Готов/а ли си да бъдеш обичан/а?
Извечният човешки въпрос - има ли любов? А моята къде е? В чий ли очи ще намеря своята половинка?
Всички ние, независимо с каква сексуална ориентация сме, търсим онази липсваща част от нашето вътрешно, добре скрито Аз. Търсим, падаме, ставаме, страдаме, а някои и никога повече не продължават. Натъкваме се на подмолни ями, прикрити с рози и празни думи, които галят слуха, но за малко. Тия думи никога не стигат до сърцето. Те са храна за егото, гиздава премяна за пред обществото, спукани мехури, от които изтичат сълзи.
Всеки един е преминавал през въртележката от несполучливата любов, караниците, ревността, болките, безсънните нощи и какво ли още не. Все низки и жалки чувства, показващи слабост, но не и любов, желание да притежаваш другия, но не и да го приемеш такъв, какъвто е.
А какво е любовта? Умеем ли да я приемаме и уважаваме, да обичаме?
Преди една година мой много близък приятел се влюби до уши. Всяка седмица пътуваше по 180 км, за да види очите й. Тя му пишеше красиви стихове, беше обещаваща любов. В последствие остана само с "беше". На втория месец тя започна да го вкарва в нейния калъп. Какви дрехи да облича, какви да са обувките му, стигна се и до критика, че се срамува от него. А нали го харесваше и той беше нейната муза?
Секнаха стиховете, все по-рядко се виждаха и любовта им увехна като попарено от сланата цвете. Такива любови са ни познати на всички, нали? Но момчето се затвори в себе си и се запита как така в началото го е харесала, а после е забелязала дрехите му. Странно, нали? И това са хора на по 30 години.
Другата история е доста по-различна. Двамата се срещнаха първата година в университета. За него беше любов от пръв поглед, за нея приятелство. Той се престраши да й признае любовта си, тя го прие като нормално стечение на обстоятелствата.
Мъжът винаги си е мъж, а приятелството с жена почти винаги поражда и физически желания. Тя си мислеше, че с времето меракът му ще си отиде. Да, но времето течеше, а чувствата му пускаха все по-дълбоки корени. Погледът му се премрежи, а дните му се изпълваха с мисли за нея. За нея той си оставаше чисто и просто истински приятел. Студентството приключи успешно, но ревността му избуя и се скараха. За нея животът продължаваше стремглаво нагоре. Един приятел повече или по-малко – все тая. Душата й беше калена.
Две години не си продумаха, нито видяха. Той не се сдържа и започна отново да й пише. Тя му прости и приятелството им отново възкръсна. Последваха години на караници, изтрити профили, обидни думи и инатене. Той не спираше да я иска, тя не виждаше мъжа в него. Животът ги беше разделил на няколко хиляди километра. Тогава той и тя, всеки по отделно, пое по пътя на своето духовно пътешествие в търсене на себе си и своето ново, по-добро Аз.
И двамата намериха важни частици от пъзела, рестартираха системите и отново се срещнаха. Девета година откакто се познаваха се беше търкулнала. Той не спираше да я желае, да прави планове за блестящо бъдеще. Бяха се променили – той стана по-мъжествен и уверен в себе си, тя узряла и твърдо решила да заеме мястото, което й се полагаше в обществото. Егото му вече беше погребано, а духовното в него управляваше живота му. Тя го следваше и скоро щеше да го настигне.
Видяха се и светлината в очите им се усили. Като че ли ангелите отгоре играеха пирует и им пращаха любов и светлина. През всичките 9 години любовта му не се бе стопила и грам. Напротив – по-силна от всякога, готова на всякакви жертви и компромиси, той беше решил, че тя е жената. Само че в нейното сърце любовното поле беше пусто и сухо. Мъжете я бяха наранили - искащи и вземащи, лъжещи, подобия на истински мъже. Една част от душата й беше наранена. Не позволяваше вече да влезе който и да е.
За нея мъжете бяха подмолни и целеустремени, купуващи и искащи да притежават. Винаги искаха да я променят, да я направят кротката женица вкъщи и да заключат борбения й нрав в кутията на Пандора. Тя не се предаде, нито им позволи да я счупят, но думите и делата им бяха одраскали колесницата на любовта. И макар да жадуваше за голямата и истинска любов, сега тя не бе в състояние да я приеме.
Той беше всичко – мил, нежен, романтичен и гальовен. В очите му преливаха вярност и огромна обич, а ръката му я стискаше силно и прямо. Дълбоко в себе си тя знаеше, че той не е като другите, но не беше готова да приеме любовта му. А как искаше да обича и да бъде обичана. Тя щеше още дълго време да се крие в леговището си и да ближе рани, той щеше да я чака като верен страж. Докога? Времето щеше да покаже.
А дотогава животът ни обстрелва с въпроса – готов/а ли си да бъдеш обичан/а?
Истинската любов е вземане и даване едновременно, болка и прошка, жертва в името на другия, да се оглеждаш в очите на любимия. Надали изискващите партньори са правилния избор. Надали и те самите са щастливи.
Умът изгражда представите ни за щастлива любов под формата на физически дадености и купища от очаквания. А истинската любов е едва доловима - скромна и тиха, без заучени маниери и жестове, без високи изисквания и незнаеща да критикува. Тя само обича и дава, и те приема такъв, какъвто си – ти, заедно с твоите недостатъци, болки, радости и мигове на падения и загуби.
Готови ли сме да бъдем обичани?
Aвтор: Elen Dejavu / Източник: elendejavu.blogspot.bg / Снимка: powerofpositivity.com