Удареното от ток място
От HighViewArt
На този свят никога не съм предполагал, че ще обичам една жена повече от всичко останало в живота си.
Да, но нещата никога не се случват така, както ги мислим. Много съм се чудил какво ли щеше да се случи с двама ни, ако не бяхме поели по различни пътища.
Навярно това никога няма да го разбера. Въпреки всички изминали години, аз съм си все същият човек с единствената разлика, че косите ми вече не са кафяви. През последните няколко месеца установих, че съм започнал драстично да “побелявам” и то буквално. От лявата страна на главата ми имаше доста “снежинки”, така наричах белите си коси на галено.
Годините не бяха напреднали кой знае колко, но вече не бях младеж. След няколко месеца щях да навърша цели тридесет и пет години. А, кога бях на двадесет.. Изминали са точно петнадесет години оттогава, като си помисля, сякаш беше вчера. С времето всичко остарява ала душата има памет и помни докрай. Не ми се отдават романтичните обяснения, но съм научил през годините доста неща от липсата. С една дума, ако трябва да я опиша бих казал, че е пропаст - пропадаш и няма измъкване. Какво да ви кажа, не ми беше лесно да свикна с отсъствието на една жена, на пръв поглед случайна, но никога не е била.
Няма да се впускам в подробности за запознанството понеже цял разказ ще напиша за този ден. За раздялата не мога да говоря, още ме присвива коремът от спомена. Последният път, когато я видях не знаех, че ще бъде последен. Нямах ни най-малка представа. Тези неща, ако имахме дарбата да ги предвиждаме, светът би бил едно съвсем различно място за живеене.
През лятото на миналата година бях отишъл на почивка. С още няколко приятелчета се организирахме и направихме резервация в едно изключително красиво райско кътче в покрайнините на Родопите. Много отдавна се канехме да отидем и за мой късмет точно тези дати избрахме (беше началото на август). В нашия град жегата беше нетърпима и само се чудех как да се разхладя. С какъв акъл съм тръгнал още не зная или съм усетил какво ще последва. Наистина нямам отговор на този любопитен въпрос, но съдбата си знае работата.
Резервацията ни беше за три нощувки и на четвъртия ден трябваше да се връщаме. Такъв беше планът. Когато пристигнахме в хотела, няма и час след настаняването излязохме да разгледаме околностите и кое накъде е.
Не беше такъв топлик, както в града. Ако не бях на работа, можех да остана там цяло лято. Навсякъде зеленина, красиви екопътеки, един голям парк и на десетина километра едно малко градче с красиви каменни улички. Голяма красота. Бях заринал камерата с хиляди снимки, повечето, от които хаотично снимани, но все пак сполучливи. Вечерта на същия ден след вечерята се оттеглих в стаята, за да си почина. Умората капеше от очите ми, сълзяха, едва стоях буден, но така се загледах в снимките, че любопитството надделя. Без съмнение всичко бях снимал. Както разглеждах снимките една след друга, изведнъж попаднах на една странна снимка - една жена снимана в профил и отзад се виждаха къщите на градчето, което бяхме посетили. Лицето на тази жена ми се стори познато, но не обърнах особено внимание.
Прегледах още няколко снимки и същата тази жена фигурираше и в останалите снимки. Кога съм я снимал, нямах спомен. Все пак не се виждаше ясно лицето. Нещо обаче взе да ме връхлита. Не исках да си мисля това, но колкото повече ги гледах, толкова повече жената ми приличаше на същата онази, която споменах в началото. Звучеше тъпо да е тя. Как точно след толкова време, ще се срещнем точно на това място и разни такива мисли ми минаваха през ума. Бях се разсънил до дупка. Завъртях цялата галерия, но на нито едната снимка не я видях изцяло. Цяла вечер за това мислех. Не помня как съм заспал.
На следващата сутрин първата ми работа беше да отида пак там. Ако ме питате защо отидох, не мога да ви отговоря. Просто така исках и това направих,сякаш нещо ме водеше натам. Обиколих около същите къщи. Имаха големи градини и едва се виждаше от вътрешната страна какво има. Точно пред тези къщи я бях хванал в кадър. Сигурно съм изглеждал като полудял. Стоях и се оглеждах.. На следващия ден се повтори същото, на по-следващия ден пак така. Тогава беше и последен ден от почивката и знаете ли какво се случи.
Докато бях седнал на една от пейките, изплезил език от великото мислене, тя случайно мина пред мен на съседната улица. Ток ме удари. Последното нещо, което бях очаквал да видя там беше тя. След толкова време да видя човека, за който мисля всеки ден. Беше много странно. Не бяхме говорили от години. Не се бяхме сбогували едно време, защото не знаех, че ще заминава за постоянно. Само знаех, че отива при сестра си на гости и дотам. След това нищо не чух повече за нея. Не знаех как да реагирам. Тя вървеше напред и не се обърна изобщо. Имаше толкова неща, които исках да я питам, но как след толкова време? Тя ми беше един от най-близките хора и изведнъж изчезна от живота ми, изпари се и аз бях опарен. Обичах я по свой си начин. Дали мисълта за нея или самата нея съм обичал се зачудих. Как може да обичаш човек, който те е изоставил.
От друга страна. бяхме деца и си мислех, че ще продължи вечно, но не стана така.
В крайна сметка мога да кажа, че се трогнах от тази среща. Не я заговорих, само я проследих с поглед, докато минаваше покрай мен. Възможно е и да не ме е познала.
Обаче съдбата ни събра отново. Моментно беше, но беше. И казват, че светът е малък, много е вярно, повярвах го. Изобщо не се беше променила, поне на външен вид освен цвета на косата си - едно време беше светло кафява, а тогава като я видях бе черна. Както и да е. Тя ще бъде от хората, които остават “тръпка” или така нареченото “удареното от ток място”, но дали до време или завинаги само времето щеше да покаже...
Автор: Йозлем Мехмед
