Не се страхувай от щастието!
Искам да ви разкажа една история. За едно голямо момиче, което винаги се страхувало от щастието. Още от малка, не позволявала на това хубаво чувство да се задържи за дълго около нея. Какво може да е било щастието за едно малко момиченце, ще попитате?
Може би ще се изненадате, но за нея щастието не се изразявало в кукли, шоколади и други глезотии. Разбира се, радвало им се, но за нея щастие били онези кратки моменти, в които нищо не тежало на душата й, сърцето й пеело, чувствала се свободна и лека като птица. Обземало я чувство на топлина, спокойствие, сигурност, сякаш нямала никаква грижа на света и се усмихвала широко.
Понякога се появявали дори сълзи. Пак от щастие. Но забелязала, че след всеки един такъв момент, в който си мислела, че мигът е съвършен, след това се случвало нещо много лошо. Светът на големите сякаш се сблъсквал с невинния детски свят и й показвал, че за всеки миг щастие, след това се заплаща пропорционална тъга.
Сякаш от малка трябвало да се научи на законите на Вселената. И след като това се повтаряло многократно, в себе си развила страх от щастието. Всеки път, когато я обземала тази топлина и еуфория, се спирала и си казвала: "Недей да се радваш, нещо лошо може да се случи." И така ден след ден, докато не забравила изобщо чувството на безгрижие и свобода и отраснала с тежки окови на душата, които не й позволявали да се радва. За да не се случи нещо лошо. За да има баланс.
И така малкото момиченце станало голямо и дошъл денят, в които разбрала, че вече не може да различи щастието. Че е забравила какво е. Опитала се да си спомни как изглежда, дали се крие в някой предмет, в някой човек или в нещо друго. Но знаела, че липсата се увеличавала със всеки следващ ден. Като парче от нея самата. И нуждата да го намери ставала все по-голяма.
Беше изчела много книги и изгледала много филми. Хората все говореха за едно чувство, което осмисляло целия им свят. Давало им криле, извисявало ги, вдъхновявало ги. Беше чела много истории и знаеше, че за да го намери трябва да мине през много изпитания. Помисли си, че това е липсващото, че любовта е отговорът. И тръгнала да търси. На длъж и на шир.
Но не си давала сметка, че сърцето й отдавна вече било сковано от страх, а в съзнанието й се били настанили множество съмнения. Била изгубила най-важното - вяра в себе си, а с вярата и уважение към собствените си възможности. Да търси, да намира и да разпознава. Как щяла да различи любовта, след като отдавна била забравила чувството на щастие и спокойствие?
Затова разчитала на книгите и техните безпогрешни описания. Но по този начин се обрекла на дълго лутане и успехът в търсенето така и не идвал. Всеки път, когато си мислела, че е намерила изгубеното чувство, всичко се оказвало заблуда. Игра на въображението, поредна доза разочарование.
Една нощ при поредното пътуване останала да гостува при баба, която не била виждала от дете. Посрещнали се радушно и дълго разговаряли. Порастналото момиче изплакало болката си пред старата жена. Тя въздъхнала, стиснала здраво ръката й, и я погледнала в очите: "Мило дете, как очакваш при теб да дойде птичката на щастието, ако ти самата не познаваш значението. Казваш, че си слушала много за любовта и тя била отговорът на всички въпроси. А, помниш ли дали някога си обичала себе си, дали си се отнасяла с уважение и разбиране към собствената си същност или си се оставила на страха и съмненията да ти попречат да се обичаш и цениш.
Как ще разпознаеш любовта, ако тя първо не извира от сърцето ти, ако не се обграждаш цялата с нея. Тя няма да дойде сама, ти трябва да я проектираш и да й дадеш свобода. Тя е тук , точно в теб, носила си я винаги, но преди много години страхът ти я е блокирал и от тогава не можеш да я изразяваш. Направи мисловно пътуване. Върни се точно там, където този страх за първи път се е прокраднал в сърцето ти и се пребори с него. Освободи се, всичко зависи от теб."
Бабата й подарила топла усмивка и я прегърнала силно, след което я изпратила да отпочине и помисли върху думите й.
Същата нощ момичето сънувало странен сън. Намирала се в детската си стая отпреди много години. Бил късен следобед, а през прозореца се виждало топлото залязващо слънце. Стаята била непокътната, само в ъгъла на леглото се намирало свито и плачещо дете. Това дете била самата тя.
Спомнила си въпросния ден. Именно тогава за първи път започнала да обвинява себе си за случващото се в семейството. За проблемите. В този ден си беше казала, че тя не е достатъчно добра и заради нея се случва всичко лошо. Беше си обещала, че повече няма да бъде щастлива, защото не го заслужава. Тъга стегна гърлото на голямото момиче. Едно малко и невинно дете, незнаещо нищо за света, но натоварено с непосилно бреме.
Момичето се приближи внимателно, седна на леглото и я прегърна. Положи малката й глава с дълги кестеняви коси на коленете си и започна да я гали и да и шепне мили думи: "Всичко ще бъде наред мило дете. Вината за случващото се не е твоя, няма смисъл да се обричаш на страх и угризения, те само бавно ще разяждат крехката ти душа. Запази светлината в себе си и обичай. Аз направих тази грешка, сега е късно, но ти можеш да я поправиш."
Малкото момиченце спря да хълца и вдигна поглед към непознатата. Големи, влажни и тъжни очи се огледаха в нейните сухи, също пълни с тъга, но и с надежда, че може да вдъхне сили и увереност на малкото дете, да го спаси от тъжната съдба на скитащ и объркан човек след време.
"Вземи тази верижка, винаги я носи и в моменти на тъга и отчаяние я поглеждай и си припомняй, че някой те обича, че си добър и достоен човек, че можеш да се справиш със всичко. Не търси някой да ти го казва, защото ти вече го знаеш, само си го припомняй. Припомняй си, че се обичаш."
После свали медальона от врата си, закачи го на нейния, избърса последните сълзи от бузите й и я прегърна силно. Дълго стояха така докато слънцето не залезе и двете не се унесоха в спокоен сън.
Тогава голямото момиче се събуди от съня си, обзето от особено вълнение. Беше отпочинало и много заредено, за първи път от много време изпита спокойствие и истинска вяра, че всичко ще бъде наред. Какво се случваше, дали само заради прекрасния сън се чувстваше като преродено или имаше още нещо?
Преди да се впусне да търси старата жена, за да й разкаже съня си, забеляза нещо лъскаво на нощното шкафче. Отдавна забравен медальон необезпокояван красеше дървената мебел. "Спомни си.." отекна в съзнанието й. "Спомням си", прошепна, пое дълбоко въздух и се усмихна, "Спомних си."
