Уста Колю Фичето - една от ярките фигури в българското Възраждане

7 септември 2014

Работех неотдавна на улица "Уста Колю Фичето". Като абсолютен профан в началото си мислех, че има някакво объркване в наименованието или че някой пиян чиновник е допуснал грешка в специалния регистър на наименованията на улиците. Скоро след това един от колегите ми ме погледна с интерес и каза: "Уста, значи майстор". Проверих, както прави съвременната младеж в интернет и ми излезе куп образователна информация, с която да запълня собственото си невежество в средата и хубаво по ръбовете.

Седмица – две по–късно дойде нов колега. Също не знаеше какво значи думата и защо улицата се казва така. Та от дума на дума, реших да споделя наученото, да го преразкажа, за да го запомня и да ви покажа "защо се чувствам горд, че съм българин".

Никола Филчев е роден в Дряново. Наричан e с прозвището "уста", произлизащо от арабското "устаз" (майстор, учител, професор). На три години остава без баща и едва десет годишен започва да учи занаят при тетевенските майстори дюлгери. През 1817 г. постъпва в западнобългарската строителна школа в град Корча, за да усвои изкуството на каменоделството и строителството. На 23 години става калфа, а на 36 е общопризнат майстор от целия дюлгерски еснаф.

Един от митовете, витаещи в българското съзнание е, че Колю Фичето е бил "самоук майстор" и "прост зидар". Всъщност той е получил своето образование в двете най–добри за времето си школи в България. Интересувал се е и е бил запознат и с европейската архитектура в този период. С голяма точност се е справял с изработването на количествени и стойностни сметки, като сам е избирал материалите, с които да работи. Освен занаят, той е говорел турски, гръцки и румънски език. Умира през 1881 г. в Търново, а морският нос Фичето в Антарктида носи неговото име. Архитект Никола Филчев остава една от най–ярките фигури в българското Възраждане.

През 1849 г. започва едновременно строителството на църквите "Св. Димитър" в Лясковец, "Св. Никола" в Горна Оряховица, "Св. Николай" в Дряново и "Св. Марина" в Търново, "Къщата с маймунката" и още няколко къщи в Лясковец, Търново и Горна Оряховица. За три години, той успява да приключи проектите си, което е свидетелство за "прекрасен time management", както бихме го нарекли днес.

Опитах да проверя достоверността на кратката история по–долу, която открих в Iliyapehlivanov.blogspot.com, но за съжаление никъде в историята на "Нотр дам" няма поместена следната информация. Затова с нетърпение чакам да отида отново в Париж и да разгледам от друг ъгъл един от най–известните архитектурни шедьоври на града на любовта. Ето какво пише в блога на Илия Пехливанов:

"По същото време, когато е строен мостът край Бяла, в Париж катедралата "Света Богородица" била проядена от корозия. Хората там с ужас забелязали как една от стените й се руши и започва да се огъва. Тамошните инженери не успели да предотвратят ръждата - опасността вземала застрашителни размери. Узнал за това и Мидхад паша, който бил възпитаник на града на Сена. И помолен от парижките си приятели, той пратил завоювалия доверието му Николай Йованович от Дряново - така се подписвал на камък Майстора.

Слиза Фичето на парижката гара, ама не вижда никой да го чака. Стои си скромно! Изтеглили се пътниците и тогава посрещачите разбрали, че това е българският строител. Завеждат го в катедралата, оглежда я той внимателно отвсякъде и открива струйката подпочвена вода - виновницата за корозията. Извежда водата навън, каптира я и даже изгражда чешмичка - водата изтичала вече извън храма. Французите били благодарни, харесали Майстора и му предложили да остане при тях, в Париж! Но... чакал го недостроеният мост край Бяла! А там, до парижката "Света Богородица", казват, че чешмичката още си тече."