Д-р Йорданка Господинова: ''С всяко утро времето, жадно за любов, възкръсва преродено''
От Лияна Фероли
Време
Жестоко време. Бяло като стон,
тревожно и смразяващо до лудост.
Прихлупил се е снежен небосклон,
без намек и очакване за чудо…
Кахърно време! Казват, вълчи вой
разкъсвал само ледените нощи…
В такава нощ дали ще има кой
в едно огнище шепа жар да сложи?
И да разпали огън в пепелта.
Май погледът ми сам лети в безкрая.
Ръцете жадни на една жена
молитва търсят, Тебе да познаят.
От вълчи вой смразява се кръвта,
а без любов душата става грешна
и блудна. В тази бяла тишина,
за глътка обич в мрака се оглежда…
Безумно време! Кратко като звън.
И тежко като клетва нарушена…
Но с утрото, щом лъч проблесне вън,
навярно ще възкръсне преродено…
Небе
Не го видях кога се е съдрало,
кога е заприличало на скитник.
Докато аз по теб изгарях в бяло,
това небе съвсем се е протрило.
И днес прилича на чергарски дрипи,
през дупките чернилката се стича.
Виж, стиска зъби, да не се изсипе.
Дъжда преглъща и през сълзи срича
онази обич, дето още пари...
Различната, родена от очите.
Опази я от клетви и пожари.
Дари и красотата на звездите.
То бдеше като страж сред всички нощи.
Танцуваше, когато се разсъмва.
А днес виси, като отритнат просяк
и болката на възелче завързва.
Защото си продадохме мечтите,
а бе фалшива някак суетата.
Прокъсано, небето ни попита
как без мечти да ражда красотата...
Различната
Тя беше тъжна… Като тишина
продадена за шепа дребни думи…
Едно дете във тяло на жена.
Накуцващ спомен в много чужди друми…
Събличаха я диви ветрове,
от дъждове си правеше постеля.
И само нощем тъмното небе
й даваше подслон, за да намери
искрица огън в празни огнища.
А после пак да бъде обругана.
Тя бе онази, блудната жена
с душа на птица и сърце от камък…
И бе безмълвна. Точно като вик,
замрял преди небето да разкъса.
Във ласката на будни самоти
намираше причини да възкръсва…
А бе красива… Беше и добра.
И толкова различна, че когато
на прага й вечерникът се спря,
остана като стражник до вратата…
Като спомен
Днес съм вик на безброй тишини,
дето идват в съня като спомен…
Знам, от тях лудуват диви лози,
гроздоберно родени по склона.
А когато в най-южния миг
приютят всички слънчеви думи,
не зърна, ще напукат мечти.
И в едно догоряло безумие
ще са онзи рубинен копнеж,
който в твоята чаша танцува.
Как сега мойта обич ще спреш,
тя без думи все тебе рисува?!…
Тя в нощта с полудели звезди
свлича всички измислени норми.
И танцува… А после вали с дъжд
от най-невъзможните спомени…
Друга
Високо беше жаркото небе,
да го обходя време не намерих…
Онези, мойте, нощните криле,
ми позволиха само да премеря
мечтите си с аршин на куп звезди…
А после на земята ме свалиха.
Опитах да проплача, че боли,
че без небе душата ми е тиха…
Но кой да чуе в тази мараня,
щом даже и Южнякът се стаява
във клоните на старата липа
и с жаден дъх в листата прошумява.
Сънят ми се изля във огнен стих.
Научих се със теб да си говоря
съвсем сама, когато свода тих
в очите ми със болката се бори…
И се прокрадва в пареща сълза,
а после като огънче блещука…
И пак ми дава сили да летя,
и с тази обич да осъмвам друга.
Мария
Аз бях онази, дето я спаси
от камъните диви на съдбата.
И над която, като кръст виси,
най-искрената прошка на Земята…
А после бях тъгата в твоя час,
и лудостта, преглътнала сълзите…
Сърцето си покрих със тишина,
когато мълком Господа попитах:
„Къде Го водиш?...И защо Го взе?
Нима чрез Него ще спасиш тълпата,
която се кълне във грехове
и с лекота продава си душата?...”
Небето се смрази в сподавен вик,
дъждът проплака като тежка клетва…
Дори в очите на суров войник
една сълза издайнически светна…
И стана чудо. Утрото видя,
как се възражда вечното начало.
Аз бях онази, блудната жена,
в сълзи измила тленното Ти тяло…
и възвестила новия Ти път…
Ти ме нарече с името Мария.
И днес, когато търся любовта,
се връщам в Храма, Тебе да открия…
Посока
Храм да беше в глуха тишина,
щях да те открия по звездите…
Път да гонех, стихне ли брега,
скитниците щях за теб да питам.
Нощ да беше, ей това небе
щеше да подпали хоризонта.
А в зората изгревът смутен,
щом решил е с огън да ме помни,
щях да питам, има ли те в мен,
хукнала след босите си мисли…
И когато вятърът се спре,
с южен дъх Земята да разлисти,
щях да знам, че точно тук и днес,
целият ти свят е моя клетва -
тихо приютена в две ръце.
И в мечти, които все те следват…
