цветно

Всеки човек е част от един безкраен низ скачени съдове

Снимка: pixabay.com

Разказът е част от поредицата "Странни срещи с непознат" и е продължение на:

"Най-грешно е да мислиш, че си грешен"

"Трудно е да си напълниш чашата с живота, който искаш да живееш" 

"Самотата е специална, не всеки може да я приеме"

Стоеше седнала пред малка масичка, близо до таблото с информация за предстоящите полети. Беше чекирала багажа си преди повече от час. За поред път на информационното табло пишеше, че нейният полет ще закъснее с още тридесет минути.

Бурята в ранния утринен час ставаше все по-силна. Тя се опитваше да е спокойна. Наблюдаваше суматохата от забързани хора в салоните на летището. Надяваше се все пак днес да успее да се прибере у дома.

Телефонът пиукаше на всяка минута с ново съобщение, нов мейл или ново телефонно обаждане. Беше решила да не отговаря и дори да не поглежда кой и за какво я търси. Умората от последните дни беше силна. Чувстваше се като изцедена. Движеше се на автопилот и се опитваше да отложи за малко срещите и разговорите с приятели и колеги. Отпиваше бавно от силното и горчиво кафе, когато пред нея сякаш от нищото се появи възрастният мъж от хотелския бар и спокойно попита:

- Свободно ли е мястото до вас? – Беше строен за възрастта си. С леко изпито лице. Държеше картонена чаша с кафе и се оглеждаше за свободно място. Тя хвърли бърз поглед и забеляза, че само при нея има свободен стол. Никой не беше пожелал да седне до нея. Поведението му с нищо не показваше, че си спомня коя е.

- Да, свободно е. Радвам се да ви видя отново. Спомняте ли си, три вечери стояхте до мен в хотелския бар?

По устните му пробягна любезна усмивка и той се настани в единствения свободен стол наоколо. Не отговори на въпроса й. Отпи от кафето си и се загледа в навалицата край тях. Хората бутаха куфари, колички с багаж, деца плачеха.

Обстановката изглеждаше напрегната и изнервена. Сякаш той беше единственият пътник, който не бързаше за никъде. Беше готов спокойно да изчака полета си. Тъкмо се канеше да го попита за къде ще лети и има ли закъснение полетът му, когато той попита:

- Учила ли сте физика?

- Да, разбира се. – Отговори тя и забрави за собствения си въпрос.

- Скачените съдове са верига от съдове, между които налята течност може да преминава свободно. Течността се движи в тях под влияние на различни сили, докато постигне пълно равновесие.

- Да. Знам го това. Всеки го знае. – Тя отговори леко раздразнена и се запита как може да се занимават точно в момента със скачените съдове и то при условие, че висят тук на това претъпкано летище и не е ясно кога ще позволят излитането на самолетите им.

- Всеки човек е част от един безкраен низ скачени съдове.

Е този път я изненада наистина. Тя го погледна и се опита да срещне очите му. Той гледаше някъде встрани, потънал в мислите си. Та как тя ще е някакъв си скачен съд? Представи си се като пробито корито. Не можеше да бъде това. Тя си беше една млада, красива и успешна жена, а не спукана колба.

- Този безкраен низ има много разклонения. Всеки един скачен съд е снабден с много отвори. Едни, през които получава енергия и знания от други съдове, и други, през които предава полученото променено и ново, след като го трансформира.

Тя мълчеше, слушаше и като омагьосана наблюдаваше хората наоколо. Представяше си безкрайно много преплетени тръбички, които влизат и излизат незнайно откъде и накъде.

- Има такива съдове, на които някои отвори са запушени. Хората са си избрали да ги запушат. Оставили са си само отворите за получаване. Получават и се пълнят, без да предават. Тези съдове рано или късно се пръскат и изцапват всичко край тях със застоялата и миризлива течност, която са задържали безкрайно дълго.

Всичко пред очите й беше като на забавен каданс. Слушаше и не можеше да откъсне очи от движещета се навалица хора. Стори ли й се или наистина забеляза? Няколко надути като балони човека се пръснаха и изстерляха гадна жълто-зелена слуз. Каквото и да беше се случило, явно никой друг не го беше видял. Шумящата навалица продължаваше да се движи и говори.

- Има и други съдове, които са затворили клапите си за получаване. Само предават. – Гласът на мъжа се чу ясно и я извади от унеса й. – Но не може само да дават. Ще се свършат запасите им. Вътрешността им е като вакуум. Те се свиват и постепенно изчезват, сякаш никога не ги е имало. А тези, които са получавали от тях, бързо намират други, от които да получават и ги забравят.

Младата жена беше като хипнотизирана. Телефонът пиукаше. Тя вече не го чуваше. Наблюдаваше хората и виждаше безкрайното движение на енергия. Всичко пред очите й се сливаше, променяше и разделяше. Точно в този момент чакалнята на летището се изпълни с глас, който съобщаваше, че е позволено излитане на един от самолетите. Мъжът стана и каза спокойно:

- Това е моят полет. Беше ми приятно. – Тя излезе от унеса си, но докато успее да реагира, той вече беше потънал в безкрайния скачен съд край тях.

Cъбития

Мисъл на деня