Грешна беше Тя, но погледът й ме изпиваше

  • Сподели:
Грешна беше Тя, но погледът й ме изпиваше
Видео на деня

Грешна беше Тя, погледът ѝ, сърцето ѝ. Грешна беше, мислеше си той под душа, луда беше, способна бе да ме вбеси с всяка нейна постъпка, когато не бях до нея. Грешна беше, но грешният бях аз. Не ѝ позволих да бъде моя по онзи начин, по който позволих на една друга. И защо? Защото позволих на миналото да чертае моето бъдеще.

Спомням си усмивката ѝ, ах тази усмивка, очите, гледайки ме пламтящи всеки път. Не знам защо в Нея откривах усмивката на миналата тя, която предначерта бъдещето ми в мъгла, в недоверие. Горещата вода изгаря тила ми и искам да забравя, искам да забравя усмивката ѝ, този поглед, толкова отдаден, тази душа, толкова споделена и чиста.

Но не мога, а моята душа не е вече чиста. Не мога да обичам без страх, пълноценно. Знам как откривам силуета ѝ във всяка част от апартамента, защото в него бяхме едно цяло, далеч от чужди очи, от завист и злоба, от черните мисли, витаещи в пространството. В нас Тя беше моя, само моя. Докато дойде онзи миг… Мигът, в който Тя се примири, че няма да е Моя изцяло. Мигът, в който осъзна тежестта на миналото.

Сега я срещам, макар и не толкова често. Виждам щастието в очите ѝ, до момента, в който сподели погледа си в мен. Там откривам вече жлъчна нежност, която ме изгаря. Нещо средно между "обичах те" и "вече не си никой за мен". Виждам как се забавлява, как очите ѝ вече са посветени на друг. И този друг е по-достоен.

Виждам усмивката ѝ, толкова искрена и истинска, тази усмивка, която преди беше посветена на мен, на моите шеги, вярата в моите мечти. Може би? Дали? Дали просто позволих да изгубя най-ценното си или го подарих с лека ръка на друг?

Омразата не боли толкова, колкото безразличието. А в нея усещам безразличие … и в мен остана само споменът за горещите целувки и онази дъждовна утрин, в която нямах смелостта да остана в леглото, а я наблюдавах, докато се събужда, тръгвайки си. В онзи момент отново беше моя и аз бях неин. Миналото изпепели настоящето, но сърцето ми не позволи да остана… за да не я нараня. Отново.

Продължавам да я засичам по места, на които ходихме заедно, неизбежно е, и виждам как погледът ѝ вече изпива някой друг…