30+ ¹⁷²⁴

От IX век Андора влиза в европейските анали, като място населено от овчари и фермери, живеещи в малки каменни къщи. Историята ѝ е неразривно свързана с мита за Карл Велики, но реалността е смесица от имперска стратегия и местно феодално управление. Според националния химн на Андора, Карл Велики е баща на нацията и легендата разказва, че през 805 година той дарява свобода на андорците, в замяна на помощта им срещу маврите (арабите). Карл Велики действително създава т.н. испанска марка (Marca Hispanica) – буферна зона от малки графства в Пиренеите, чиято цел е да пазят Франкската империя от набезите на Омаядския халифат. Андора е била стратегически важна, като проход през планината. Карл Велики не е управлявал Андора пряко, а е бил върховен суверен и е делегирал властта на местни велможи.

Снощи, 28 януари 2026 г., Лос Анджелис се превърна в декор на модерна викторианска драма. Дългоочакваната премиера на адаптацията на режисьорката Емералд Фенъл по класиката на Емили Бронте – ''Брулени хълмове" – събра двете най-ярки звезди на своето поколение: Марго Роби и Джейкъб Елорди. И ако съдим по визиите им на червения килим, филмът обещава да бъде точно толкова интензивен, колкото и тяхното присъствие.

Изобилието не започва от портфейла, то започва от мисленето. Хората, които привличат възможности, пари и успех не чакат ''подходящия момент'', те създават вътрешна нагласа, която отваря врати. Добрата новина е, че това мислене се изгражда и вие можете да постигнете много повече от това, което искате, стига да насочите енергията си в правилната посока.

Има думи, които не оставят синини по тялото, но оставят дълбоки рани в душата. Често домашното насилие не започва с удар, а с изречение и с реплика, която омаловажава, заплашва или пречупва. Много жени мълчат от страх, срам или с надеждата, че мъжът ще се промени. Но, мълчанието не спасява, то дава разрешение. 

Добрата комуникация не е само умение, тя е комбинация от малки психологически техники, които помагат да бъдем чути, разбрани и уважени.  Ето няколко ефективни и лесни трика, които можеш да използваш във всекидневието си.

Много жени поне веднъж в живота си са си задавали въпроса: ''Защо отново ме привлича мъж, който знам, че ще ме нарани?''. Това не е слабост, нито липса на разум. Зад това привличане се крият дълбоки психологически механизми, емоционални нужди и социални модели, които често действат на подсъзнателно ниво.

До момента само девет жени в цялата история на Академията са били номинирани за ''Най-добра режисура". Фактът, че само две от тях (Джейн Кемпиън и Клои Джао) са били номинирани повече от веднъж, подчертава системната трудност за жените да поддържат присъствие в елитния режисьорски кръг.

Всяка жена поне веднъж си е задавала въпроса: ''Защо точно той?''. Не защото е стабилен, не защото е надежден, а въпреки всички сигнали, че не е подходящата партия. И все пак този мъж успява да влезе в полезрението ни и да остане там повече време, отколкото всъщност заслужава. Психолозите казват, че това не е случайно. Определени типове мъже активират емоции, любопитство и дори адреналин; комбинация, която логиката трудно побеждава. 

Въпреки че обществото постепенно се отваря към по-искрени разговори, има теми, които за много мъже остават дълбоко лични и често премълчавани. Не защото не ги вълнуват, а защото са научени да не говорят за тях.

На пръв поглед всичко е наред: халката е на пръста, връзката е официална, бъдещето изглежда уредено. Въпреки това много жени усещат странна промяна в партньора си, свързана с дистанция, студенина и липса на внимание. Парадоксът е ясен, но защо мъжът се отдръпва, когато вече е изпълнил най-големия ангажимент?

В речта си Макадамс отдаде почит на някои от своите покойни колеги, сред които Даян Кийтън, с която участва във филма ''The Family Stone'' от 2005 г., и Джина Роуландс и Сам Шепърд, с които участва в ''The Notebook''.

Спомняте ли си лексиконите, които си разменяхме в училище? Онези тетрадки, в които между лепенките на ''Spice Girls" и мириса на евтин парфюм, задължително присъстваше една фраза, която пубертетските ни умове намираха за връх на житейската философия: ''По-добре късно, отколкото никога". Пишехме я с размах, убедени, че животът е безкраен кредит, а времето – любезен домакин, който винаги ще ни чака да се наканим. По своята ''интелектуална дълбочина" тя стоеше рамо до рамо с другата голяма класика – ''Живей за мига" – и двете еднакво изпразнени от съдържание, но звучащи някак... готино. Донякъде е оправдано и дори естествено на седемнайсет да не можеш да направиш разлика между кон и камила в житейски план, камо ли да прозреш капаните на времето. Тогава вярвахме, че всичко е поправимо. Но ако това мислене – този мързел на духа и емоционално късогледство - задължително се развие и съхрани по същия начин и след четиресетте, тогава положението става истински тежко. Вече не е наивност, а доброволна слепота.