Писмо до мама
Мила мамо, май това е първото писмо, което ти пиша. Може и да съм ти изпращала някоя и друга картичка от морския бряг, когато бях тийнейджърка, но нямам спомен за осъзнато действие да седна да ти напиша писмо.
Та, здравей, мамо. Ето го и моето първо писмо до теб. Съжалявам, че не мога да ти го предам лично или да ти го изпратя по пощата. Куриери също не стигат там, където си ти в момента.
Но аз вярвам, че когато думите оставят своя отпечатък, те са по-близо до вечността от всичко друго. Ако можех да пея, бих ти изпяла песен, за да ме чуеш. Винаги е по-добре да чуеш, отколкото да четеш, но моите възможности стигат до този бял лист и думите, изпяти върху него.
Първо ще ти се скарам, мамо. Откакто те няма физически в моя живот, се опитвам да си поговоря с теб, но не те усещам. Не ми е същото. Ако някой ме попита какво не ми достига, ще му отговоря – ароматът и топлите кафяви очи.
Да знаеш, че имаше най-меките очи. Като одеяло. Прегръщат те и ти става уютно. Липсва ми някой да ме погледне с твоите очи.
Срещам всякаква палитра от цветове – любопитни, изследващи, пронизващи, страстни, зли, добронамерени, но никога не ме обагрят с твоя неподправен поглед на безусловна любов.
Липсва ми някой да ме обича такава каквато съм. Липсва ми вярата, крилете, безопасната мрежа. Откакто те няма, падам много. Къде сама се спъвам, къде ме бутат, падане след падане.
Не се наранявам много. Само леки синини и тук таме одраскано. Не ме боли чак толкова, но честно казано, умората в крайниците ми става все по-осезаема. Надигам се. Няма как. Но с все по-голяма болка в сухожилията на сърцето ми.
Понякога се оглеждам да видя някой топъл кафяв поглед, на който да се опра, но много често няма никой. И е някак празно, пусто. Свидетели на паданията много, но след допира на настръхналата ми кожа до мъха на земята, всички се разбягват.
Не се сърдя, но да ти кажа честно, мамо, понякога ми е самотно. И се сещам за теб и за всички твои думи. Как не съм те слушала? Как не съм ти вярвала колко важно е да съумееш да съхраниш, не само да рушиш.
Аз избих стените около себе си, но останах и без почва под краката си. И сега някак вися, мамо. И се опитвам да се хвана, но ми е трудно. Няколко пъти се оставих в чужди ръце, които ме хванаха, колкото да поема въздух и пак ме пуснаха.
И на тях не се сърдя. Не са длъжни да носят моята тежест. Всеки предпочита перце, пред тухла. По-красиво е.
Нищо, че перцето не си тежи на мястото и излита, а с тухлата можеш да построиш дом. Перцето пада на земята, когато е тихо и спокойно, а домът се строи на разчистено.
Сега вече не чакам силни мъжки ръце, които да ме хващат, мамо. Искам да сбъдна едни чисти, топли, безусловни кафяви очи на мъж, който да постави тухлата под мен и да ми построи импровизирана пътека.
Накъде? Питаш ме. Накъдето и да е. Стига да не духа силен вятър и да има усещане за чист дом. Знам колко много искаше аз самата да стана майка. И това ще се случи, мамо. Просто не спирай да вярваш в мен и в моята интуиция.
Ще те помоля само да си по-чест гост в сънищата ми и да ми дадеш шанс да видя отново най-любимите кафяви очи. И твоите...И неговите...
Запази се в мен, мила мамо!
