Йоко Огава: "Хотел "Ирис"
От HighViewArt
"Хотел "Ирис" от издателство "Колибри"
"Хотел "Ирис" (превод: Маргарита Укегава) ни прави свидетели на бурна среднощна сцена в крайбрежен хотел между проститутка и мъж, прехвърлил средната възраст…
Седемнайсетгодишното момиче на рецепцията е запленено от повелителната интонация на мъжа и тръгва по дирите му, за да се озове в уединена къща на малък остров и да бъде увлечено във вихър от копнеж и кошмар.
По японски изтънчено, владеейки чудесно силата и смисъла на думите и жестовете, играта на светлината и сянката в човешката душа, Йоко Огава рисува едно стряскащо, менливо лице на любовта – ту благо усмихнато, ту грозно разкривено, разпадащо се и чудовищно.
Нежни слова се редуват със загадъчни пристъпи на гняв и изблици на тъмни страсти от непрогледни дълбини.
Корицата е дело на Албена Лимони.
За автора
Японската писателка Йоко Огава има внушителен списък с отличия в биографията си. Още първата й творба от 1988 г. получава награда за дебют. Следват авторитетните "Акутагава", "Танидзаки", "Шърли Джаксън". Произведенията й се издават в цял свят.
Романът "Любимата формула на Професора" е затрогваща история за съпричастност, искрена привързаност и човешка топлота. Само за два месеца са продадени един милион екземпляра, удостоен е с Наградата на японските книгоразпространители и престижното отличие "Йомиури".
Филмовата му адаптация (2006) е дело на японския режисьор Такаши Коидзуми и също се радва на небивал успех.
Откъс
Мъжът отседна за пръв път в хотела малко преди да започне летният сезон. Дъждът, който се лееше от ранни зори, не престана през целия ден, а с настъпването на нощта се усили. Морето бушуваше, помръкнало и сиво. Всеки път щом някой от гостите на хотела отвореше входната врата, нахлуваше дъжд и килимът в лобито беше неприятно подгизнал. Неоновите табели на магазините в квартала бяха угаснали, по улиците не се мяркаше жива душа. От време на време минаваха коли и дъждовните капки проблясваха на светлината на фаровете им.
Готвех се да заключа касата, да угася лампите във фоайето и да вляза във вътрешното помещение, когато изведнъж се чу рязък звук като от нещо строполило се на пода и веднага след това проехтя женски писък.
Беше продължителен, проточващ се в безкрая писък. Толкова дълго не секваше, че чак се запитах дали пък всъщност тя не се смее.
– Гнусен извратеняк!
Жената изскочи от стая 202.
– Дърт мръсник такъв!
Жената се спъна в ръба на килима, строполи се на стълбищната площадка и без да променя позата си, извърната към вътрешността на стаята, продължи да ръси ругатни. – Озапти се и не прави другите на идиоти! Не те бива да спиш с жена! Измамник! Скапан дядка! Импотентен гад!
Без съмнение беше проститутка. Дори и аз можех да се досетя. Не беше особено млада. С коса усукана около шията, покрита с ясно изразени бръчки, и лъщящо червило, размазано чак по бузите. Тушът от миглите ѝ се бе разтекъл от потта и сълзите и се бе насъбрал в ъгълчетата на очите. Копчетата на блузата ѝ бяха разкопчани и лявата ѝ гърда беше изскочила навън, бедрата, подаващи се изпод минижупа, изглеждаха порозовели от топлина. На места кожата ѝ сякаш бе настръхнала от скорошния допир на ръцете на непознатия. Само едната ѝ обувка от евтин винил на висок ток беше нахлузена криво-ляво.
Щом думите на жената секнаха, някой метна от стаята възглавница, която я уцели право в лицето. Отново екна писък. Калъфката на възглавницата, свлякла се на стълбищната площадка, бе омазана с червило.
Останалите гости, стреснати от шумотевицата, както си бяха по пижами или нощници, се струпаха в коридора. Майка ми също дойде откъм вътрешните помещения.
– Какво си мислиш бе, кретен! Да не смяташ, че някой ще ти уйдисва на простотиите?! И на колене да ми паднеш, пак ще те отрежа. Най-много да се примолиш на някоя улична котка да ти свърши работата. На тебе това ще ти отива.
Виковете на жената станаха дрезгави, примесиха се с плач, докато накрая кашлица, хлипане и стичане на лиги се сляха в едно.
От стаята безмилостно полетя закачалка, после смачкан на топка сутиен, липсващата обувка с ток, дамска чанта. Чантата се отвори и съдържанието ѝ се разпиля. Жената понечи да побегне надолу по стълбите, но дали защото си бе изкълчила крака, или от прекомерна възбуда, не успя да се изправи.
– Ама каква е тая патърдия…? Я веднага престанете!
– Пазете тишина! Как да спи човек?
Всеки от останалите гости запротестира и постепенно глъчката се засилваше. Само зад вратата на стая 202 цареше тишина.
От мястото, където се намирах, не виждах силуета на мъжа. До този момент той не бе обелил и дума. Съществуването му се долавяше единствено по злостните погледи на жената и по разните предмети, които изхвърчаха отвътре.
Жената продължаваше да грачи срещу този оазис на покоя.
– Уважаеми гости, ама моля ви се… пречите на останалите. Ако ще се карате, излезте навън – обади се майка ми.
– Ясно ми е. Не е нужно да ми казвате, и без това изчезвам. Кракът ми няма да стъпи повече тук! – Този път жената изкрещя срещу майка ми.
– Не смятам да намесваме полицията. При всички случаи обаче трябва да ми платите обезщетение. Как си я мислите тая работа… Уважаеми гости, можете спокойно да се приберете и да си легнете. Съжалявам за причиненото неудобство… Ей, вие, да знаете, че нанесените ми щети са сериозни. Няма да се отървете само с цената на стаята.
Майка ми пое нагоре по стълбите и се размина с жената, която, след като бе събрала изсипалите се от чантата ѝ вещи, без да закопчава копчетата на блузата си, се завтече надолу по стъпалата. Един от гостите подсвирна при вида на люлеещата се напред-назад гола гърда.
– Ей, ти там… Кой смяташ, че ще плаща? Да не мислиш, че ще се измъкнеш сред създалия се хаос? Няма да ти мине номерът.
Майка ми до последно бе загрижена най-вече за парите. Жената невъзмутимо отвори входната врата. И точно тогава се чу:
– Млъквай, уличнице!
Гласът на мъжа се стрелна право между нас. Шумът наоколо изчезна. Дълбок, плътен глас. В него нямаше нито раздразнение, нито гняв. Напротив, звучеше изпълнен с благоразумие. За миг бях завладяна от илюзията, че бе отекнало виолончело или рог.
Обърнах се. Мъжът беше застанал на площадката. Може да се каже, че бе прехвърлил средната възраст и се намираше на прага на старостта. Носеше изгладена бяла риза и тъмнокафяв панталон, а в ръката си държеше сако от същия плат като панталона. И макар жената да беше направо обезумяла, той не бе нито задъхан, нито изпотен. Дори не изглеждаше засрамен. Имаше леко разрошен вид заради няколкото заплетени кичура, падащи на челото му.
Помислих си, че никога досега не бях чувала заповед, звучаща толкова прекрасно. Спокойно, достойно, уверено. Даже в думата "уличница" усещах нещо мило. "Млъквай, уличнице!"… Вътрешно се опитах да възпроизведа думите му. Мъжът обаче повече не продума.
Макар и да бе сигурно, че няма да го стигне, жената се обърна към него и се изплю, след което излезе от хотела. Плюнката ѝ се стече по килима.
– Ясно, в такъв случай вие ще поемете цялата отговорност. Ще трябва да платите повече – и за причиненото безпокойство, и за допълнително почистване. Не съм съгласна на компромис. И освен това да не сте стъпили вече тук. Не приемаме гости, които имат склонност да създават проблеми с жени. Добре го запомнете!
Този път майка ми се бе обърнала към мъжа и думите наперено се лееха от устата ѝ. Останалите гости бавно се изнизваха към стаите си. Той мълчаливо сведе поглед и намятайки сакото си, заслиза по стълбите. После сграбчи две банкноти от джоба си и ги постави върху плота на рецепцията. Бяха толкова намачкани, че чак ми стана жал. Взех банкнотите и внимателно ги разгънах върху дланта си.
Стори ми се, че бяха съхранили частица от топлината на мъжа. Без дори и веднъж да ме погледне, той се отдалечи под дъжда.
Винаги съм се чудила кой и защо бе нарекъл хотела със странното име "Ирис". Всички хотели наоколо имат имена, свързани с морето. Само този е "Ирис".
– Като цветето ирис. Красиво е, нали? Освен това така се нарича и богинята на дъгата в гръцката митология. Доста изискано, не мислиш ли? – обясняваше дядо ми, изпълнен с гордост, когато бях още дете.
Но в двора на хотел "Ирис" ириси не цъфтят. Няма нито рози, нито теменуги, нито нарциси. Сред избуялите плевели се извисяват само две дървета – дрян и кавказки бряст.
Единственият акцент в градината е малък тухлен фонтан, който много отдавна е пресъхнал.
Насред фонтана, покрита с пилешки курешки, се издига статуя, направена от гипс: къдраво момче, облечено във фрак, свирещо на арфа и леко наклонило встрани малката си глава. Изглежда тъжно, заради изронените клепачи и устни.
Чудя се откъде ли дядо ми бе научил историята за богинята… У дома дори библиотека нямаше, камо ли "Гръцка митология".
Опитах се да си представя фигурата на богинята на дъгата. Красивата дълга шия, пищната гръд, погледът, зареян някъде в далечината, както и дрехата, преливаща във всички цветове на дъгата… Достатъчно бе само капризно да развее мантията си и светът в миг щеше да бъде завладян от прекрасна магия.
Мислех си, че ако богинята на дъгата отседне в хотела, даже и в най-затънтения му ъгъл, то тогава дори и момчето от фонтана няма вече да свири на арфа така печално. Буквата "р" от надписа "Хотел "Ирис" на табелата, закрепена на покрива над третия етаж, се бе килнала надясно и симетрията бе нарушена. Изглеждаше, сякаш комично бе залитнала, или пък се бе отдала на мрачни мисли, но въпреки това никой не се заемаше да я оправи.
Преди две години дядо ми почина. Дали беше на панкреаса или на жлъчката, така или иначе ракът, появил се в корема, образува метастази в тазовата кост, дробовете и мозъка и вече нямаше значение откъде бе тръгнал. След шест месеца мъки дядо ми издъхна в леглото си.
По онова време семейството ни обитаваше трите тесни и тъмни стаи зад рецепцията. С моето раждане сме станали общо петима. Първа ни напусна баба, но тъй като тогава съм била още бебе, нищо не помня. Изглежда, бе починала от болно сърце. Последва я баща ми. Ясно си спомням, защото бях вече на осем. Помня абсолютно всичко до най-незначителната сцена.
После дойде редът на дядо. Той спеше на едно легло с продънена пружина, което преди бе в стая за гости на хотела, но вече бе станало неизползваемо. Всеки път щом дядо се обърнеше в съня си, се разнасяше звук като от настъпена жаба.
Веднага след като се върнех от училище, задължението ми беше да дезинфекцирам тръбичката, която бе поставена в дясната част на корема на дядо, и да изпразня торбичката със събралата се течност. Майка ми така бе наредила. Страхувах се да докосвам тръбичката. Имах усещането, че и при най-малката небрежност тя ще се изхлузи и вътрешностите му ще бликнат от дупката.
Телесната течност се изливаше с лекота. Беше с такъв очарователен жълт цвят, че направо се удивявах как човешкото тяло може да крие подобни багри. Изхвърлях я във фонтана в двора, затова и върховете на пръстите на момчето, свирещо на арфа, бяха винаги мокри.
Мъките на дядо ми не преставаха през целия ден. Най-зле ставаше, преди да се съмне. Стоновете му се сливаха с крякането на жабите и неуморно се разнасяха из дълбините на мрака. Бяхме уплътнили прозорците с двойни щори, но все се намираха клиенти, които да се оплачат от злокобните викове.
– О, страшно съжаляваме за причиненото безпокойство. Разгонени котки се събират всяка вечер в двора... – обясняваше майка ми с престорено мил глас, играейки си с капачката на химикалката върху плота на рецепцията.
Хотелът не затвори врати дори и в деня, в който дядо почина. Макар и да бяхме извън сезона и да нямаше почти никакви клиенти, незнайно защо именно в този ден се падна груповата екскурзия на дамски хор. В същото време, докато свещеникът редеше молитвени слова, до нас долиташе "Лорелай", "Светлина в долината", "Еделвайс".
Той извърши церемонията с поглед, залепен за пода, давайки си вид, че нищо не чува. В момента, в който приятелката му по чашка, собственичка на магазин за дрехи, изпусна жално стенание, се извиси сопран, сякаш за да могат двата гласа да се понесат в хармония. В банята, в трапезарията, на терасата – все някой нещо пееше. Гласовете се лееха върху мъртвото тяло. А колкото до богинята на дъгата, тя така и не развя седемцветната си дреха заради дядо.
