30+ ¹⁷¹⁸

До момента само девет жени в цялата история на Академията са били номинирани за ''Най-добра режисура". Фактът, че само две от тях (Джейн Кемпиън и Клои Джао) са били номинирани повече от веднъж, подчертава системната трудност за жените да поддържат присъствие в елитния режисьорски кръг.

Всяка жена поне веднъж си е задавала въпроса: ''Защо точно той?''. Не защото е стабилен, не защото е надежден, а въпреки всички сигнали, че не е подходящата партия. И все пак този мъж успява да влезе в полезрението ни и да остане там повече време, отколкото всъщност заслужава. Психолозите казват, че това не е случайно. Определени типове мъже активират емоции, любопитство и дори адреналин; комбинация, която логиката трудно побеждава. 

Въпреки че обществото постепенно се отваря към по-искрени разговори, има теми, които за много мъже остават дълбоко лични и често премълчавани. Не защото не ги вълнуват, а защото са научени да не говорят за тях.

На пръв поглед всичко е наред: халката е на пръста, връзката е официална, бъдещето изглежда уредено. Въпреки това много жени усещат странна промяна в партньора си, свързана с дистанция, студенина и липса на внимание. Парадоксът е ясен, но защо мъжът се отдръпва, когато вече е изпълнил най-големия ангажимент?

В речта си Макадамс отдаде почит на някои от своите покойни колеги, сред които Даян Кийтън, с която участва във филма ''The Family Stone'' от 2005 г., и Джина Роуландс и Сам Шепърд, с които участва в ''The Notebook''.

Спомняте ли си лексиконите, които си разменяхме в училище? Онези тетрадки, в които между лепенките на ''Spice Girls" и мириса на евтин парфюм, задължително присъстваше една фраза, която пубертетските ни умове намираха за връх на житейската философия: ''По-добре късно, отколкото никога". Пишехме я с размах, убедени, че животът е безкраен кредит, а времето – любезен домакин, който винаги ще ни чака да се наканим. По своята ''интелектуална дълбочина" тя стоеше рамо до рамо с другата голяма класика – ''Живей за мига" – и двете еднакво изпразнени от съдържание, но звучащи някак... готино. Донякъде е оправдано и дори естествено на седемнайсет да не можеш да направиш разлика между кон и камила в житейски план, камо ли да прозреш капаните на времето. Тогава вярвахме, че всичко е поправимо. Но ако това мислене – този мързел на духа и емоционално късогледство - задължително се развие и съхрани по същия начин и след четиресетте, тогава положението става истински тежко. Вече не е наивност, а доброволна слепота.

​В поредица от шест последователни и изключително откровени истории в своя Инстаграм профил, най-големият син на Виктория и Дейвид — Бруклин Бекъм — реши да сподели своята гледна точка относно дълбокия разрив в отношенията с родителите си. Това, което започна като повик за истина, бързо се превърна в шокираща хроника на един живот, прекаран под диктата на ''Бранд Бекъм".

Днес, когато погледът ми е освободен от розовия филтър на наивността, се питам: кога точно спонтанността на срещите се превърна в нещо толкова трудно осъществимо като преход през Алпите с бойна колесница? Когато бяхме малки приятелството беше въпрос на оцеляване. Когато си тийнейджърка, ти е нужна ''глутница", за да съществуваш. Трябва ти онази приятелка, с която да изпушиш една цигара зад блока или в голямото междучасие – не защото ти се пуши толкова, а защото самотата е твърде тежка за незрелите ти рамене. Не можеш да отидеш до магазина сама, не можеш да избягаш от час самосиндикално (твърде е скучно да си бунтовник в изолация), не можеш дори да решиш какъв цвят блуза ти отива без консилиум в пробната. Тогава другото човешко същество беше патерица за личната ни неувереност.

Салданa надмина рекорда на Скарлет Йохансон в боксофиса, за да се превърне в най-печелившата актриса на всички времена, благодарение на продължаващия успех на "Аватар: Огън и пепел".

Дисциплината не се ражда в моменти на вдъхновение, а в онези тихи мигове, когато никой не гледа и нищо не ни подтиква отвън. Тя се проявява, когато избираме да продължим, въпреки умората, съмненията и липсата на аплодисменти. Именно там започва истинската промяна.

Всеки от нас понякога се оплаква, ядосва се или вижда негативната страна на нещата. Но, какво се случва, когато партньорът ни е вечно недоволен от заобикалящата го среда, хората и живота, който води? В началото това може да изглежда, като временен период или просто ''характер'', но с времето постоянният негативизъм започва да влияе на връзката и на нашето собствено емоционално състояние.

Понякога ни връхлитат усещания, които нямат логично обяснение. Място, което никога не сме посещавали, но познаваме до болка. Лице на непознат, което ни кара да настръхнем. Страх или тъга без причина. Дали това са просто игри на въображението или тихи спомени от друг живот?