Самотата е моя. Принадлежа ѝ.

Самотата е плашеща. Много хора се страхуват от нея. Много хора я мислят за грозна дума, тежка дума. Чувство, усещане. Самотата е моя. Принадлежа ѝ. Без нея нямаше да съм себе си. Без нея нямаше да знам отговорите на нито един от въпросите си. Онези отговори, които се съдържат само в мен. Имам нужда от нея, за да ме има. За да продължавам да раста и да се променям. Оприличавам се с нея. Не се страхувам да бъда сама. Не ме плаши тишината. Никога не съм имала крайна нужда да запълня присъствието до мен с някой - по какъвто и да е начин. Уютна съм сама на себе си и съм най-страхотната си компания. За разговори, за слушане. Може би и заради това не разделям времето си с който и да е. Никога не е случайно. Винаги го правя само с хора, които има какво да ми дадат. Които могат да се съревноват в дуел със самотата ми. Да ѝ надвият.

Единак съм. Нищо диво не ми е чуждо. Не съм от хората, които трябва да имат човек до себе си на всяка цена, иначе биха се чувствали половин човеци. Не знам какво значи тази неистова нужда. Нямам я. Не се влюбвам от пръв поглед. Не вярвам в комплименти от хора, които познавам от скоро. Не вярвам в думи. Живея винаги с едно наум. И не - не се напрягам, напротив, безумно спокойна съм. Плашещо спокойна. Допускам трудно, но пускам лесно. Магията на живота ми. Лекотата. Моята цялост. Сила. Моята извън вселенска способност. Не се родих така - научиха ме хората. Онези хора, които винаги си тръгваха. Няма значение каква роля са играли в живота ми - просто си тръгваха. Един, втори, трети. Приятели, половинки, всякакви. Щрак. Здравей. Беше ми приятно. Чао. Сбогом.

Първите пъти се вдетинясвах доста, след което разбрах, че хората си тръгват и не го взимам за кой знае колко голяма работа. Не е лично, част от пътя е. Нищо не се е случило. Имам себе си. През цялото време. Аз съм. И съм тук. Винаги съм била тук. Тези неща и тези хора помогнаха много, за да пиша с такава увереност за разделите, за хубавото в живота, за любовта ми към него. Тези хора ми помогнаха да оценя себе си и да се радвам на себе си. Тези хора, ми помогнаха да стана това, което съм. Имах нужда от тях. Никоя среща и никоя раздяла не е била случайна. Това научих в самотата си. Това ми даде тя. И любовта към живота - най-вече нея. Желанието да споделям себе си. Нуждата ми да го правя.

Изливам душата си върху белия лист. Ако си достатъчно грамотен, ще я прочетеш. Ако си достатъчно умен, ще знаеш, че можеш да ме напишеш както си пожелаеш - мога да бъда всякаква. Пълна с правописни грешки, но стойностна.

Автор: Силвия Крумова