали можем да живеем здрави до над 100 години, тогава новата книга на Дейвид Синклер "Защо стареем..." ще ви запознае с науката и практическите стратегии, чрез които да останете здрави до края на живота си, а продължителността му да бъде голяма и пълноценна.
Марк Хайман, управител на Клиничния център за функционална медицина в Кливланд
Това е най-прорицателската книга за стареенето, която някога съм чел. Не пропускайте шанса да я прочетете!
Дийн Орниш, лекар, основател и президент на Института за превантивна медицина
Откъс
Увод
Молитвата на баба
Израснал съм на границата с буша. Образно казано, задният ми двор бе гора от 400 декара. Буквално, беше много по-голям. Простираше се докъдето можеха да видят детските ми очи и аз никога не се изморих да го изследвам. Бродех без умора, спирах се да изучавам птици, насекоми, земноводни. Разчленявах разни неща. Разтривах пръст между пръстите си. Слушах звуците на дивото и се опитвах да ги свържа с източниците им.
И си играех. Правех си мечове от пръчки и строях крепости от камъни. Катерех се по дървета, люлеех се на клоните им, клатех крака над стръмни оврази и скачах от места, от които сигурно не би трябвало да скачам. Представях си, че съм астронавт на далечна планета. Преструвах се на ловец, тръгнал на сафари. Говорех на висок глас с животните, сякаш те бяха публика в оперна зала.
– Кууий! – крещях аз, което означаваше "Ела тук" на езика на гаригалите, отколешното население по тези места.
И не бях уникален, разбира се. Имаше много деца в северните предградия на Сидни, споделящи любовта ми към приключенията, изследването и фантазиите. Какво друго да очакваме от децата? Не искаме ли да си играят по този начин?
Докато в един момент те станат "твърде големи" за такива неща. След това искаме да ги изпратим на училище. После искаме да започнат да работят. Да си намерят партньор в живота. Да спестяват. Да си купят къща.
Защото, нали се сещате, часовникът тиктака.
Баба ми беше първият човек, който ми каза, че не е нужно да бъде така. По-скоро не ми каза, а ми го показа.
Беше израснала в Унгария, където бе прекарвала летата в Бохемия, къпейки се в прохладните води на езерото Балатон и обикаляйки планините покрай северния му бряг в района на курортен комплекс, където отсядали актьори, художници и поети. През зимните месеци помагала в поддръжката на хотел на хълма Буда, преди нацистите да се настанят в него и да го превърнат в командване на Schutzstaffel или SS – преторианската им гвардия.
Десетина години след войната, в началото на съветската окупация, комунистите започнали да затварят границите. Когато майка ѝ се опитала да премине нелегално в Австрия, тя била заловена, арестувана и осъдена на две години затвор, малко след което починала. По време на Унгарското въстание през 1956 година баба ми писала и разпространявала по улиците на Будапеща антикомунистически листовки. След смазването на революцията, по нареждане на Съветите, започнали арести на десетки хиляди дисиденти и тогава тя избягала в Австралия със сина си – моя баща, – защото това било най-далечното от Европа място на света.
Кракът ѝ повече не стъпил в Европа, но донесла със себе си всичко от Бохемия. Разказвали са ми, че била една от първите жени в Австралия, която се къпела по бикини, заради което я гонели от Бондай Бийч. Прекарала години сама в Нова Гвинея – място, което дори днес се смята за едно от най-негостоприемните на планетата.
Макар по произход да била ашкенази и да била отгледана като лютеранка, баба ми беше крайно нерелигиозна. Нашият еквивалент на "Отче наш" бе поемата от английския автор Алън Александър Милн "Сега сме на шест", която завършва така:
Сега съм на шест
и умник съм голям.
Затуй мисля да си остана на шест,
сега и завинаги.
Четеше тази поема на мен и брат ми отново и отново. Шест, казваше ни тя, е най-добрата възраст, и правеше всичко възможно да изживее живота си с духа и трепета на шестгодишно дете.
Даже когато бяхме още съвсем малки, баба не искаше да ѝ казваме "бабо". Нито харесваше унгарската дума nagymama, както и всякакви други умалителни от рода на "бабче" или "нана".
За нас, момчетата, и за всички останали тя бе просто Вера.
Вера ме научи да шофирам, лъкатушейки по алеите, да "танцувам" на каквато и музика да се чуваше по радиото. Казваше ми да се радвам на младостта и да се наслаждавам на усещането да си млад. Възрастните, казваше тя, винаги развалят нещата. Недей да порастваш, казваше тя. Никога не пораствай.
През 60-те и 70-те си години тя оставаше, както се изразяваме, "млада по дух", пиеше вино с приятели и семейството, ядеше добра храна, разказваше страхотни истории, помагаше на бедни, болни и по-малко късметлии в живота, преструваше се, че дирижира симфонии и се смееше до късна нощ. Откъдето и да го погледнеш, това си беше "добре изживян живот".
Но да, часовникът тиктакаше.
Към средата на 80-те си години Вера бе бледо подобие на онова, което бе била, а последното ѝ десетилетие бе мъчително да се наблюдава. Беше крехка и болнава. Все още ѝ бе останала достатъчно житейска мъдрост да настоява да се оженя за годеницата си Сандра, но музиката вече не ѝ носеше радост – всъщност вече почти не ставаше от стола си, – а така характерната за нея жизнерадост я бе напуснала.
Към края я напусна и надеждата. "Такъв е животът", казваше ми тя.
"Добър, дълъг живот." Баба ми Вера е подслонявала евреи през Втората световна война, живяла е в примитивната Нова Гвинея и е била отстранявана от плажа Бондай Бийч, защото носела бикини. Краят на живота ѝ бе мъчителна гледка. "Такъв е животът", казваше ми тя. Но личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.
Почина на 92-годишна възраст. И, да, както сме научени да мислим за тези неща, тя бе изживяла добър, дълъг живот. Но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.
Остаряването може да изглежда като нещо в далечното бъдеще, но всички ние ще го изживеем в края на живота си. След последния ни дъх клетките ни ще изпищят за кислород, ще започне натрупване на токсини, химическата енергия ще се изчерпа и клетъчните структури ще започнат да се разпадат. И няколко минути по-късно всичкото ни образование, мъдрост и скъпи спомени, всичкият ни потенциал ще бъдат необратимо заличени.
Разбрах това от първа ръка, когато почина майка ми Даяна. Присъствахме баща ми, брат ми и аз. Слава богу, смъртта беше бърза, в резултат на натрупване на течност в останалия ѝ бял дроб. Малко преди това се бяхме смели на дитирамбите ми по повод пътуването ми от Щатите до Австралия, но внезапно тя започна да се гърчи в леглото и задушавайки се, се мъчеше да задоволи вопъла на тялото си за кислород, гледайки ни с отчаяние.
Наведох се и ѝ прошепнах, че е била най-добрата възможна майка, която бих могъл да имам. В течение на няколко минути невроните ѝ започнаха да умират, изтривайки от съзнанието ѝ не само спомена за последните ми думи, но и всичките ѝ спомени. Знам, че някои хора си отиват в умиротворение. Но не това се случваше с майка ми. В онези мигове тя се трансформира от онази жена, която ме бе отгледала, в трептяща, задушаваща се маса от клетки, до една борещи се за последните остатъци от енергия, създадени на атомно ниво от организма ѝ.
Единствената ми мисъл беше: "Никой не ти казва какво е да умреш. Защо никой не ти го казва?".
Малко са хората, изучавали смъртта толкова отблизо, както кинодокументалиста на Холокоста Клод Ланцман. А неговото обобщение – по-скоро неговото предупреждение – е смразяващо: "Всяка смърт е насилствена – казва той през 2010-а. – Няма естествена смърт като онази на бащата, издъхнал кротко в съня си, заобиколен от обичащите го хора. Не вярвам в това".1
Дори да не виждат насилствения ѝ характер, децата се запознават с трагедията на смъртта изненадващо рано в живота си. Към 4–5-годишна възраст те вече знаят, че смъртта настъпва и е необратима.2 За тях това е шокираща мисъл, кошмар, който е реалност.
Първоначално, понеже е по-успокояващо, повечето деца предпочитат да мислят, че има групи хора, които са неподвластни на смъртта: родителите, учителите и самите те. Между 5- и 7-годишна възраст обаче, всички деца вече разбират универсалността на смъртта. Всеки член на семейството ще умре. Всеки домашен питомец. Всяко растение. Всичко, което те обичат. Самите те. Мога да си спомня кога научих това. Много добре помня също така как най-големият ни син Алекс го научи.
– Тате, нали винаги ще те има?
– За съжаление, не – казах аз.
Алекс поплака няколко дни, после спря и никога повече не ме попита за това. И аз никога не го споменах.
Не са нужни години трагичната мисъл да бъде погребана дълбоко в дебрите на подсъзнанието. Когато бъдат попитани дали смъртта ги тревожи, децата са склонни да казват, че не мислят за нея. Ако ги попитат какво мислят за нея, те казват, че не ги е грижа много, защото това ще се случи в далечното бъдеще, когато остареят.
Подобен възглед се споделя от много от нас дори през 50-те ни години. Смъртта е просто прекалено тъжна и ни действа парализиращо, за да се размишлява за нея всеки ден. Често го осъзнаваме твърде късно. И когато тя почука на вратата и не сме подготвени за нея, тя може да бъде опустошителна.
За Робин Маранц Хениг, водеща на рубрика в "Ню Йорк Таймс", горчивата истина за това, че сме смъртни, идва късно в живота – при нея след като станала баба. "Зад всички прекрасни моменти, които можете да имате късмета да споделите и да им се насладите – пише тя, – животът на вашето внуче ще бъде дълга поредица от рождени дни, които няма да доживеете да видите."3
Изисква се кураж, за да мислите съзнателно за това, че хората, които обичате, са смъртни, преди да се случи. Още по-голям кураж се изисква да се замислите дълбоко, че това важи и за вас.
Комедиантът и актьор Робин Уилямс първи провокира този кураж у мен с ролята си на Джон Кийтинг, учителя и герой във филма "Обществото на мъртвите поети". Той подтиква своите невръстни ученици да гледат лицата на отдавна умрели момчета на избледняла снимка.4
"Те не са по-различни от вас, не виждате ли? – казва Кийтинг. – Несломими, точно каквито сте вие... Очите им са пълни с надежда... Само че виждате ли, господа... тези момчета сега наторяват нарцисите."
Кийтинг окуражава момчетата да се наведат по-близко, за да доловят посланието от гроба. Застанал зад тях, той шепне с гробовен глас: "Carpe. Carpe diem.4 Уловете мига, момчета. Направете живота си необикновен".
Този епизод ми въздейства по невероятен начин. Може би нямаше да бъда мотивиран да стана професор в Харвард, ако не бях гледал този филм. На 20-годишна възраст най-сетне чух някой друг да казва онова, което баба ми ме бе учила в детството: сторѝ каквото можеш, за да направиш човечеството възможно най-добро. Не прахосвай времето си. Прегърни младостта си, вкопчи се в нея за колкото можеш по-дълго. Бори се за нея. Бори се за нея! Никога не преставай да се бориш за нея.
Само че вместо да се борим за младостта си, ние се борим за живота си. Или още по-конкретно, борим се срещу смъртта.
Като биологически вид ние живеем по-дълго отвсякога досега. Но не много по-добре. В никакъв случай. През последното столетие извоювахме допълнителни години, но не допълнителен живот – поне не живот, който заслужава да се изживее.5
В резултат на това повечето от нас, когато си помислим за доживяване до 100 години, си казваме "Боже, опази!", защото сме видели как изглеждат тези последни десетилетия и при повечето хора повечето пъти те не са никак добра гледка: обдишваща апаратура и коктейли от лекарства; счупени тазове и подлоги, химио- и лъчетерапия; операция след операция... И сметки за лежане по болници... Господи, какви сметки!
Умираме бавно и болезнено. Хората в богатите страни често прекарват десетилетие или повече в страдания след поредица от различни болести в края на живота си. И приемаме това за нормално. С увеличаване на дълголетието в по-бедните страни това ще се превърне в съдба за още милиарди човешки същества. Нашите успехи в удължаването на живота, отбелязва хирургът д-р Атул Гаванде, имат ефекта да "направят умирането медицинско състояние".6
Само че..., налага ли се да бъде така? Ами ако е възможно да останем млади по-дълго? Ами ако може тези последни години да не бъдат толкова ужасно по-различни от предходните години? И най-сетне, ами ако спасявайки себе си, ние можем да спасим и света?
Е, може би никога няма да можем да останем на шест години..., но може би на 26 или на 36?
Ами ако можем да си играем като децата, но в напреднала възраст, без да бързаме да правим нещата, които възрастните се чувстват притиснати да правят? Ами ако не е нужно да натъпчем в младежките си години всичко онова, което се опитваме да вместим в тях сега? Ами ако не бъдем толкова стресирани през 20-те си години? Ами ако вече не се чувстваме на средна възраст, когато навлезем в 30-те и 40-те? Ами ако след 50-те ни се прииска да се преоткрием и не можем да се сетим за нито една причина това да не бъде възможно? Ами ако през 60-те ни измъчва това, че не сме оставили нищо след себе си, и просто решим, че можем да започнем да мислим по въпроса?
Ако не трябва да се измъчваме, че часовникът тиктака? И ако ви кажа, че скоро – всъщност съвсем скоро! – това притеснение ще отпадне?
Добре, аз ви казвам точно това.
Имам голям късмет, че след трийсет години търсене на истината за човешката биология, аз съм в уникална позиция. Ако можехте да ме посетите в Бостън, най-вероятно бихте ме намерили да се навъртам в лабораторията ми в Харвардското училище по медицина, където съм професор в Катедра "Генетика" и съдиректор на Центъра за биологичните механизми на стареенето "Пол Ф. Глен". Ръководя също сродна лаборатория в моята алма-матер – Университета на Нов Южен Уелс в Сидни. В моите лаборатории екипи от умни студенти и доктори на науките ускоряват и забавят стареенето при опитни животни и стоят зад някои от най-цитираните научни изследвания в тази сфера, публикувани в най-реномираните научни списания по света. Освен това аз съм партньор в създаването на едно списание – Aging ("Стареене"), което дава възможност на други учени да публикуват техните изследвания по едни от най-трудните и най-вълнуващи въпроси на нашето време, както съм и партньор в основаването на Академията за изследване на здравето и продължителността на живота – група от най-изявените двайсетима изследователи на стареенето в света.
Опитвайки се да подтикна практическото използване на моите открития, съм помогнал за стартирането на голям брой биотехнологични компании и съм председател на бордовете от съветници на няколко други. Тези компании работят с буквално стотици университетски преподаватели в научни области, простиращи се от произхода на живота през геномиката до фармацията.7 Аз, разбира се, съм наясно с откритията в моите лаборатории години преди те да станат публично достояние, но благодарение на това сътрудничество също така научавам предварително за други, качествено нови открития, понякога десетилетия в аванс. Страниците, които следват, ви дават едновременно пропуск до "гримьорната" и място на първия ред.
След като бях удостоен с еквивалента на рицарско звание в Австралия и се нагърбих с ролята на посланик, прекарвам значителна част от времето си в запознаване на водещи политици и бизнесмени по света с начините, по които се променя нашето разбиране за стареенето и какво означава това за прогреса на човечеството.8
Прилагам много от научните си открития в собствения си живот, както правят и много членове на моето семейство, приятели и колеги. Резултатите – длъжен съм да го подчертая – са буквално анекдотични, но окуражителни. В момента съм на 50, но се чувствам като дете. Жена ми и децата ни ще потвърдят, че и се държа като такова.
Това включва да бъда "остроклюн",5 австралийски термин за натрапчиво любопитен човек, предполагам дошъл от враните курауонг, които имат навика да пробиват фолиото, покриващо отвора на бутилките с мляко, доставяни по домовете ни, и да изпиват млякото в тях. Старите ми съученици обичат да ме подкачат, напомняйки ми, че когато идвали в дома на родителите ми, винаги ме заварвали нещо да изследвам или разглобявам: какавидата на "домашния" молец, скривалището на някакъв паяк, стар компютър, инструментите на баща ми, колата. Бях станал наистина доста добър в това. Но не бях много добър във възстановяването в първоначалния им вид.
Някак си не можех да понеса да не знам как нещо работи или откъде се е появило. И продължавам да не мога..., но сега поне ми се плаща за това.
Къщата на детството ми е кацнала на каменист планински склон. Под нея тече река, вливаща се в Сидни Харбър.6 Артър Филип, първият губернатор на Нов Южен Уелс, изследвал тези долини през април 1788 г., само няколко месеца след като той и неговата Първа флотилия с моряци, затворници и техните семейства основали колония на бреговете на онова, което той нарекъл "най-прекрасния и обширен залив във вселената". Човекът с най-голям принос за идването им там бил ботаникът сър Джоузеф Банкс, който осемнайсет години по-рано бил посетил австралийското крайбрежие с капитан Джеймс Кук по време на околосветското му пътешествие.9
След завръщането си в Лондон със стотици образци на растителността, поразили колегите му, Банкс лобирал пред крал Джордж III да основе затворническа колония на континента (най-доброто място за която, заявил той, бил заливът, вече кръстен Ботани Бей) на Кейп Банкс.10 Заселниците от Първата флотилия скоро открили, че Ботани Бей, въпреки прекрасното си име, не притежавал източник на вода, затова те отплавали нагоре към Сидни Харбър и открили един от най-големите в света риа7 – силно разклонен дълбок воден път, образуван, когато системата на река Хоксбъри била залята вследствие покачването на морското ниво след последния ледников период.
На 10-годишна възраст, в резултат на изследователските си наклонности, вече бях открил, че задният ни двор се спуска до Мидъл Харбър, едно от разклоненията на Сидни Харбър. Но вече не ме сдържаше да разбера къде точно извира реката. Трябваше да знам как точно изглежда началото на една река.
Тръгнах нагоре по течението, завих наляво на първото разклонение и надясно на второто, следвайки криволиците ѝ през няколко предградия. С падането на нощта бях на километри от дома, отвъд последната планина на хоризонта. Наложи се да помоля един непознат да позвъни на майка ми и да я помоли да дойде да ме вземе. Още няколко пъти след това се опитах да открия изворите ѝ, но така и не се добрах до нищо такова. Провалих се подобно на Хуан Понс де Леон, испанския изследовател на Флорида.11
Откакто се помня, винаги съм искал да разбера защо остаряваме. Но откриването на първоизточника на един сложен биологичен процес е като търсенето на изворите на река – не е лесно.
В тази моя мисия се отбивах наляво и надясно и имаше много дни, когато бях готов да се откажа. Но упорито продължих. По пътя си видях много притоци, но освен това открих онова, което може да бъде изворът. На следващите страници ще ви изложа една нова идея за хода на стареенето и как то се вписва в онова, което наричам информационна теория на стареенето. Ще ви обясня и защо стигнах дотам да гледам на стареенето като на болест – най-обикновена болест, – която не само можем, но и трябва агресивно да третираме. Това е в Първа част.
Във Втора част ще ви запозная със стъпките, които могат да бъдат предприети незабавно – и новите терапии, в процес на разработка. Те могат да забавят, спрат или обърнат хода на стареенето и да го прекратят в сегашния му вид.
И, да, аз напълно разбирам внушението в думите "прекратяване на стареенето в сегашния му вид", така че в Трета част ще призная, че са възможни най-различни варианти на бъдещето, до което такива действия могат да доведат, и ще предложа път към едно бъдеще, което бихме искали да ни очаква – свят, в който достигането до повишено дълголетие става чрез удължаване на фазата от живота ни, през която сме здрави, без недъзи и болести.
Мнозина ще ви заявят, че това са приказки за деца, по-близки до произведенията на Хърбърт Уелс, отколкото до трудовете на Чарлс Дарвин. Сред невярващите има много умни хора. Някои от тях дори познават човешката биология отлично и аз ги уважавам.
Тези хора ще ви кажат, че съвременният начин на съществуване ни е обрекъл на по-кратък живот. Ще ви кажат, че е малко вероятно да доживеете до 100 години, както и че децата ви също няма да станат столетници. Ще ви кажат и че ако вникнете в научната обосновка и сами изчислите тенденцията, ще се убедите, че и внуците ви няма да доживеят до 100. И ще ви кажат също, че дори да стигнете до 100 години, вероятно няма да сте здрави и няма да живеете дълго след това. Ще заявят и че ако хората наистина започнат да живеят по-дълго, това е най-лошото възможно нещо за нашата планета – хората са врагът!
Те имат добри аргументи в полза на всичко това – доказва го цялата история на човечеството.
И действително, хилядолетие след хилядолетие ние добавяме години към средната продължителност на човешкия живот, казват те. Повечето от хората не са доживявали до 40, но след време това се е случило. После повечето не сме доживявали до 50, но после и това е станало факт. Повечето не сме стигали и до 60-те, след което това е станало норма.12 Най-общо казано, тези увеличения в продължителността на човешкия живот са поради това, че все повече хора имат достъп до стабилни източници на храна и чиста вода. Средната стойност е избутвана нагоре от дъното, смъртността сред новородените и децата спада, а прогнозираната продължителност на живота се покачва. Това е простата математика на смъртността сред хората.
Но макар средната стойност да се покачва, границата не помръдва. Откакто има писмена история е известно за хора, които са доживявали до 100 години и може би са живели няколко години след това. Но много малко стигат до 100. И почти никой не доживява до 115.
Планетата ни е била дом на над 100 милиарда човешки същества досега. Знаем за само един случай, французойката Жана Калман, за която се смята, че е живяла над 120 години. Повечето учени смятат, че тя е починала през 1997 г. на възраст 122, макар да е възможно дъщеря ѝ да я е заместила, за да избегне плащането на данък.13 Няма значение дали е доживяла до тази възраст или не, защото има други, които са се доближавали на няколко години от рекорда, само че повечето от нас – по-точно казано 95% – умират, преди да доживеят до 100.
Определено звучи логично, когато разни хора твърдят, че можем да "дяламе трески" от средното аритметично, но не сме способни да отместим границата. Те казват, че е лесно да увеличим максималната продължителност на живота при мишки или кучета, но с хората било различно. Вече сме живеели твърде дълго.
Но грешат.
Освен това има разлика между удължаване на живота и удължаване на жизнеността. Ние сме способни и на двете, но просто да държим хората живи – десетилетия след като в живота им се е настанила болката, болестите, слабостта и обездвижването – е безсмислено.
Удължената жизненост – означаваща не просто повече години живот, а повече години активен, здрав и щастлив живот – се задава. И тя ще дойде по-скоро, отколкото повечето хора очакват. Когато родените днес деца стигнат до средна възраст, Жана Калман няма дори да бъде в списъка на стоте дълголетници за всички времена. Към края на XXI в. за човек, умрял на 122 години, ще се казва, че е живял пълноценно, но не особено дълго. Сто и двайсет години няма да бъдат изключение, а очакване, така че ние дори няма да ги наричаме дълголетници. Ще наричаме това "живот" и ще гледаме със съжаление на миналото, когато това не е било така.
Каква е горната граница? Не мисля, че има такава. Много от моите колеги са съгласни.14 Не съществува биологически закон, който да казва, че трябва да остаряваме.15 Тези, които твърдят, че има, просто не знаят за какво говорят. Вероятно още сме далече от света, в който смъртта ще е рядкост, но не сме никак далече от това да я изтласкаме напред в бъдещето.
В действителност всичко това е неизбежно. Удължената продължителност на живота е пред нас. Да, цялата история на човечеството подсказва друго. Но науката за удължаване на живота в нашия век казва, че някогашните задънени улици не дават перспектива.
Нужно е съвсем радикално мислене, за да осъзнаем какво означава това за нашия биологичен вид. Нищо в нашите милиарди години еволюция не ни подготвя за предстоящото, поради което е лесно, подмамващо лесно, да вярваме, че то просто не може да се направи.
Но така се е смятало и за полета на човека във въздуха... до момента, когато някой го е постигнал.
Днес Братята Райт са обратно в работилницата си, след като успешно са излетели с безмоторните си самолети от пясъчните дюни на Кити Хоук. Светът е пред промяна.
И както някога в дните, предхождащи 17 декември 1903 г., по-голямата част от човечеството е в неведение. Тогава не е имало контекст, в който да се роди идеята за контролиран, задействан от двигатели полет, така че идеята била блян, фантастика, сродна с магия..., достойна за роман.16
Само че последвало... излитане. След което нищо вече не било същото.
Ние сме в друга точка на историческата инфлексия.8 Онова, което досега е изглеждало фантасмагория, ще стане реалност. Настъпил е моментът човечеството да предефинира възможното, време е да сложим край на неизбежното.
И наистина, дошло е времето да предефинираме какво означава да си човек, защото това не е началото на революция, а стартът на еволюция.
Първа част
Какво знаем
(Миналото)
1.
VIVA PRIMORDIUM
Представете си планета с размер горе-долу като нашата, горе-долу на същото разстояние от своята звезда, но въртяща се около оста си малко по-бързо, така че денят да продължава около 20 часа. Тя е покрита с плитък соленоводен океан и няма континенти, заслужаващи това име – само спорадични вериги от черни базалтови острови, надничащи над повърхността на водата. Атмосферата ѝ няма същия газов състав като нашата – тя е влажно, отровно одеяло от азот, метан и въглероден диоксид.
Няма кислород. Няма живот.
Защото тази планета – нашата планета преди 4 милиарда години – е жестоко и безпощадно място. Гореща и вулканична. Заредена с електричество. Бурна.
Но това е напът да се промени. Образуват се басейни с вода до топлите термални източници, осеяли един от по-големите острови. Органични молекули покриват всички повърхности, дошли тук като пътешественици с метеорити и комети от космоса. Попаднали на суха вулканична скала, тези молекули ще си останат просто молекули, но разтварянето им в топлата вода и изсъхването им по края на басейните поставя началото на особена химия.
С повишаването на концентрацията на нуклеиновите киселини те се превръщат в полимери по същия начин, по който се образуват солните кристали след изпарение на морската вода от гьоловете в пясъка на брега. Това са първите в света молекули на РНК, предшествениците на ДНК. Когато басейнът пак се запълни, първичният генетичен материал се капсулира в мастни киселини и образува микроскопични мехури, подобни на сапунените – първите клетъчни мембрани.
Не след дълго, може би само след седмица, плитките басейни са покрити с жълтата пяна на трилиони прекурсорни клетки, пълни с късите нишки на нуклеинови киселини, които днес наричаме гени.
Повечето протоклетки се преработват, но някои оцеляват и развиват примитивни метаболитни пътеки, докато накрая РНК започва да копира себе си. Това е началната точка на живота. След като животът се е формирал – под формата на мехури от мастни киселини, пълни с генетичен материал, – те започват да се съревновават за доминация, защото околните ресурси са крайно оскъдни. И нека най-добрата пяна победи!
Ден след ден микроскопичните крехки форми на живот се развиват в по-сложни и започват да се разпространяват в реки и езера.
Появява се нова заплаха – дълъг сух сезон. Нивото на покритите с пяна езера е спаднало с метър по време на сухия сезон, но езерата обикновено се напълват с възобновяването на дъждовете. Само че през настоящата година, благодарение на необичайно интензивната вулканична дейност от другата страна на планетата, полагаемите се годишни дъждове не падат и облаците в небето просто преминават. Езерата изсъхват напълно.
Онова, което остава, е дебела жълта коричка, покриваща дъната на езерата. Това е екосистема, дефинирана не от годишния прилив и отток на водите, а чрез брутална борба за оцеляване. И нещо повече – това е борба за бъдеще, понеже организмите, които ще оцелеят, ще станат прародители на всеки жив организъм, който ще се появи – археи, бактерии, гъби и плесени, растения и животни.
В тази умираща маса от клетки, всяка от които всячески се опитва да се добере до макар и минимални количества хранителни вещества и влага и в която клетките правят каквото могат, за да откликнат на първичния зов да се репродуцират, има един уникален вид. Да го наречем Magna superstes, или M. superstes. На латински това означава "Великият оцелял".
Макар да не изглежда много по-различно от другите организми по онова време, M. superstes има определено предимство: развил е механизъм за генетично оцеляване.
В идните епохи предстоят още много по-сложни еволюционни стъпки, толкова екстремни промени, че ще се появят цели клонове на живота. Тези промени – резултат на мутации, съединявания, генни пренареждания и хоризонтални прехвърляния на гени от едни видове към други – ще създадат организми с двустранна симетрия, стереоскопично зрение, и дори съзнание.
В сравнение с тях тази ранна еволюционна стъпка, първата, е съвсем проста. Това е верига, генетична верига.
Веригата започва с ген A – страж, който спира репродукцията на клетките, когато настъпят трудни времена. Това е ключ, защото на ранната Земя повечето времена са трудни. Тази верига съдържа и друг ген – В, който кодира изолиращ протеин (silencing protein). Този изолиращ протеин изключва ген А в добри времена, за да може клетката да създаде свои копия, когато – и само когато – тя и потомците ѝ е вероятно да оцелеят.
Самите гени не са новост. Целият живот в езерото притежава тези два гена. Но M. superstes е уникален с това, че изолиращият протеин на ген В е мутирал, което му е дало втора функция: той подпомага репарацията на ДНК (възстановяването на увредената ДНК). Когато ДНК на клетката се разкъса, изолиращият протеин, кодиран чрез ген В, се пренася от ген А, за да помогне за репарацията на ДНК, което включва ген А. Това временно спира чифтосването и репродукцията до завършването на репарацията на ДНК.
Смисълът е, че когато ДНК е разкъсана, чифтосването и репродукцията са последното нещо, което организмът трябва да прави. Например в бъдещите многоклетъчни организми клетките, които не влизат в пауза по време на фиксирането на ДНК, почти сигурно ще загубят генетичен материал. Това става, тъй като ДНК се изтегля преди деленето на клетката само от едната страна на прикрепването, влачейки остатъка със себе си. Ако ДНК се разкъса, част от хромозомите ще се загубят или дублират. Клетките най-вероятно ще загинат или ще се мултиплицират безконтролно в тумор.
Еволюция на стареенето. Старата 4 милиарда години генна верига на първите форми на живот ще изключи репродукцията, докато се репарира тяхната ДНК, осигурявайки предимство за оцеляването. Ген A изключва репродукцията, а ген В изработва протеин, който изключва ген А, когато условията станат безопасни за репродукция. Когато обаче ДНК се разкъса, протеинът, изработен от ген В, се пренасочва да репарира ДНК. В резултат на това ген А се включва, за да прекъсне репродукцията до завършване на репарацията. Така сме наследили развита версия на тази генетична верига.
С новия тип заглушаване на гена, което репарира ДНК, M. superstes получава предимство. Той се "спотайва", когато неговата ДНК е повредена, след това се съживява. Така е свръхподготвен за оцеляване.
И това е добре, защото иде ред на нова атака срещу живота. Мощни космически лъчи, резултат от далечни слънчеви изригвания, улучват непрекъснато Земята и разкъсват ДНК на всички микроорганизми в умиращите езера. В огромната си част те продължават да се делят все едно нищо не се е случило, защото нямат "представа", че техните геноми са повредени и репродукцията ще ги убие. Между майчините и дъщерните клетки се обменят нееднакви количества ДНК, което води и двата вида клетки до неизправно функциониране. В крайна сметка те са обречени. Клетките ще умрат безследно.
Разбира се, ако го нямаше M. superstes. Защото докато лъчите вършат пъкленото си дело, M. superstes прави нещо необикновено: благодарение на изнасянето на протеин В от ген А за репарацията на разкъсаната ДНК, ген А се включва и клетките преустановяват всичко друго, каквото са правили, насочвайки ограничените си енергийни запаси за фиксиране на разкъсаната ДНК. Чрез противопоставянето си на древния императив за възпроизводство M. superstes оцелява.
Когато отминат последните дни на сухия период и езерото отново се напълни, M. superstes се събужда. Сега вече може да се възпроизвежда. И го прави отново и отново. Размножава се. Премества се в нови биоми.9 Развива се. Създава поколение след поколение наследници.
Това са нашите Адам и Ева.
Също както за Адам и Ева, ние не знаем дали M. superstes някога е съществувал. Но моите изследвания през последните 25 години подсказват, че всяко живо нещо, което виждаме днес край нас, е продукт на този Велик оцеляващ или поне на някакъв примитивен организъм, който в много отношения прилича на него. Останалата от вкаменелостите следа в нашите гени води далече назад във времето и доказва, че всяко живо нещо, споделящо планетата с нас, все още съдържа тази древна генетична верига за оцеляване, при това в една и съща основна форма. Има я във всяко растение. Има я във всяка гъба. Има я във всяко животно.
Има я и в нас.
Твърдя, че причината за съхранението на тази генна верига е в това, че тя представлява просто и елегантно решение на предизвикателствата на нашия жесток и прекалено разнообразен свят, което гарантира оцеляването на съдържащите я организми. Тя, по същество, е праисторически авариен инструмент, който пренасочва енергията към най-нуждаещите се от нея зони, ремонтирайки ги според нуждите, когато източниците на стрес в света се комбинират, за да посеят хаос в генома, като разрешава репродукцията само при наличие на благоприятни условия.
Тя е толкова проста и толкова устойчива, че не само осигурява продължаващото съществуване на живота на планетата, а осигурява предаването на химичната верига за оцеляване от родител на потомък, мутира и трайно се подобрява, помагайки на живия организъм да просъществува милиарди години, без значение какви са космическите заплахи, и в много случаи позволява на живота на отделни индивиди да продължи много по-дълго, отколкото е реално необходимо.
