Защо се страхувате да бъдете "много"?

10 февруари 2015

Обичате ли хората, с които не можете да бъдете "много"? "Много" страстни, "много" мълчаливи, "много" открити, "много" ярки, "много" живи?

Обичате ли ситуациите, в които е нужно, именно нужно, да забравите себе си, да сдържате силата си и почти да престанете да дишате? Естествено, че не ги обичате, но ги създавате всеки ден или поне прекалено често… За да изградиш бизнес, да изкарваш пари, да поддържаш репутация, да не униваш, трябва да изглеждаш неуязвим...

Как ви се струва такъв живот с наполовина вдишване и издишване? Живот с хронически бронхит на самоизявата, с постоянна кашляща самореализация? Живот с мотивация, здраво заседнала в убежденията на рационалния ум. Как ви се струва?

Някога сте били дете. Помните ли? Детето все още не знае, че може да общува с половин глас или двусмислено. То просто живее, диша, прави муцунки, смее се, пъчи се. То не знае, че има общуване с ума и общуване със сърцето. То прекарва деня си по усет, а не по план. И ако с някого му е задушно, не затаява дъх, а бяга, бие се или плаче.

Когато сте били деца не сте се страхували да попадате в глупави ситуации, да падате, да грешите. Достигайки до върха, сте мечтали за друг, по-висок, и после за още по-висок. А сега икономисвате сили и свидливо пресмятате всяка инвестиция на чувствата.

Детето винаге е "много". "Много" искрено, "много" шумно, "много" доверчиво, "много" игриво, "много" живо… Но сега вие вече сте забравили какво е да бъдеш "много". Сега сте разбрали кое е правилно, кое е задължително, кое е необходимо. И си напомняте, че е опасно да бъдеш "много" жив. Защото няма да ви приемат насериозно. Няма да ви приемат за свои тези, които също отдавна не са "много", но затова пък са с високо положение.

Вие сте откъснати и от силата си, и от чувствата си. Не усещате вкуса на живота, който ви прави живи – именно вас. Отказали сте се да бъдете "много" самия себе си. Дресирали сте ума си виртуозно да ви скрива, а не да ви проявява. Защо?

Кое е това, заради което си струва да се живее наполовина, да се диша с един бял дроб и да се общува с половин усмивка? Кое е това, заради което си струва да спазвате дистанция, да имате много контакти, но толкова редки срещи, от които да ви е отвътре по-топло и по-широко. Наистина ли комфортното диванче на амбицията и престижният костюм на безопасността са всичко, за което сте достойни и което сте си позволили, пораствайки?

Из книгата на Алеcсандра Успенска "Витражи вечности".

Превод: Ивелина Димитрова за Myvelikoturnovo.com