Защо ''по-добре късно" всъщност е твърде късно

Спомняте ли си лексиконите, които си разменяхме в училище? Онези тетрадки, в които между лепенките на ''Spice Girls" и мириса на евтин парфюм, задължително присъстваше една фраза, която пубертетските ни умове намираха за връх на житейската философия: ''По-добре късно, отколкото никога". Пишехме я с размах, убедени, че животът е безкраен кредит, а времето – любезен домакин, който винаги ще ни чака да се наканим. По своята ''интелектуална дълбочина" тя стоеше рамо до рамо с другата голяма класика – ''Живей за мига" – и двете еднакво изпразнени от съдържание, но звучащи някак... готино. Донякъде е оправдано и дори естествено на седемнайсет да не можеш да направиш разлика между кон и камила в житейски план, камо ли да прозреш капаните на времето. Тогава вярвахме, че всичко е поправимо. Но ако това мислене – този мързел на духа и емоционално късогледство - задължително се развие и съхрани по същия начин и след четиресетте, тогава положението става истински тежко. Вече не е наивност, а доброволна слепота.

​Днес, от дистанцията на човек, който е направил достатъчно грешки, за да спре да вярва на клишета, мога да призная: тази фраза е една от най-големите глупости, с които сме се заблуждавали.

​През последните дни в общественото пространство се отделя много внимание на изповедта на Бруклин Бекъм. И не, не е нужно да притежаваме неговия статут, фамилия или деветцифрена банкова сметка, за да усетим как думите му удрят под лъжичката. Причината темата да се обсъжда дори от хора, които иначе пренебрежително подминават ''светските новини", е проста: тя е болезнено близка. Тя не е за статута на семейство Бекъм, а за онази тиха, невидима ерозия на отношенията, която не признава социални класи. Не се ангажирам да разглеждам и анализирам кой е крив и кой е прав; не бих могла да знам цялата истина, нито различните гледни точки, скрити зад затворените врати на една чужда фамилия. Темата са онези универсални човешки отношения, които подминаваме и маскираме, докато годините неумолимо си вървят. Защото времето тече еднакво за всички ни - освен за тези, които са избрали да живеят в собствен измислен свят. 

​Гледаме Бруклин и виждаме поредното горчиво доказателство за ''чудовището", което често спи под повърхността на привидно съвършения живот. Социалните мрежи ни научиха да консумираме подредени кадри и впечатляваща естетика, но тази изповед разбива дигиталния стъклен похлупак. Оказва се, че зад пластмасовите усмивки и режисираната хармония често се крие токсична нужда от контрол, където ''брандът" е по-ценен от човека, а имиджът – по-важен от близостта. Пред обществото поддържаме и градим имидж на сплотеност, докато в реалността всеки член на семейството е изолиран остров, обграден от ледената вода на неизказаното. Докато в Инстаграм тече поток от ''щастливи" спомени, в действителност тече процес на ежедневно отлагане на истината.

Човешките взаимоотношения имат свойството да не се оправят сами. Те не са като виното, което става по-добро с времето; те са по-скоро като отворена рана – ако не я почистиш веднага, тя бавно те убива. ​Много хора наивно вярват в ''самолечението" на конфликтите. Чакат времето да ''отмие" обидата. Но времето не може да направи нищо вместо теб – то само напластява прах върху проблемите, докато те не станат невидими под купчината безразличие.

Моята философия не е за лексикони: ''По-добре докато е време и докато още има смисъл, отколкото да чакаме да стане твърде късно". ​Защото ''късно" е най-страшната дума в езика ни. ''Късно" означава, че някой вече е починал, друг се е родил в отсъствието ти, а обикновената дупка, която навремето е можела да се запълни с един честен разговор, вече се е превърнала в истински дълбока яма. Бездна, през която гласовете ни вече не се чуват. ​Би било хубаво да си оправяме отношенията навреме. Докато все още има на кого да му пука. Докато гневът е все още форма на страст и не е преминал в ледената фаза на пълното безразличие. По-страшно от смъртта е да си жив и да си зачеркнат. Да си ''кръв от кръвта", но без пулс помежду ви. Защото сте чакали ''по-добре късно'', но всъщност е настъпил друг момент, онзи, в който тишината е единственият език, на който говорите. 

Както ви казах и по-рано, обектът на текста и фокусът на темата не са Бруклин Бекъм и семейството му, макар и да ми беше по-лесно да сложа тяхна снимка. Избрах за статията снимката на малко момче, което се опитва да се качи на дървената пейка и вероятно да прегърне това оставено сърце, символ на нечий пропуснат шанс - такъв е моят прочит. Едно малко дете с млечните си зъбки и капризи, което утре вече ще си търси работа, ще има своя съпруга и свои деца с техните капризи. Животът минава с космическа скорост, дистанцията е измамно къса и ако продължаваме да се залъгваме с ''по-добре късно, отколкото никога", рискуваме да открием, че в отношенията ''късно" често е другото име на ''никога".