Личното мнение: Между свободата на словото и правото на жестокост
От Нели Славова
През последните дни пространството ни бе наводнено от поредната вълна на колективно недоволство — този път поводът е изборът на Дара за представител на България на Евровизия 2026.
Бързам веднага да уточня: тук няма да намерите коментар за Дара като артист, нито анализ на конкурса. Нямам фаворит, нито съм нечий самозван адвокат. Това, което ме провокира, не е личността на изпълнителя, а онази огромна, тъмна бездна, която зейва между нас всеки път, когато решим, че светът отчаяно се нуждае от нашето "лично мнение".
Едва ли има нещо по-естествено от това да притежаваме различни мнения, които — за добро или зло — никога не се пресичат. Съвсем в реда на нещата е да харесваме различни хора, истории, книги, филми, музика. Истински жалкото е, че нормализирахме хейта, злобата и словесната агресия, опаковайки ги в удобния целофан на "критиката".
Нямам представа кога се самозабравихме дотам, че да вярваме в божествената значимост на собствената си преценка. Лично аз се намирам в състояние на духа, в което внимателно подбирам къде, кога и пред кого да споделя мислите си. Просто защото ценя времето си твърде високо, за да го инвестирам в разруха.
Често съм говорила, че жените имат нужда от женска подкрепа. Солидарност и емпатия. И ако за някои това е просто изпразнен от съдържание лозунг, за мен е въпрос на цивилизационен избор. Когато не се харесваме, поне можем да изберем да не се "убиваме" и "унищожаваме" словесно. В това отношение нямаме нужда от мъжко присъствие — справяме се плашещо добре в самопрезирането си. Трябва да бъдем по-снизходителни към другите жени – към момичето, жената, майката, бабата, сестрата, приятелката и онази позната.
Взаимната подкрепа не е просто акт на доброта, тя е инструмент за колективно оцеляване. Също както омразата е инструмент за оскотяване и деградация.
Когато една жена подаде ръка на друга, тя дава интелигентен пример на бъдещите поколения. Учи младите момичета, че не е необходимо да съсипваш чуждата съдба, за да изградиш своята. Това е единственият път към личностно израстване, който не оставя след себе си пепелище.
Bad Bunny не е основоположник на тази мисъл, но беше болезнено точен в своята реч: "Омразата се засилва с още повече омраза". Както и че "омразата се лекува с любов".
Намирам за шизофренично поведението да пишем във Facebook групи и общности как те са се превърнали в места със super mean girl energy, а в следващия момент същата наша ръка да написва най-яростния и безмилостен коментар към друга жена. Лицемерно е да говорим, че "любовта ще спаси света", да скърбим за малтретирани физически и психически жени — и известни, и анонимни — а накрая жена да изпраща на бесилото друга жена, удобно замаскирано зад библейското си право на мнение.
Възможно ли е изобщо да сменим посоката, в която вървим, или вече сме приели, че агресията е единственият валиден начин да бъдем чути? Докъде се простира свободата на словото, преди да се превърне в обикновена жестокост?
Аргументи от типа "изборът е нагласен" или "не сме съгласни с процедурата" са нелепо извинение за вербален линч. Ако някой има проблем с начина, по който се организира даден конкурс, то неговият адресат е институцията, а не личността на артиста. Недоволството от системата никога не може да бъде легитимно оправдание за изливането на помия върху едно живо същество. Да атакуваш жената, вместо да критикуваш процеса, е проява на интелектуална немощ и липса на базов морал. Едното е въпрос на административен диалог, другото е въпрос на възпитание. И докато не се научим да ги различаваме, ще продължим да потъваме в собствената си жлъч.
Тезата е критика само тогава, когато в нея липсват обиди, квалификации, характеризиране, груб тон и жлъч. Присъства ли дори един от тези елементи, тя вече е вербална нападка. Тя е слабост. Опит за запълване на лични липси и прехвърляне на нерешени вътрешни тежести върху някой друг, който има смелостта да бъде "отпред".
Има страници и общности, които превърнаха този сърдит, недоволен тон в култ. Това е тяхно право — всеки сам избира дали да черпи енергия от удоволствието, или от нищетата. За мен това е чисто проявление на духовна незрялост.
Социалните мрежи ти дават свободата и убеждението, че можеш да напишеш всичко. Моралът обаче е нещото, което следва да те възпира да го направиш на всяка цена. Нищо не е извинение за липсата на човечност.
Завършвам с това, че другият месец искам да напиша статия как Леонардо ди Каприо е получил "Оскар" за най-добър актьор за "One Battle After Another". Но сигурно ще спечели Тимъти Шаламе.
Или Вагнер Моура. Може и Майкъл Б. Джордан. Освен ако не спечели Итън Хоук, което вече наистина ще бъде изненада. Който и да получи наградата все ще има доволни фенове. И българска публика, която ще може да мрази. Аз отказвам да заставам на страната на злото, маскирано като "мнение".
