цветно

Юнаци - патиланци по Благовещение

Снимка: moshehar / Pixabay.com

Драги ми Смехурко,

Знайш ли отзарана, на Благовещение, какво чудо стана? Бързам да ти пиша. Не мога да трая. Снощи баба рече:

— Утре, Патилане, според обичая, рано ще се стане. Ще идем на лозе. Огън ще запалим, както беше лани, та змии да няма и тая година.

— Ех, туй търси, бабо, моята дружина! Ще си отиграем! Ще съберем съчки, шума и трънаци. И огън ще стъкнем, както ний си знаем! Па ще го прескочим — да бъдем юнаци!
Изскочих на двора и викнах възрадван на моите хора:

— Патиланци верни, вървете и спете! Още в тъмно утре тука се явете! На лозе ще идем да плашим змиите! Ще съберем съчки, шума и трънаци. Ще подпалим огън и ще го прескочим, та цяла година да бъдем юнаци!

Полудя от радост моята дружина…
— Ех, веднъж да съмне!

Тая сутрин рано (баба още спеше), дружината вече на двора крещеше:
— Спиш ли, спиш ли още, бате Патилане? Хайде викай баба по-скоро да стане!

Аз събудих баба. Та се попрозина, но нищо не каза. От леглото стана. Уми се, похапна. И после облече най-скъпа премяна, па рече засмяна:

— Днеска, Патилане, ново се облича, та цяла година каквото наденеш, все да ти прилича.
И обу си после тънките чорапи и онез пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази.

Така натъкмена, тя тръгна начело. И ние след нея. Бабин Дебеланко след нас се затири. Котаракът само малко се почуди, па току се втурна — и той ни подири.

Стигнахме в лозята. Накладохме огън. А баба поседна край нас на тревата. Изу си краката. Поотекли бяха от пътя и двата. Запращяха силно сухите трънаци. Пламък се издигна.

— Прескачайте сега огъня, юнаци!
Аз първи прескочих. Другите след мене.

— Хайде, бабо, ставай! Рипни като млада. И ти да прескочиш! Да не си страхлива.

— И без да прескача, баба ви я бива. Страх що е не знае!

— Бабо — рече Дана, — страшни ли са много змиите в лозята, що с огън ги плашим?

— Току не дай, Боже, змия да те срещне! И гони, и хапе! Зърнеш ли я негде, бягай колко можеш!

И баба изпъна тънките чорапи.
През туй време Данчо нададе вик страшен:

— Змия, змия, змия! Изшумя в трънака. Видях й главата. Очите й светят! И цяла космата!

Погледна ли някой да види змията, не мога ти каза. Аз съгледах само, че нещо се мята близо до трънака и видях пред мене как юнашки бягат четирнайсет крака. Срам не срам, Смехурко, и аз се уплаших. След другите хукнах. Дори ги заминах.

Но изведнъж спря се баба Цоцолана.

— Боже — викна, — Боже, стана тя що стана! Двете си пантофки в лозето оставих. Тичай, Патилане!
Аз на ум си рекох: "Дръж се, Патилане! Каквото да стане, трябва да се върнеш. Инак как ще гледаш своята дружина!"

Престраших се, братко, и назад се върнах. Отдалече още Татунчо котака до трънака зърнах. И разбрах веднага змията каква е. Той врабци е гонил, опашка е мятал, а Данчо го сметнал за змия космата.

Пантофките дигнах. Дружината стигнах. Всичко й разказах. И рекох с насмешка: "Имали сме грешка. Връщайте се всички! Да сберем трънаци, огъня да стъкнем, па да го прескочим, че дано излезем по-добри юнаци!"

Но баба погледна тънките чорапи, що беше пробила, па викна: "Не може!" — и юнака Данчо на днешния празник за здраве наложи.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Автор: Ран Босилек

Cъбития

Мисъл на деня