Биеналето, което кураторът не доживя

На 8 април 2025 г. Койо Куох изпраща на президента на Венецианското биенале кураторския си текст. В него стои заглавието на изложбата, която ще подготвя следващата година: In Minor Keys. Тридесет и два дни по-късно тя умира.

На 9 май 2026 г. изложбата отваря врати — точно както Куох я е замислила. За първи път в над стогодишната история на Венецианското биенале кураторът на основната изложба почива по време на подготовката ѝ. И за първи път институцията решава да реализира замисъла на човек, който няма да види как изглежда осъществен.

Изложбата може да се види до 22 ноември. Остават три месеца и половина.

Какво остава от един замисъл

Куох е назначена за артистичен директор на изкуствата в Биеналето през ноември 2024 г. Дотогава тя ръководи Zeitz MOCAA в Кейптаун и е основател на RAW Material Company в Дакар — институции, които сама е изградила и които променят представата за това къде се прави съвременно африканско изкуство. През 2020 г. получава голямата награда „Мерет Опенхайм“.

За шестте месеца между назначението и смъртта си тя успява да определи почти всичко: теоретичната рамка, подбора на 111 участници и техните произведения, авторите на каталога, графичната идентичност и архитектурата на пространствата.

Едно нещо остава неопределено. Златните лъвове за цялостно творчество тази година не се присъждат, защото Куох не е успяла да ги финализира. Биеналето предпочита да остави наградата непопълнена, отколкото да я реши от нейно име.

Изпълнението поема екипът, който тя самата е избрала: съветниците Гейб Бекхърст Фейхо, Мари Елен Перейра и Раша Салти, главният редактор Сидхарта Митер и асистентката Рори Цапайи. Месец преди смъртта ѝ те прекарват заедно седмица в Дакар, в RAW Material Company. Тази среща се оказва последната възможност да се уточни как точно замисленото трябва да изглежда в пространството.

Въпросът, който не се разрешава

Критикът на The Art Newspaper описва състоянието си при обхождането на Централния павилион и Арсенала с един въпрос, който не го напуска: как би направила това Куох.

Тук е същината на казуса и той е по-интересен от която и да е оценка на изложбата.

Кураторството не е списък. То е решение за разстояние между два обекта, за реда, в който се влиза в залите, за това какво се вижда, когато се обърнеш. Куох е избрала произведенията, но не е поставила нито едно от тях. Значителна част от работите изобщо са завършени след смъртта ѝ — този брой нови произведения е по-голям от обичайното за издание на Биеналето.

Екипът е работил в добросъвестност и с одобрението на семейството ѝ. Но колкото и близо да са били, те могат да отгатнат само донякъде. Задачата да въплътиш чужда визия точно както би я въплътил нейният автор е невъзможна по определение — и това не е упрек към изпълнителите, а описание на положението.

Резултатът получи по-скоро добри, отколкото възторжени оценки. The Art Newspaper даде три звезди и половина. Общото усещане на критиката е за изложба, в която идеите на Куох се разпознават и се чувстват, но които някой друг е трябвало да преведе в пространство.

Тихите тонове

Заглавието идва от музиката, но Куох го използва в няколко смисъла едновременно. Минорните тонове са тези на песните, които произвеждат красота въпреки трагедията — мелодиите на бегълците, възстановяващи се сред руини. Но keys означава и малки острови, каита. Убежища.

Кураторският ѝ текст формулира отказ: вместо спектакъла на ужаса, вслушване в по-ниските честоти. Търсене на местата, в които достойнството на живото е запазено.

Изложбата започва с покана към посетителя да спре и да си поеме дъх, а веднага след това — със стихотворение от загиналия палестински поет Рефаат Алареер. Изборът работи на две нива: като отпратка към времето, в което живеем, и като оправдание за самото решение изложбата да се състои след смъртта на автора си.

Критиката отбеляза и напрежението в тази позиция. Frieze посочи, че при цялата си чувствителност към страданието изложбата остава забележително сдържана, когато става дума да назове държавното насилие в границите на Джардините. Дали това е недостатък, или е точно онова, което заглавието обещава — отказ от спектакъла — е спор, който изданието не разрешава.

Останалото

Тазгодишното издание има и други първи неща. Националните участия са 99, като седем държави се представят за първи път — Гвинея, Екваториална Гвинея, Науру, Катар, Сиера Леоне, Сомалия и Виетнам. Международното жури е изцяло женско, начело със Соланж Оливейра Фаркас.

Но онова, което ще се помни за 61-вото Венецианско биенале, вероятно няма да е нито броят на държавите, нито съставът на журито.

Ще се помни, че една институция е избрала да не преправя. Че екип от петима души е приел да работи в сянката на чужд замисъл, знаейки, че всяко тяхно решение ще бъде мерено спрямо решение, което никога няма да бъде взето. И че изложба, посветена на красотата, произведена въпреки трагедията, се оказа точно това — включително по начин, който авторът ѝ не е предвиждал.

In Minor Keys, Джардини и Арсенале, Венеция, до 22 ноември 2026 г.