Какво реши да погледне Венеция

В събота вечер на Лидо журито на 83-ото издание на Венецианския фестивал раздаде наградите си и ако човек ги подреди една до друга, се вижда нещо, което рядко се вижда в такива списъци: последователност. Петимата основни лауреати не си приличат по жанр, държава или мащаб. Приличат си по въпроса, който задават — какво се случва с хора, които историята е решила да не вижда.

Златният лъв отиде при датската режисьорка Мей ел-Тухи за Kvinde ukendt („Непозната жена"), копродукция между Дания, Швеция и Латвия. Действието е в Дания след края на нацистката окупация. Млада гувернантка се готви да се омъжи за богатия си възрастен работодател, докато около нея бавно се разчува, че по време на войната е имала връзка с германски офицер. Филмът проследява как тя се опитва да овладее разпространението на една информация, която вече не ѝ принадлежи. При получаването на наградата ел-Тухи каза, че за нея филмът говори за женското тяло като бойно поле и за жени, които остават невидими и без глас. Купата „Волпи" за актриса отиде при изпълнителката на главната роля Матилд Арсел — рядка концентрация, при която един филм взима и голямата награда, и актьорското отличие.

Специалната награда на журито получи NAZA на Ювал Авраам и Рейчъл Шор — документален филм, който разглежда ролята на израелската армия и разузнаване при набелязването на палестинци по време на войната в Газа. Прожекцията му предизвика най-дългите овации, регистрирани в историята на фестивала. Авраам вече беше идвал на европейски фестивал с политически заряд: предишният му документален проект спечели Берлинале и предизвика месеци спорове в Германия и Израел. Тазгодишното издание като цяло беше определяно като политически натоварено.

Наградата за режисура в секция „Хоризонти" отиде при гъркинята Жаклин Ленцу за A Day in the Life of Jo: Chapter Phaedra — филм, вдъхновен от убийството на тийнейджър от полицията в Атина през 2008 г., събитие, което извади десетки хиляди хора по улиците на Гърция. Наградата за дебют „Луиджи Де Лаурентис" получи камерунско-френският режисьор Огюст Бернар Куемо Янгу за House of the Wind — история на 80-годишна жена, която живее сама в Яунде, разказана през онова, което емиграцията към Европа оставя след себе си. Същият филм взе и специалната награда на „Хоризонти".

Гувернантка, чието минало я изхвърля от собствения ѝ живот. Хора, набелязани от системи, които не ги смятат за хора. Тийнейджър, убит от държавата. Възрастна жена, останала сама, защото цяло поколение е заминало. Журито, председателствано от Маги Джилънхол, не е обявявало тема — журитата рядко го правят и обикновено отричат, че имат такава. Но изборът е последователен до степен, в която съвпадението става неубедително обяснение.

Срещу тази линия обаче стои втората по тежест награда в програмата и тя работи в точно обратната посока. Сребърният лъв за режисура отиде при Иля Хржановски за DAU — проектът, който той снима близо две десетилетия и който е посветен на съветския физик и нобелов лауреат Лев Ландау. DAU е известен не с това, което показва, а с това как е заснет: затворена площадка, живеещи в нея хора, непрекъснат запис, размита граница между роля и живот. Ако наградените филми говорят за изчезване от полезрението, наградената режисура е рожба на тотална видимост. Част от критиката смята, че DAU е ощетеният за Златния лъв; други смятат, че точно това разделяне е най-точното възможно решение.

Че журито не е било настроено само тържествено, личи от купата „Волпи" за актьор. Тя отиде при Джон Малкович за ролята му в Wild Horse Nine на Мартин Макдона — черна комедия за агент на ЦРУ в Чили в началото на диктатурата на Пиночет. Малкович не присъства, защото снима в Монреал, и прати видеообръщение. Филмът получи тринайсетминутни овации и мина за любимец на фестивала, без да вземе голяма награда.

Останалото от изданието беше в обичайния венециански мащаб: почетни Златни лъвове за Джордж Клуни и Елън Бърстин, седемчасов поклон на Лука Гуаданино пред Бернардо Бертолучи извън конкурса, документален портрет на Илон Мъск от Алекс Гибни и разделилият публиката Primetime с Робърт Патинсън. В деня на закриването беше обявена смъртта на британския продуцент Джереми Томас на 77 години; Рикардо Скамарчо, отличен в „Хоризонти", му посвети наградата си.

Струва си да се каже и границата на всичко това. Фестивална награда не връща никого във видимост. Тя има кратък полуживот, придвижва няколко филма към сезона на наградите и после отстъпва на следващото издание. Това, което Венеция все пак може, е по-скромно и по-конкретно: да определи реда, в който гледаме. Тази година редът беше самият аргумент.