книги

Стефан Дечев: "Скритата история. Полемики"

Снимка: Издателство "Парадокс"

"Скритата история. Полемики" от издателство "Парадокс"

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на "късния комунизъм".

Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни?

Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и "очилата", които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители?

Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

За автора

Стефан Дечев завършва история в СУ"Св. Климент Охридски". Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография.

Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и университета в Грац. Автор е на книгите "Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история" (2010) и "Who are Our Ancestors?: ,Race, Science and Politics in Bulgaria 1879-1912". (2010).

Съставител и научен редактор на сборника "В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI" (2010). Преподавател в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.

Откъс

Претоплената манджа "Санстефанска България" (1)
Преди месеци в едно издание прочетох статия със заглавие "Един призрак броди из…" от автор, прекарал един мандат като декан на Историческия факултет и два мандата като ректор на Софийския университет – проф. чл.-кор. Иван Илчев. Оказа се,че е посветена на течащата полемика около "завръщането на Лъва" от едновремешния мемориален комплекс на Първи и Шес­ти пехотен полк на Първа Софийска дивизия пред днешното НДК. И най-вече на картата, изобразена върху неговия щит, коя­то и Илчев приемаше, че е на Санстефанска България (2).

Авторът смяташе, че става дума за "призрак", който е разбунил духовете чрез журналиста Георги Коритаров (по Илчев "Друг освен него и не бе съзрял това страшно явление"). И наистина, на 7 ноември 2017 г. в електронно издание, а след дни и в телевизионно преда­ване журналистът Г. Коритаров поставя проблема за опасността от провокиране на напрежение със съседни държави (3). Веднага ще кажа, че всеки специалист и човек от бранша, прочел материала на Илчев, посветен на изявленията на Коритаров, се е досетил, че просто се претопля старата манджа, свързана с "мита за Сансте­фанска България", веднъж появила се в списание на Министер­ство на образованието и науката в средата на 90-те (4), а след това рециклирана и в медиите, както обикновено по повод на 3 март (5).
Налага се да споменем, че в тези стари публикации бяха налице редица твърде справедливи бележки на Илчев към споменатия традиционен исторически наратив в страната ни.

Обръща се внимание как "Санстефанска България" е исто­рически мит, който не е съществувал нито ден, как мотивите на английската дипломация, а не някакво етническо право стоят най-вече зад двете автономни български области на посланическата конференция в Цариград (дек. 1876 - ян. 1877 г.), ширещи се в някои посоки и извън санстефанските грани­ци, как е трудно да се обоснове етнически територията на Санстефанска България при наличието на турци на изток, как липсва логика за включването на град като Корча в нейните граници, как е налице "неясно национално съзнание" сред населението в немалка част от териториите ѝ, как никоя дър­жава на Балканите не е поемала пътя си в своите цялостни етнически предели.

И този път степента на демитологизация в текстовете на Илчев обикновено вървеше ръка за ръка с концесии към тра­диционния наратив и неговото преутвърждаване. Говореше се за край на "робството", за "поробителите и поробените", за "кланета" и "издевателства", за насилствено помюсюлманч­ване, за край на "опасността българите да бъдат асимили­рани от друг етнос". На моменти се задейства и расисткото мислене. Например: "За първи път от столетия насам се бе появила реална възможност турците да бъдат изтласкани обратно в Азия".

Освен това, в споменатите текстове на Илчев, посветени на темата, определено са налице и редица неточности. Сан­стефанският предварителен договор, сключен на 19 февруари/3 март 1878 г., се разглежда като някакво "безумие" и "недо­мислие", зад което стои единствено граф Николай П. Игнати­ев. Поддържа се като основна теза, че "Сан Стефано даде иде­ал на българския народ", доколкото преди това нямало идея за граници на България, а единствено най-общото "картографи­ране" на Мизия, Тракия и Македония. На практика "национал­ната програма" на новата държава била дело на "чужденец", "мит, изцяло свързан с личността на чужденец". Санстефан­ска България накарала българите да се вторачат единствено в нейните граници и да не помръднат от тях, поради което не проявили никаква гъвкавост във външната си политика по от­ношение на Македония. Игнатиевата България имала живот само до края на Втората световна война, след което си оста­нала "в домена на историческата наука, но не и на реалната политика". Преди Коритаров "никой не се бе сещал за нея" и как днес тя просто "се е свряла в страниците на учебниците по история".

Последното ме кара да обърна внимание и на неточности у Илчев с оглед проследяването и на самата полемика. Тя съвсем не започва с Коритаров и той не е единственият, който е приви­дял картата на "Санстефанска България" върху щита на Лъва. Дебатът вървеше поне още от лятото на 2017 г. На 14 юли Жана Цонева и Живка Валявичарска обърнаха внимание как изправен на задните си лапи "лъвът държи карта на Санстефанска Бъл­гария (или на една от проекциите на Велика България)", която стои в основата на "опасната експанзионистична политика на националистическата държавност и военните ѝ авантюри, чи­ито резултати са познати в историята под името "национал­ни катастрофи".

Това авторките виждат като част от по-общия проблем как – поради реториката на антикомунизма – един "ли­берално-демократичен режим" (очевидно под това трябва да се има предвид разпознатото като такова и в Европейския съюз управление на ГЕРБ) днес се съешава с "монархо-авторитари­зъм" или реабилитира "фигури с явни антисемитски, дикта­торски, фашистки и антидемократични възгледи" (видимо се има предвид постепенно наложилият се режим след 1934–35 г., плюс елементи от цялостната политическа атмосфера в страна­та тогава) (6).
Неизненадващо, скоро последва отговор в дясната "Мисъл".

Журналистът Теодор Караколев наблегна на факта, че на щита не е изобразена "Санстефанска България". Тя нито включва Се­верна Добруджа, нито нейната южна граница изглежда по този начин. Поради това авторът смяташе, че цялата аргументация за послание, свързано с "исторически военен иредентизъм", рухвала (7) (като спестява обстоятелството, че авторките все пак допускат и това да е просто "една от проекциите на Велика България"). На темата дали това наистина е "Санстефанска Бъл­гария" (въпрос, който Илчев не поставя) и дали наистина има особено значение, ще се върна след малко.

Ала статията в "Мисъл" беше първата, която обърна внима­ние на обстоятелството, че картата все пак не е на Санстефанска България. Когато през ноември, около "завръщането на Лъва", спорът отново бе възобновен, се появиха и разни други версии. Едни твърдяха, че това е просто "Велика България" или "бъл­гарското етническо землище". Други смятаха, че са изобразени пределите на Българската екзархия. От Националния военно-исторически музей пък смятаха, че това е карта на земи, където са загинали български войници през разните войни. Това всъщ­ност има връзка и с поставените дотук въпроси, сред които и този "чужденец" ли създаде българската национална програма и коя е тя?

БЕЛЕЖКИ:
1 За пръв път материалът е публикуван в "Маргиналия", 2 март 2018 г.
2 Илчев, Иван, Един призрак броди из… – Сега, 11 дек. 2017 г.
3 Коритаров, Георги. България може да изчезне по руините на политическото не­вежество – FROGNEWS, 7 ноем. 2017 г. 
4 Илчев, Иван, Митът за Санстефанска България като "свещена крава" на българ­ския патриотизъм. – История, 1995, 6, с. 55–60.
5 Вж. например Илчев, Иван, Санстефанска България като "свещена крава" на бъл­гарския патриотизъм – Сега, 3 март 2001
6 Цонева, Жана, Валявичарска, Живка. Общината планира да върне паметника на Първа софийска дивизия от 1934 г. А иска ли да върне Санстефанска България и да разпусне Народното събрание? – Нови леви перспективи, 14 юли 2017 г.
7 Караколев, Теодор. За Войнишкия паметник, НДК и българската история – Консер­ватор, 16 юли 2017. 

Мисъл на деня