Представи си, че беше умрял вчера
Интересувате ли се от чуждото мнение? Интересувате ли се от мнението на очевидни невежи, които щом не се справят с определено нещо, решават да го плюят? От мнението на хора, които са достигнали пиковата точка на егоцентризъм и са решили, че щом те не успяват, никой няма да успее, а тези, които са се научили, са сбъркани. Ако се интересувате от този тип мнение, проблемът не е обкръжението, а във вас.
Никой не ви е виновен, че сами търсите доказателства за своята бездарност. Заядливците казват каквото казват и правят каквото правят не за да ви смачкат и да ви съсипят душата, а защото самите те се чувстват зле. И искат и вие да се почувствате зле, да видите света от черногледата им призма. А вие със скрития си комплекс за малоценност, имате нужда само от две остри думи, за да загубите увереност в себе си и да се вините, че не правите нещото, както трябва.
А всъщност, тези, които ви нападат, също толкова неудовлетворени от себе си (ако не и повече), колкото и самите вие. Но стратегията е различна. Докато едните търсят някого да критикуват, да му се надсмиват и да му се подиграват, защото са били критикувани и подигравани като деца и са приели, че това е най-доброто, което могат. Другите си търсят човек, който да ги критикува, да им се надсмива и с когото да се чувстват все едно са пълен боклук, защото такива са били отношенията с най-близките им хора като деца.
Но като деца рядко си казваме не ми пука, а се нахъсваме да правим това, което другите правят, да зачитаме това, което другите зачитат, да се съгласяваме с тях, за да се почувстваме част от колектив, който ни цени и обича. Ако това не проработи, в желанието си да се почувстваме специални, дъвчем всеки, който е по-успял от нас.
От тази рамка се излиза трудно, защото сме станали толкова зависими от търсенето на чуждо одобрение и внимание, че се чувстваме като в абстиненция без комплиментите на другите. Появява се нуждата някой да ти каже браво и да ти пише шестица, смятайки, че това ще ти вдигне самочувствието. Обаче – изненада – празнотата и чувството, че нищо не струваш няма да се изпарят като с магическа пръчка, само защото си хвърлил отгоре един чаршаф от няколко хубави думи.
Без значение колко пъти ще си казвате, че това не е така и трябва да се вписваш 100% в средата си и да се съгласяваш, особено ако хората са с авторитет, вътрешното ви аз няма да е съгласно и няма да спре, докато не тръгнете в посоката, в която наистина искате да вървите. Тогава се появяват т.нар. емоционални кризи. Кризи, които целят да ни държат към личния ни морален кодекс, но усещанията са близки до смъртта и повече плашат, отколкото да приличат на житейско прозрение.
Смисълът е, че когато си близо до смъртта, тогава приоритетите ти изпулват. Само тогава не се интересуваш какво искат околните, а мислиш какво искаш ти. И за да не се налага всеки път, щом забравиш за себе си, да те блъска камион, психологията препоръчва практика, наречена "А ако утре никога не дойде".
Това, което трябва да направите, е да си представите, че сте умрели вчера. Представете си при какви обстоятелства сте починали и кой е най-силно наранен от новината за смъртта ви. Представете си какви са реакциите на познатите ви, когато разберат, че вече няма да сте сред тях.
След това си задайте въпросите – За какво съжалявам най-много; Какво оставих недовършено; Кои бяха най-хубавите ми спомени; Какво обичах да правя, а не правих достатъчно; Ако знаех, че ще умра и можех да съставя списък с неща, които да направя, преди това да се случи, какво щях да напиша; Ако можех да живея втори живот, какво щях да променя.
Може да си отговорите на тези въпроси веднага, а може и след време, но отговорите им ще са основата на вашите лични принципи, като ще се иска само кураж, за да превърнете желанието в действие. Какво щяхте да направите, ако знаете, че никой няма да ви критикува, но и никой няма да ви похвали?
Тези отговори ще ви дадат целта, благодарение на която ще се отлепите от целите и мечтите на другите, защото ще си имате свои. Няма да вървим като в строй на комунистическа република, а всеки ще следва личното си щастие, това което го кара да се чувства жив, а не това, което го държи към монотонността на неудовлетворението му и което го причислява към хора, също толкова вкиснати от безсмислието на ежедневието си.
Животът ни се гради от изборите и решенията, които взимаме всеки ден. Всеки иска да живее пълноценно, но истински пълноценен е животът, когато играем по своите правила и си носим отговорността, вместо да се оглеждаме за оправдание. Защото вашият живот не принадлежи на никой друг, освен на вас и от вас зависи дали вървите напред или сте в застой.
Сами решавате дали ще сте публиката пред телевизора, ще обсъждате кой как е облечен и гримиран, кой какво може и не може, защото ви е страх да излезете от мишата си дупка, сбогувайки с идеала, че може да угодите на всички, които ви гледат под лупа. Винаги ще има недооценен, който ще злослови.
