Нина Бурауи: Загубата на родител е загуба на част от себе си

Писателката дължи на баща си Рашид Бурауи не само живота си, но и призванието си, защото той е човекът, който я е насърчавал и вдъхновявал да бъде това, което е. В книгата си ''Grand Seigneur'' Нина отдава почит на човека, който умира на 7 юни 2022 г.

''Това не е епитафия'', предупреждава авторът, ''тази история съдържа всички стъпки на баща ми, всички негови въздишки до последната му.'' В стая 119 на Центъра за палиативни грижи ''Жана Гарние'' в Париж, където баща ѝ изживява последните дни от живота си, писателката Нина Бурауи се сблъсква със собствената си скръб - скръбта на този, който е останал до празнотата на другия. Болка, която е толкова силна, сурова и необичайна, че я кара да открие ново измерение на паметта и - също така - на писането, което придобива своя собствена форма на страниците на ''Grand Seigneur''.

''Отначало ми беше трудно да пиша за смъртта на баща ми, за този кратък, но дълъг период от време, за тази странна среда, за мястото за палиативни грижи, където всичко изглеждаше едновременно свръхестествено и свръхреално. Болестта и смъртта предизвикват не само огромна, неутешима болка, но и екзистенциални въпроси'', казва френската авторка пред Vogue Испания. "Да загубиш родител означава да загубиш част от себе си. Аз бях и все още вярвам, че съм в непълноценно състояние. За мен писането принадлежи към сферата на желанието, на чувствеността. Смъртта те лишава от нея. Трябваше да събера всичките си сили, за да се върна в онази стая, да отворя вратата и отново да погледна баща си. Тогава, по време на процеса на писане, се появи някаква форма на благодат; той отново беше жив, присъстваше. След това се появи втора трудност; не исках да завърша книгата, не исках да пусна ръката му''.

Писането направи смъртта на баща ми истинска.

В книгата си Нина Бурауи не само държи ръката на баща си Рашид, но и щедро кани читателите си да се върнат заедно с нея към спомените - някои нейни собствени, други завещани в неговите разкази - и да оценят в историята на една връзка между баща и дъщеря проблясъци, които са универсални. В разказа за тези единадесет дни на последната агония на баща ѝ, из коридорите на центъра, в разговорите с приятели, роднини или непознати, които я придружават в нейния път, има нещо достатъчно силно. Нещо, което всеки от нас е изпитвал, а за други тепърва предстои.

''Писането не спасява своя автор. То има по-универсален обхват. То съществува, за да освети самотата на своя читател и да успокои неговата скръб. Авторът е пратеник. Пишейки за моята скръб, аз пиша за скръбта на мъжете и жените, които ще ме прочетат. Видях това на премиерата на книгата си, виждам го и в книжарниците. Всички, чийто родител е починал, разпознаха себе си в моите думи. Това беше много силно'', споделя Бурауи.