Спрете войната със себе си
От HighViewArt
Лао Дзъ казва, че "Когато излизаме от битките, виждаме по нов начин – с очи, незамъглени от желанието."
Непробудният ум е склонен да води война против начина на съществуване на нещата. За да следваме пътя със сърцето си трябва да разбираме целия процес на воюването извън и със себе си, да разбираме, как започва, и как свършва.
Корените на войната са скрити в невежеството. Без разбиране лесно можем да се объркаме от мимолетните промени в живота, неизбежните заплахи, разочарования, от ненадеждността на съществуването под въздействието на старостта и смъртта.
Неправилното разбиране води до война с живота, където се мятаме между болката и страстното желание, безопасността и насладата, които всъщност никога не могат да дадат истинското удовлетворение.
Войната ни с живота се проявява във всяко измерение на съществуването ни – както външно, така и вътрешно. Воюваме със себе си, със семействата и обществата си, воюват раси и нации. И всички войни между хората са отражение на вътрешния ни конфликт и страх.
Воюваме постоянно, за да избягаме от факта, че сме толкова ограничени и свързани с толкова много обстоятелства, които не можем да подчиним. Но вместо да се отдръпнем от страданието, ние продължаваме да си го създаваме, да воюваме с доброто, със злото, с недостига и с излишъка, с мигновеното и продължителното, с правилното и неправилното – продължаваме патетично тази схватка.
Съвременното общество поощрява склонността на ума ни да отрича или потиска осъзнаването на реалността. Нашето общество е общество на отрицанието, поставя ни условия, за да ни пази от някаква пряка трудност или неудобство.
Губим огромно количество енергия за отричане на собствената си неувереност, сражаваме се с болката, смъртта и загубите, крием се от основните истини на Вселената и собствената си същност.
За да се заградим от въздействията на природата, ние поставяме климатици, печки и топли дрехи, които да ни пазят във всеки сезон. За да се заградим от призрака на старостта и забравата, правим реклами с младежи, а в същото време изпращаме старците си в домове за инвалиди или престарели.
Крием душевноболните в психиатрични болници, пращаме бедняците в гета, които обграждаме със скоростни магистрали, за да може достатъчно щастливите хора да не виждат обкръжаващото ги страдание.
Ние отричаме смъртта. Почти сме уверени, че нашите покойници не са умрели, обличаме труповете във фантастични одежди и ги гримираме като за бал, за да са представителни в собственото си погребение.
В собствения си фарс, правим нещата да изглеждат така сякаш войната ни не е война наистина. Променихме името на военното министерство в министерство на отбраната, а цял клас ядрени ракети наричаме "стражи на мира".
Как успяваме толкова последователно да се обграждаме от истините на съществуването си? Ползваме отрицанието, за да не виждаме болката и трудностите в живота, същото се отнася и за наркотиците.
Тези склонности се проявяват под формата на принудени повторни връзки, които ползваме, за да се отклоним от чувствата и да отречем трудностите в живота си. Рекламата се старае да запази темпа ни – поддържа потреблението, пушенето, алкохолизма, вманиачаването в храната, парите, секса.
Болезнените ни склонности ни правят нечувствителни към това, което е – помагат ни да избегнем собствените си преживявания и обществото поощрява тези склонности със силната музика на фанфарите.
Към нашето общество, най-добре от всички се приспособява този, който не е жив и не е мъртъв, а просто лишен от чувствителност – ЗОМБИ. Ако сте мъртви, не можете да работите за обществото, ако сте изцяло живи, вие отричате много вътрешни процеси на обществото – расизъм, замърсяване на околната среда, заплахата от ядрена война, надпреварване във въоръжаването, нездравословна питейна вода, канцерогенните хранителни продукти.
Затова нашето общество има интерес да въздейства на нещата, които смекчи остротата на положението и поддържа привързаността ни към заразни идеи, като така се задържаме в леко нечувствително състояние, подобно на зомби. Следователно самото ни съвременно общество на потреблението функционира като наркоман.
Една от най-разпространената заразна идея е бързането.Технологичното общество ни подтиква да ускоряваме темпа на производителност и въобще темпа на живота.
В общество, което изисква живот на ускорение, бързина и заразни навици, ние ставаме нечувствителни към собствените си преживявания. В такова общество едва ли е възможно да се утвърдиш в собственото си тяло или да запазиш връзката със сърцето си, без дори да става въпрос за връзка с друг човек или със Земята, на която живеем.
Вместо това откриваме, че нарастващо се изолираме и сме самотни, откъснати един от друг и от естествената тъкан на живота. Големи къщи, празни автомобили (само шофьор), джиесеми, хендсфрита и в същността дълбока самота, чувство за вътрешна празнина. Такава е най-разпространената в обществото ни болка.
Не само отделни хора са загубили чувството за взаимна връзка, изолацията създава болка и в цели народи. Силите на разделяне и отричане раждат взаимно неразбирателство на международната арена, екологични бедствия и безкрайни стълкновения между държавите. Истинската духовна практика ни налага, да се научим да прекратяваме войни.
Това е първата стъпка, но фактически трябва да я повтаряме отново и отново, докато не се превърне в начин на съществуване. Вътрешното спокойствие на човека, който наистина е "един свят", удовлетворява всички съвкупно вплетени тъкани на живота и така умиротворението се оказва, както вътрешно, така и външно.
За да спрем войната, трябва да започнем от себе си. Не можем да се променим към добро с единствен акт на добра воля. Все едно умът да се освободи от себе си или да се издърпваме нагоре за ушите.
Когато се борим да променим себе си, фактически само продължаваме стереотипите на самоосъждане и агресивност, поддържаме войната против самите себе си, каквито сме в живота. Такива волеви актове обикновено водят до неочаквано неприятни последствия и в края на краищата, често засилват привързаностите или отричането, които искаме да променим.
Дълбокото недоверие към авторитетите подтиква един младеж да се захване с медитация. Бил бунтар в семейството си, което е разбираемо, защото майка му е била много жестока. Бунтувал се и в училище, дори го напуснал, за да се свърже с контракултурата. Водил борба и с приятелката си, защото смятал, че тя искала да го подчини на себе си.
После тръгнал да търси свободата в Индия и Тайланд. Това дало известни резултати и той решил да проведе живота си в манастир на строга практика, за да се омиротвори. Но след известно време отново попаднал в конфликт – ежедневната работа не му оставяла достатъчно време за медитация. За нея му пречили и шума на посетителите, и шума на случайни автомобили.
Чувствал, че учителят не го напътства достатъчно, поради което медитацията му е некачествена – не изключва ума. Борил се да успокои себе си, а го правел по своему – не воювал със себе си, а със света.
Веднъж, в края на една групова медитация учителят му казал: "Бориш се със всичко. Случва се така, че ти пречи храната, шума, задълженията в манастира, пречи ти дори собствения ти ум. Не ти ли се струва странно това? Интересно ми е – когато чуваш шума на кола, наистина ли тя напира към теб, за да ти пречи или ти си извън себе си, заради притесненията на егото? Кой на кого пречи всъщност?".
Осъзнавайки ситуацията, момчето се разсмяло и този момент положил началото на обучението му по прекратяване на войните.
Целта на духовната дисциплина се състои в това, да ни даде метод за прекратяване на войната. Не с усилие на волята, а органично, с разбиране и постепенна подготовка. Непрекъснатата духовна практика може да ни помогне да открием нов възглед към живота, с който се освобождаваме от сраженията си.
"Излезем ли от битката, виждаме нещата по новому, с незамъглени от желанието очи." Виждаме, как всеки от нас създава конфликти, как постоянно има симпатии и антипатии, противопоставяне на всичко плашещо ни. Виждаме превзетите си мнения, алчността и рефлексите на защита.
Трудно ни е да гледаме всичко това, но тези факти съществуват. Чак тогава разпознаваме зад всички непрестанни битки, всепроникващото чувство за непълнота и страха. Виждаме, колко здраво е държала затворено сърцето ни борбата с живота. Но, когато се освобождаваме от сраженията и отваряме сърцето си за нещата, каквито са, постигаме успокоение в сегашния момент.
Само в този миг можем да открием извънвременното, вечното. Само тук можем да намерим любовта, която търсим. Любовта от миналото е само памет, любовта в бъдещето е фантазия. Само в реалността на настоящето можем да обичаме, да се пробуждаме, да открием мира, разбирането и връзката със себе си и света.
Автор: Валентина Великова / Източник: evolife.bg
