Пиерпаоло Пичоли: ''Ти създаде вечност – място, изтъкано от мечти и красота''
От Нели Славова
Обръщенията и заявленията на Пиерпаоло Пичоли винаги са ми звучели като дълбоко разказана лична история. Като любовно обяснение. Но не за сбогуване, а за продължение. По време на мандата на Пичоли като творчески дизайнер начело винаги можех да разпозная дрехата, кройката, цвета, модела, стила и да знам - това е Valentino - и винаги ще бъде.
В историята на голямата мода често се случва наследството на един колос да натежи върху плещите на неговия приемник. Но в случая с Къщата на Valentino, съдбата направи най-красивия си избор. Според моето скромно мнение, Валентино Гаравани никога не е имал по-добър, по-сензитивен и по-достоен творчески наследник от Пиерпаоло Пичоли.
За мен най-ценното в този творчески път остава рядката и качествена симбиоза между невероятно красивите модни творения и интелекта, който намира своя автентичен израз в думите. Пиерпаоло притежава онази специфична дарба не просто да облича тялото, но и да облича думите си в смисъл. Неговото сбогуване с Императора е доказателство, че голямата мода е нищо, ако в нея липсва човечност. Прецизността без човечност е безполезна. Пичоли разкрива Валентино не само като строг дизайнер, а като човек с ''неочаквана лекота" и ''невинна гениалност".
В думите, които Пичоли сподели в памет на Валентино, се чете една огромна, искрена любов. Но отвъд обичта, там струи нещо още по-рядко срещано в съвременния свят – дълбоко, неподправено възхищение. Това е изповед на един ученик пред своя ментор, на един творец пред своя ориентир, разкриваща ни пластове от личността на Валентино, които само един сроден по интелект ум може да улови.
Ето какво написа Пиерпаоло Пичоли – думи, които ще останат във вечността, точно както и червеното на Валентино ще живее завинаги:
''И така, ти реши, че времето е дошло. Мога да приема отсъствието ти, но никога смъртта ти. Паметта, споменът и любовта остават с нас завинаги и вярвам, че именно така никога не изоставяме истински онези, които обичаме.
Ще дойда да ти кажа сбогом – елегантен и овладян, съзнаващ твоя поглед върху мен (със сигурност някъде ще стъпя накриво). Около мен ще цари безупречен ред, но аз ще знам, че зад тази прецизност живееше една неочаквана лекота. Почти невинна гениалност, сякаш всяка идея винаги беше първата, сякаш удивлението никога не бе избледнявало. Именно това правеше всичко възможно и магическо.
За теб красотата никога не беше лукс, нито украшение: тя беше форма на защита, място на сигурност – единственото възможно. Закрила, щит срещу света. Ти беше мой ментор, без никога да имаш нужда от катедра; ти нямаше нужда от такава. Ти ме научи, че модата е радост, макар и от онзи дълбоко сериозен вид радост.
Хиляди спомени минават през ума ми, преди всичко безкрайното търпение, с което отговаряше на безбройните въпроси, с които те изтощавах по време на пробите – естествено, с перфектна прическа и грим. Фара Диба, напускаща Персия. Студио 54, Бианка Джагър на кон. Къщата на Холстън и Нан Кемпнър. Станах свидетел на всичко, което живее в колективното въображение на модата, през твоите очи и твоите истории: безкрайните дискусии за Санремо и за това защо кожените обувки никога не си подхождат с рокля от шифон.
Ти ме научи на толкова много неща. Преди всичко – никога да не се съмнявам в себе си или в идеите си. И панделките, да: ти ме научи как се правят най-красивите панделки на света. Научих, че любовта е закрила, защото начинът, по който Джанкарло те обичаше, беше щит срещу суровостта на света и най-ценният дар, който човек може да поиска.
Ще се сбогувам с теб по този начин – със спокойна благодарност и следа от несъвършенство. Защото и на това ме научи: че абсолютната прецизност без човечност не оставя следа, докато една грешка, оформена с интелигентност, може да се превърне в стил.
Ти създаде вечност – място, изтъкано от мечти и красота. Там смъртта не съществува, защото е ненужна. Това е място, което ще остане – за мен, за всички, завинаги."
