Питър Суонсън: "Осем перфектни убийства"

6 август 2020

"Осем перфектни убийства" от издателство "Софтпрес"

Може ли да се измъкнеш безнаказано от убийство? А от 8?

Представете си най-брилянтните убийства, познати от света на литературата – жестоки престъпления, планирани до най-дребния детайл, така че полицията да не успее да разкрие мистерията. Какво би се случило, ако някой реши да се възползва от идеите и ги превърне в реалност?

Преди 10 години Малкълм Кършоу публикува първата си статия в блога на книжарница "Старите дяволи", където работи. Темата е "8 перфектни убийства" и отразява личните му фаворити сред криминалните романи в световната литература.

Осем истории, в които убиецът има всички шансове да се измъкне безнаказано благодарение на хитрост, съобразителност и съвършена режисура на местопрестъплението.

В класацията на Малкълм попадат книги като "Азбучни убийства" от Агата Кристи, "Тайната история" от Дона Тарт и "Непознати във влака" от Патриша Хайсмит.

Днес страстта на Малкълм към криминалната литература не е толкова силна, но работата в книжарницата продължава да е негово призвание. Животът му е доста обикновен, докато един ден от ФБР не почукват на вратата му.

Оказва се, че няколко неразрешени убийства от последните месеци притеснително напомнят на тези от списъка на Малкълм. Дали наистина полицията го търси за сътрудничество, или някой е подбрал правилните улики, за да постави книжаря в ролята на заподозрян?

Едно е сигурно – който и да е убиецът, той отлично познава най-мрачните тайни на Малкълм и е готов да ги използва срещу него. За да се предпази, книжарят започва свое разследване, но заподозрените, към които се насочва, стават следващите жертви от дяволския списък, а той самият също се превръща в мишена.

Роман, който е базиран на най-отличителните примери в криминалната литература, но ги разгръща в нова светлина и дава възможност на читателя да надникне отвъд пределите на въображаемия свят.

Завист, отмъщение, предателства и тайни редят парченцата на този сложен пъзел и колкото по-ясна става картината, толкова по-шокираща и кошмарна изглежда.

Книга, в която престъпник, заподозрян и жертва са в опасна надпревара, а авторовите решения са винаги на крачка пред всяко читателско предположение.

За автора

Питър Суонсън е автор на шест романа, преведени на 30 езика. Носител е на New England Society Book Award и финалист на CWA Ian Fleming Steel Dagger. "Осем перфектни убийства" е най-новата му книга, заслужила си бляскави оценки от New York Times, Wall Street Journal и Kirkus Reviews.

Откъс

Вратата се отвори и аз чух как агентката от ФБР тропа с крака по изтривалката. Току-що беше завалял сняг и въздухът, който нахлу в книжарницата отвън, беше натежал от усещането за промяна във времето. Вратата се затвори зад гърба на агентката. Сигурно е стояла пред входа, когато ми се обади по телефона, защото не бяха минали и пет минути, откакто се съгласих на среща с нея.

В книжарницата нямаше никого другиго освен мен. Не ми беше съвсем ясно защо изобщо реших да работя. Метеорологичната прогноза беше за над половин метър снеж-на покривка – щеше да завали сутринта и да продължи да трупа чак до следобед на другия ден. Училищата в Бостън вече бяха обявили, че часовете ще свършат по-рано, а на следващия ден ще има снежна ваканция. Бях се обадил на двамата служители, които трябваше да са на смяна днес – Емили сутринта и в ранния следобед, а след нея Брендън до вечерта, – за да им кажа да не идват.

После влязох в профила на книжарница "Старите дяволи" в туитър и се канех да напиша, че ще бъде затворено, докато не отмине бурята, но нещо ме спря. Може би мисълта, че ще трябва да прекарам целия ден сам в апартамента си. Освен това живеех само на половин километър от книжарницата.

Реших все пак да отида на работа; така щях поне да прека-рам малко време с Ниро, да подредя лавиците и може би дори да успея да опаковам няколко книги, поръчани по интернет.

Небето беше сиво като гранит и предвещаваше сняг, ко-гато отключих входната врата на улица "Бери" в квартал "Бийкън Хил". Книжарница "Старите дяволи" не е на оживено място, но е специализирана – продаваме само крими-нални романи, нови и втора ръка – и повечето от клиентите ни търсят специално или направо си поръчват книгите от уебсайта. Беше четвъртък през февруари и по това време броят на хората, които влизат в книжарницата за деня, едва достига двуцифрено число – освен ако не сме обявили ня-какво събитие, разбира се.

Въпреки това винаги имаше работа за вършене. А и Ниро, котаракът от книжарницата, не обичаше да стои сам по цял ден. Освен това не можех да си спомня дали съм му оставил повече храна предишната вечер. Оказа се, че явно не съм, защото, когато влязох, той се втурна по паркета да ме посрещне. Беше рижав котарак на неопределена възраст – идеален домашен любимец за мага-зина заради характерната си готовност (и дори желание) да се примирява с ласките на непознати хора. Включих освет-лението, нахраних Ниро и си направих кана кафе. В единай-сет часа влезе Маргарет Лъм, която беше редовна клиентка на книжарницата.

– Защо си отворил? – попита ме тя.

– А ти защо си излязла? – отговорих.

Тя вдигна в ръката си два плика за покупки от луксозния магазин за хранителни стоки на улица "Чарлс".

– За провизии – отговори с аристократичния си глас. Двамата си поговорихме за последната книга на Луиз
Пени. Всъщност говореше най-вече тя. Престорих се, че съм чел. В последно време го правя все по-често. Чета рецен-зиите в основните специализирани издания, разбира се, и посещавам няколко блога за книги. В един от тях – "Развръзка в креслото", публикуват рецензии за нови романи, в които се обсъжда и какво става накрая.

Вече нямам нерви да чета съвременни криминални истории, макар понякога да препрочитам любими книги от детството си, и не знам как щях да се оправя, ако ги нямаше блоговете за книги. Сигурно може да съм честен и просто да казвам на клиентите, че криминалната литература вече не ми е интересна и последно време чета предимно исторически книги и поезия преди лягане, но предпочитам да излъжа. Малцината, на които съм казвал истината, винаги ме питат защо съм се отказал да чета криминалета, а аз не мога да говоря за това.

Изпратих Маргарет Лъм с един екземпляр втора ръка на "Да си стиснем ръцете за сбогом" от Рут Рендъл, тя беше на деветдесет процента сигурна, че не е чела точно тази книга от поредицата за главен инспектор Уексфорд. После изядох обяда, който си носех – сандвич със салата от пиле, и вече се канех да затварям, когато телефонът звънна.

– Книжарница "Старите дяволи" – казах в слушалката.

– Може ли да говоря с Малкълм Кършоу? – попита ме ня-каква жена.
– Аз съм – отвърнах.

– А, добре. Обажда се специален агент Гуен Мълви от ФБР. Ако можете да ми отделите малко време, искам да ви задам няколко въпроса.

– Добре – отговорих.

– Сега удобно ли е?

– Разбира се – казах.

Мислех, че ще иска да говорим по телефона, но вместо това тя обяви, че идва веднага, и прекъсна връзката. Оста-нах до телефона за малко, като се чудех как ли ще изглежда един агент на ФБР, който се казва Гуен. По телефона звуче-ше пресипнала, така че си я представих на пенсионна въз-раст – внушителна строга жена с кафяв шлифер.

Няколко минути по-късно, когато влезе в книжарницата, агент Мълви изобщо не изглеждаше по този начин. Беше малко над трийсетте, ако имаше и толкова, и беше облечена с джинси, затъкнати в тревистозелени ботуши, пухена пар-ка и бяла плетена шапка с помпон. Изтупа ботушите си на изтривалката, свали шапката и се доближи до касата. Излязох, за да я посрещна, и тя протегна ръка към мен. Имаше здраво ръкостискане, но дланта ѝ беше влажна.

– Агент Мълви? – попитах аз.

– Да, здравейте.

По зелената ѝ парка се топяха снежинки и оставяха тъм-ни петна. Тя енергично разтърси глава – краищата на реха-вата ѝ руса коса бяха влажни.

– Изненадах се, че е отворено – каза тя.

– Всъщност точно се канех да затварям.

– О! – Носеше кожена чанта, която свали от рамото си, преди да си разкопчае якето. – Но все пак можете да ми от-делите малко време?

– Да. Освен това ми стана любопитно. Искате ли да вле-зем в офиса?

Тя хвърли поглед през рамо към входната врата. Сухожи-лията на шията ѝ се показаха под бялата кожа.

– Така ще чуете ли, ако влезе някой клиент? – попита ме.

– Не мисля, че ще се случи, но да, ще чуя. Насам, моля. Офисът ми беше по-скоро малка ниша в дъното на кни-жарницата. Донесох стол за агент Мълви, заобиколих бюрото и седнах на собственото си кресло с раздърпана кожена тапицерия. Преместих се така, че да я виждам между две
купчини книги.

– Извинявайте – казах след това. – Не ви предложих нищо. Искате ли кафе? В каната има още малко.

– Не, няма нужда – отговори тя, като си събличаше якето. После остави кожената си чанта, която приличаше повече на куфарче с презрамка, на пода до себе си. Под якето беше облечена с черен пуловер с обло деколте. След като я разгледах по-добре, вече виждах, че не само кожата ѝ е бледа. Цялата беше такава: косата ѝ; устните ѝ; клепачите, които бяха почти прозрачни; дори очилата ѝ с тънки телени рамки бяха едва ли не невидими на фона на лицето ѝ. Беше трудно да се определи точно как изглежда – все едно някой художник е разтъркал чертите ѝ с палец, за да ги заличи.
– Преди да започнем, искам да ви помоля да не обсъждате този разговор с никого. Част от информацията е обществено достояние, но друга част не е.

– Сега вече наистина ми стана любопитно – отвърнах аз, като си дадох сметка, че пулсът ми се е ускорил. – И да, разбира се, няма да казвам на абсолютно никого.

– Страхотно, благодаря – каза тя и сякаш се намести по-удобно на мястото си, така че раменете ѝ се отпуснаха, а главата ѝ се изравни с моята.
После ме попита:

– Чували ли сте за Робин Калахан?

Робин Калахан беше водеща на новините от местен теле-визионен канал, която бе открита простреляна в дома си в Конкорд, на около четиресет километра северозападно от Бостън, преди година и половина. По местните новини не спираха да говорят за това, откакто се бе случило, и въпре-ки подозренията срещу бившия ѝ съпруг, все още не беше арестуван никой.

– За убийството ѝ ли? – казах аз. – Разбира се.

– А за Джей Брадшоу?

Помислих малко, преди да поклатя глава.

– Мисля, че не.

– Живял е в Денис, на брега на залива Кейп Код. През август са го открили пребит до смърт в гаража му.

– Не – казах.

– Сигурен ли сте?

– Сигурен съм.

– А за Итън Бърд?

– Това име ми звучи познато, да.

– Студент от университета в Лоуел, който изчезна безследно преди повече от година.

– А, да, разбира се.

Наистина си спомнях за този случай, макар и не в под-робности.

– Открили са го заровен в един природен парк в Ашлънд, откъдето е родом, около три седмици, след като е изчезнал.

– Да, разбира се. Това беше голяма новина. И тези три убийства са свързани помежду си, така ли?

Тя се наведе напред на дървения си стол и посегна към чантата си, но изведнъж отдръпна ръка, сякаш е размислила.

– Отначало не смятахме така, с изключение на факта, че и трите са останали неразкрити. Но после някой обърна внимание на имената на жертвите.

Тя замълча за миг, все едно искаше да ми даде възмож-ност да кажа нещо. После продължи:

– Робин Калахан. Джей Брадшоу. Итън Бърд.

Замислих се, преди да отговоря:
– Имам чувството, че се провалям на някакъв изпит.

– Не бързайте – каза тя. – Или мога просто да ви кажа, ако предпочитате.

– Имената на жертвите са свързани с птици, така ли? – попитах.

– Точно така – кимна тя. – "Робин" означава "червено-шийка", "Джей" означава "сврака", а фамилното име на "Бърд" означава "птица". Давам си сметка, че звучи малко нагласено, но... без да навлизам в подробности, мога да ви кажа, че във всяко най-близко полицейско управление след съответното убийство е получено... нещо като послание от убиеца.

– Значи наистина са свързани помежду си?

– Така изглежда, да. Но може да са свързани и по друг начин. Напомнят ли ви за нещо? Питам ви като специалист по криминална литература.
Вдигнах очи към тавана за момент, преди да отговоря:

– Ами... звучи като нещо, извадено от книга, може би ро-ман за сериен убиец или нещо на Агата Кристи.
Тя се изправи на мястото си.
– Някой конкретен роман на Агата Кристи?

– По някаква причина, първо се сещам за "Джоб, пълен с ръж". Там имаше ли нещо с птици?

– Не знам. Но аз не си мисля за него.

– Може би прилича и на "Азбучни убийства" – добавих. Агент Мълви се усмихна, сякаш току-що беше спечелила
някаква награда.

– Точно така. Точно за този роман си мисля и аз.

– Защото жертвите не са свързани помежду си с нищо друго, освен с имената си.

– Именно. И не само това, но и посланията, изпратени до полицейските управления. В книгата Поаро получава пис-ма от убиеца, подписани с инициалите "A. B. C.".

– Значи сте я чели?

– Когато бях на четиринайсет. Тогава прочетох почти всички книги на Агата Кристи, така че сигурно съм стиг-нала и до нея.

– Това е един от най-добрите ѝ романи – отбелязах аз, след като помълчах малко.

Бях запомнил завинаги този сюжет на Кристи. Извър-шена е поредица от убийства, като връзката между тях са имената на жертвите. Първата жертва е с инициалите "А. А." и убийството е извършено в град, чието име също започва с буквата "А". Втората жертва, с инициалите "Б. Б.", убита в град с буквата "Б". И така нататък. Оказва се, че извършителят е трябвало да убие само една от жертвите, но го е направил да изглежда като поредица от престъпления, извършени от сериен убиец психопат.

– Мислите ли? – попита ме агентката.

– Да, така мисля. Със сигурност е един от най-добрите сюжети, които е измисляла.
– Смятам да го прочета отново, но засега само го прове-рих в "Уикипедия", за да си припомня историята. В книгата е извършено и още едно, четвърто убийство.

– Мисля, че да – отвърнах. – Името на последната жертва започва с буквата "Д". И накрая се оказва, че убиецът го е организирал като поредица от престъпления на психопат, но всъщност е искал да убие само един човек. Останалите убийства са извършени за прикритие.

– Така пише и в "Уикипедия". Набелязаната жертва в книгата е третият мъж, с инициали на английски "C. C.".

– Да – потвърдих.

Вече започвах да се питам защо се е обърнала към мен. Дали само защото бях собственик на книжарница за криминални романи? Дали просто искаше екземпляр от книгата? Но ако беше така, защо по телефона беше поискала да се срещне именно с мен? Ако просто ѝ трябваше продавач в книжарница за криминална литература, можеше да влезе и да говори с първия служител, когото види вътре.