Понякога Вселената разбива живота ти за да спаси душата ти

Има болки, които не влизат шумно. Те идват тихо. Първо ти отнемат съня. После спокойствието. След това хората, които си мислил, че никога няма да изгубиш. И един ден се събуждаш с усещането, че животът, който си градил толкова дълго, вече не съществува. Най-страшното не е, когато нещо се счупи.
Най-страшното е моментът, в който осъзнаеш, че си останал сам сред руините на собственото си сърце.

Тогава започваш да се питаш защо.
Защо точно сега.
Защо точно ти.
Защо Вселената ти е дала любов, мечти, надежда, само за да ти ги отнеме по-късно.
Но има истини, които човек разбира едва след като плаче в тъмното достатъчно дълго.
Понякога това което наричаме ''край'', всъщност е спасение, което още не можем да разберем. Защото има хора, които сме обичали повече от себе си, а те бавно са унищожавали душата ни. Има места, на които сме оставали от страх да не започнем отначало. Има животи, които сме живели за другите, докато отвътре тихо сме умирали. И тогава Вселената влиза като буря. 

Разрушава.
Отнема.
Разделя.
Оголва те до болка.
Не защото те мрази. 
А защото повече не можеш да останеш там, където душата ти се задушава.
Истината е, че понякога най-голямата любов на Вселената идва под формата на загуба.
Тя разбива всичко фалшиво за да остане само истинското. 
А истинското никога не си тръгва.

Един ден ще погледнеш назад към хората, които са те напуснали, към нощите, в които си се разпадал, към моментите, в които си молил животът да спре и ще осъзнаеш нещо ужасяващо красиво: ако всичко това не се беше случило никога нямаше да срещнеш себе си.
Защото душата понякога трябва да мине през ад за да си спомни светлината.
И може би точно сега, докато мислиш, че губиш всичко, Вселената всъщност те спасява.